Ами сега? Какво да правя? Да се помиря с положението? Да не правя никакви други опити да си я възвърна, да я спася?
Не! Не бях стигнал дотам. Колкото обезсърчителни и да бяха изгледите, виждах един лъч надежда; един лъч все още осветяваше мрачното бъдеще, крепеше ме и даваше на духа ми сили за по-нататъшни действия.
Още нямах никакъв план, но имах определена цел и тази цел бе да освободя Аврора, да я направя своя с цената на каквато и да е опасност! Вече не мислех да я купя. Знаех, че сега неин собственик беше Гаяр. Бях убеден, че да я откупи човек бе вече невъзможно. Този, който беше платил за нея такава огромна сума, надали би се разделил с нея на каква да е цена. Нямаше да стигне цялото ми състояние. Съвсем и не помислях за такова нещо. Бях сигурен, че това е невъзможно.
Друго решение вече назряваше в моя ум и ми вдъхваше нови надежди. Назряваше ли, казах аз? То беше напълно назряло, преди още гласът на продавача да заглъхне в ушите ми. А при удара на неговото чукче решението ми беше вече взето. Крайната цел беше ясна, оставаше да се установи самият план.
Бях решил да тръгна против законите — да стана крадец или разбойник, каквото съдбата пожелаеше да направи от мен. Бях решил да открадна своята годеница.
Знаех, че излагам на опасност и свободата, и живота си, а може би ме очакваше и позор; малко ме интересуваше позорът, а опасността не ме плашеше. Целта ми беше ясна, решението взето.
Къс беше умственият процес, който ме доведе до това решение, къс, защото тази мисъл ми беше минавала през ума и преди, а сега вече бях убеден, че наистина нямаше никакъв друг изход. Оставаше ми само този единствен начин за действие или пък трябваше без борба да се откажа от всичко, което любех, а както бях се отдал на чувството си, нямах намерение да се отказвам. Сигурен позор, дори самата смърт изглеждаха по-приемливи, отколкото раздялата с Аврора.
В главата ми нямаше и помен от план. За това можеше да се помисли и по-после, а сега трябваше да се действува. Бедното ми сърце бе подложено на жестоко изпитание; не можех да понеса мисълта Аврора да остане дори и една нощ под един и същ покрив с този гнусен човек!
Където и да прекараше тя нощта, решил бях да не бъда далече от нея. Можеше да ни разделят стени, но тя трябваше да знае, че съм наблизо. Поне това можех да реша.
Като се отделих на усамотено място, извадих бележника си и написах на един лист.
Ce soir viendrai!170
Нямах време за повече подробности, тъй като се страхувах, че всеки миг можеше да я отведат. Откъснах листчето, сгънах го набързо и се върнах при входа на Ротондата.
Тъкмо когато стигнах до вратата, там спря една карета. Досетих се защо беше дошла и без да губя време, наех друга, която стоеше наблизо. След това пак се върнах в залата. Но бях закъснял. Щом влязох, видях да отвеждат Аврора от подиума.
Смесих се с тълпата и застанах тъй, че тя да мине край мен. Така и стана, ръцете ни се срещнаха и бележката мина от моите в нейните пръсти. Нямаше време за нищо друго, дори за гальовно стискане на ръката, защото в следващия миг бързо я преведоха през тълпата и хлопнаха вратичката на каретата подире й.
Придружаваше я младата мулатка и още една робиня. Всички се качиха в колата. Роботърговецът седна на капрата до кочияша и каретата затрополя по каменната настилка.
Една дума беше достатъчна за моя кочияш; той удари конете с камшика и потегли със същата бързина.
Глава LXIII
Към Бренжиер
Новоорлеанските кочияши са много съобразителни, а звънтенето на една сребърна монета свръх спазарената сума е понятна музика за тях. Те стават свидетели на много романтични приключения, на тях по необходимост доверяват много любовни тайни. Колата с Аврора вървеше стотина ярда пред нас, ту завиваше зад ъгли, ту минаваше между каруци, натоварени с огромни бали памук или бурета със захар, но моят кочияш не я изпускаше от бдителния си поглед и аз нямаше защо да се тревожа.
Колата мина малко нагоре по rue Шартър, а след това зави в една от късите напречни улички, които водеха към Дигата За миг помислих, че отива към кейовете, обаче когато стигнах до ъгъла, видях, че беше спряла насред път. Според нарежданията, които бях дал на моя кочияш, той спря на ъгъла и зачака по- нататъшните ми заповеди.
Колата, която проследявах, стоеше сега пред една къща и тъкмо когато завих зад ъгъла, пред погледа ми се мярнаха няколко фигури, които пресякоха тротоара и влязоха вътре. Без съмнение всички дошли с колата — и Аврора заедно с другите — влязоха в къщата.
Веднага след това излезе мъж, който плати на кочияша и се върна в къщата. Кочияшът хвана поводите, удари конете с камшика, обърна каретата и потегли обратно по rue Шартър. Когато минаваше край мене, аз надзърнах през отворените прозорчета в колата. Беше празна. Това означаваше, че Аврора е останала в къщата.
За мене нямаше вече никакво съмнение къде я бяха завели. На ъгъла прочетох надписа „rue Bienville“. Къщата, пред която беше спряла колата, бе градското жилище на г. Доминик Гаяр.
Няколко минути останах в каретата и размишлявах как ще е най-добре да постъпя. Дали туй щеше да бъде бъдещият дом на девойката? Или бяха я довели тук временно, а след това щяха да я закарат в плантацията?
Някаква упорита мисъл или по-скоро предчувствие ми подсказваше, че тя нямаше да остане на rue Биенвил, а ще бъде отведена в мрачното старо имение в Бренжиер. Не мога да кажа защо мислех така. Може би защото исках да стане така.
Видях, че е необходимо да наблюдавам къщата, да не би да отведат Аврора, без да узная. Бях решил да вървя подир нея, където и да отиде.
За щастие бях готов на всякакво пътешествие. Заетите ми от д’Отвил три хиляди долара стояха непокътнати. С тях можех да отида накрай света.
Защо не беше с мене и младият креол! Чувствах нужда от неговите съвети и от неговото присъствие. Как ли бих могъл да го намеря? Не беше ми казал къде ще се срещнем, а само това, че щял да ме намери след разпродажбата. Не го забелязах, когато напуснах Ротондата. Може да е мислил да ме намери там или в хотела, но как можех да отида на едното или другото място, без да напусна своя пост?
Съвсем не знаех как да вляза във връзка с д’Отвил. Дойде ми на ума, че кочияшът (още не бях го освободил) би могъл да остане да наблюдава къщата, докато аз отида да потърся креола. Трябваше само да платя и той без съмнение щеше да изпълни желанието ми, и то на драго сърце.
Вече се уговаряхме с него и даже бях му дал известни наставления, когато чух да трополят колела. По улица Биенвил зави една доста старомодна каляска, теглена от чифт катъри. На капрата седеше кочияш- негър.
Във всичко това нямаше нищо странно. Такава кола, запрегната с катъри или коне, и такъв кочияш можеха да се видят в Нови Орлеан всеки час. Обаче аз познах тези катъри и негъра, който ги караше.
Да! Аз познах каляската. Често бях я срещал по пътя на Дигата край Бренжиер. Това беше колата на г. Доминик!
Още повече се уверих в това, като видях, че колата спря пред къщата на адвоката.
Веднага изоставих намерението си да се връщам да търся д’Отвил. Качих се пак в каляската и се нагласих в такова положение, че да мога да виждам всичко, което става на rue Биенвил.
Очевидно някой щеше да пътува с каляската. Вратата на къщата остана отворена и един слуга приказваше с кочияша. По движенията на кочияша можах да разбера, че той се канеше скоро да потегли.
Сега слугата излезе навън с няколко пакета и ги сложи на покрива на каляската; след това излезе
