— Скоро ще започне буря — предположих аз.
— Не — отговори моят другар, — няма да има буря. Не се чува гръмотевица, а щом няма гръмотевица, няма да има и дъжд — само нощта ще бъде много тъмна и от време на време ще се святка, нищо повече. Ето пак!
Това възклицание дойде от второ блясване на светкавица; тя, както и първата, освети гората навред около нас, но както и преди, не бе придружена от гръмотевица. Не се чу ни най-малък тътен или гръм, ала дивите същества отново нададоха многогласия си крясък.
— Щом е така, ще трябва да скрием конете — каза моят другар. — Може да има някой скитник по тези места, а при тази светлина те се виждат отдалече. Гъстакът от папайя е най-удобното място. Хайде да го потърсим! Той трябва да е в тази посока.
Д’Отвил насочи коня си напред между дърветата. Машинално го последвах. Бях вече сигурен, че познава местността по-добре от мен. „Трябва да е идвал тук и по-рано“ — помислих си аз.
Не бяхме сторили много крачки и синята светлина пламна за трети път; точно пред себе си ние видяхме гладките, лъскави клони и широките зелени листа на Asiminas, които образуваха гъсталака на гората.
Когато светкавицата блесна пак, бяхме вече навлезли в гъсталака. Там слязохме от конете, вързахме набързо юздите за клоните, а след това се върнахме на откритото място.
След десетминутно ходене отново се озовахме пред криволичещата ограда, която заграждаше плантацията на Гаяр.
Тръгнахме по оградата и след още десет минути стигнахме срещу къщата, която от блясъка на светкавиците можеше да се различи всред заобикалящите я високи тополи. Тук отново спряхме, за да разузнаем наоколо и да се посъветваме как да постъпим.
Широко поле се простираше от оградата почти до самата къща. Между полето и къщата имаше градина, заобиколена с ограда; отстрани се виждаха покривите на голям брой колиби — негърското селце. На известно разстояние в същата посока се издигаше работилницата за захар и други стопански постройки, а близо до тях къщата на надзирателя.
Нея трябваше да избегнем. Дори и негърското селце трябваше да заобиколим, за да не вдигнем случайно тревога. Кучетата щяха да бъдат най-лошите ни врагове. Знаех, че Гаяр има няколко кучета. Често бях ги виждал по пътищата. Това бяха едри свирепи животни. Как можехме да ги избегнем? По всяка вероятност те се навъртаха около пристройките или негърските колиби, следователно най-безопасно за нас би било да се приближим от противоположната страна.
Ако не успеехме да открием стаята на Аврора, щеше да ни се наложи да поразузнаем към „селцето“ и да се помъчим да намерим момчето Катон.
Видяхме, че в къщата светеше. Няколко прозореца — всичките на приземния етаж — блестяха всред мрака. Те показваха, че не само в една стая имаше хора.
Това ни обнадежди. Аврора можеше да е в една от тези стаи.
— А сега, мосю — рече д’Отвил, след като бяхме обсъдили различните подробности, — да предположим, че не успеем? Да предположим, че се вдигне тревога и ни открият преди…
Аз се обърнах, изгледах младия си другар право в лицето и не го оставих да се доизкаже.
— Д’Отвил! — възкликнах аз. — Може би никога не ще мога да ви се отплатя за приятелското ви великодушие. То вече е надхвърлило всички възможни граници, обаче не бива заради мен да излагате живота си на опасност. Не мога да позволя такова нещо.
— Нима излагам живота си, мосю?
— Ако не сполуча… ако вдигнат тревога… ако ми се противопоставят, voila!… — аз разтворих дрехата си и му показах пистолетите. — Да! — продължих. — Аз съм готов на всичко. Ще ги употребя, ако ми се наложи. Ако ми се изпречи някой на пътя, ще му отнема живота. Решил съм го. Вие не бива да влизате в бой. Вие трябва да останете тука, аз ще отида до къщата сам.
— Не, не! — рязко се възпротиви той. — Ще дойда с вас.
— Не мога да позволя такова нещо, мосю. По-добре ще бъде да останете тука. Стойте до оградата, докато се върна при вас… искам да кажа, докато ние се върнем, понеже не ще се върна без нея.
— Не постъпвайте прибързано, мосю!
— Няма, но аз съм решил. На всичко съм готов. Вие не бива да идвате по-нататък.
— А защо не? Аз също съм заинтересуван от тази работа!
— Вие ли? — запитах аз, изненадан и от думите му, и от тона, с който той ги изрече. — Вие сте заинтересуван?
— Разбира се — спокойно отвърна моят другар. — Обичам приключенията. Те ми са интересни. Трябва да ми позволите да ви придружа, трябва да дойда с вас!
— Както желаете, мосю д’Отвил. Не бойте се! Ще действам предпазливо. Хайде!
Аз прескочих оградата, той ме последва и без да разменим нито дума повече, двамата се запътихме през полето към къщата.
Глава LXVI
Бягството
Това беше нива, засята със захарна тръстика от вида, познат под името „ратун“ — издънки от стари корени; гъстите израстъци долу, както и високите стъбла, ни помогнаха да минем незабелязано. Дори да беше ден, бихме могли да се приближим до къщата, без да ни видят.
Скоро стигнахме до оградата на градината. Тук спряхме да разузнаем положението. Достатъчно бе малко да се огледаме. Видяхме точно мястото, където можехме да се приближим и да се скрием.
Къщата имаше старинен овехтял вид, не без известни претенции за величие. Беше двуетажна постройка с широки стрехи и големи прозорци, всичките с венециански капаци, които се отваряха навън. И стените, и капаците на прозорците са били боядисани някога, но боята беше избеляла и пожълтяла и зеленият някога цвят на жалузите почти не можеше да се отличи от сивите дъсчени стени. Около цялата къща имаше отворена галерия, или веранда, издигната на около три-четири фута от земята. Към тази веранда се отваряха всичките врати и прозорци и тя бе заградена околовръст с перила, или парапет. Срещу вратите имаше стълбички от по пет-шест стъпала, но навсякъде другаде под галерията беше открито, тъй че с малко навеждане човек можеше да се скрие отдолу.
Ако се примъкнехме близо до верандата и погледнехме през перилата и, сигурно щяхме да можем да видим всичките прозорци на къщата, а в случай на тревога можехме да се скрием на тъмно под нея. Там щяхме да сме на сигурно място, освен ако не ни подушеха кучетата.
Уговорихме всичко шепнешком. Всъщност почти нищо не уговорихме. Решихме да минем край верандата, да надзъртаме през всички прозорци, докато открием стаята на Аврора, след това да направим всичко възможно да дадем на Аврора знак да излезе. Успехът ни до голяма степен зависеше от случайността или късмета.
Преди да се придвижим напред, късметът като че реши да ни облагодетелства. На един от прозорците, точно пред нашите очи, се появи някаква сянка. Един поглед бе достатъчен, за да се убедим, че това беше квартеронката.
Прозорецът, както вече бе споменато, стигаше до пода на верандата и когато сянката се появи зад стъклата, ние можахме да я видим от главата до петите. Мадраската кърпа на главата, нежно закръглената снага, очертана на фона на осветената стая, не остави никакво съмнение в нас.
— Това е Аврора! — пошепна моят другар.
Откъде знаеше той? Познаваше ли я? Аха! Спомних си тази сутрин я беше видял в Ротондата.
— Тя е! — отговорих аз, а сърцето ми туптеше така, че едва можах да проговоря.
На прозореца имаше перде, но тя го беше повдигнала с едната си ръка и поглеждаше навън. В нейната стойка имаше нещо напрегнато. Тя като че ли се мъчеше да види нещо в мрака. Успях да доловя това дори от разстояние и сърцето ми преля от радост. Тя е разбрала моята бележка. Тя ме чака!
Д’Отвил беше на същото мнение. Изгледите да сполучим бяха пораснали. Ако тя се досещаше за нашите намерения, задачата ни щеше да е по-лесна.
Аврора остана на прозореца само няколко мига, после се обърна и пердето увисна, както и по-рано; но преди да закрие всичко от погледа ни, на задната стена на стаята се появи тъмната сянка на някакъв мъж. Без съмнение Гаяр.
