отхвръкна настрани: двамата противници, зашеметени от падането, останаха известно време безчувствени на местата си. Докато се свестят, Хари и Колин ги настигнаха. В същото време се появи тълпа от чудни създания, която ги заобиколи, издавайки адски викове.
Гърмежът на шейха беше чут в лагера. Това бе накарало арабите да се хвърлят стремглаво към дола. Нападнати неочаквано, лишени от възможност да се съпротивляват, моряците бяха вързани и отведени в шатрите.
Те приближиха към лагера с отвращението, което бе изпитал и Бил. Най-напред ги съблякоха голи, от което не бяха твърде огорчени, тъй като дрехите им бяха мокри. Но когато бяха раздадени на тълпата съгласно обичая на племето, шейхът настоя да им върнат ризите като принадлежност на тяхната кожа и след известни протести тълпата удовлетвори това искане.
В такъв именно смешен вид те се явиха пред Бил, който също не беше облечен по-изискано от тях. Но не позволиха на младите приятели да се приближат до него. Макар че и те принадлежаха на арабския вожд, трябваше като стария моряк да изпитат злобата на жените и децата. От страх да не пострадат робите му, шейхът ги прибра в шатрата си и останалата част на нощта премина сравнително спокойно.
Както вече казахме, в минутата, когато се бе появил Бил в лагера, двамата главатари по общо съгласие се бяха приготвили да съберат шатрите си. Синът на Яфет искаше да иде на север към мароканските пазари, той упорито настояваше и разказваше за техните предимства, за пъстротата им и за удобствата им под витите, скрепени с железа сводове на големите здания. Потомъкът на Хама искаше да тръгне на юг, да стигне Тимбукту. Бил предпочиташе севера, представяше си мароканския пазар и обмисляше възможностите за бягство.
Неочакваното заробване на моряка и на тримата млади англичани промени плана на главатарите. Те отложиха заминаването за следващия ден и се отдалечиха в шатрите за почивка.
Тълпата мълчеше. Виковете на жените и децата стихнаха. Чуваха се само лаят на кучетата, цвиленето на конете и пръхтенето на камилите. Тримата англичани разговаряха, като от време на време повишаваха глас, за да ги чува и Бил. Него го пазеха в другия край на лагера, а тримата толкова много се нуждаеха именно сега от съветите му!
Арабите не разбираха нито дума от техния разговор и затова не им пречеха да продължат обсъждането на положението, в което бяха изпаднали.
— Какво правиха с теб, Бил? — питаха те своя стар другар.
— Всичко, каквото можеха да измислят, за да ме направят колкото се може по-нещастен. Така например по бедното ми тяло не остана нито едно здраво място. Моята и без това изсушена фигура трябва да прилича сега на продупчена отвсякъде стара цедка. Лагерът е разделен между двама вождове и единият от тях е този стар пергишин с черната кожа. Те дълго се караха за мен и най-после ме взе този, който спечели облога.
— Накъде мислиш, че ще ни отведат?
— Един Бог знае! В едно обаче съм уверен: ще бъде далече оттук!
— Значи ще ни разделят?
— Да, Колин, това много ме плаши.
— А откъде знаеш, че именно така ще постъпят?
— Ами защото искат да отидат в различни посоки. Не разбрах много от разговора им, но чух да споменават Тимбукту и Сок-Атоо, два големи негърски града, и аз мисля, че моят господар ще иде в единия от тях.
— Но защо предполагаш, че нас ще ни отведат в друга посока?
— Както виждаш, Колин, ние сме заробени от две земни акули и бъдете сигурни, че ще ни продадат…
— Вярвам — прекъсна го Терънс, — че ти се лъжеш. Много е по-тежко едно нещастие, когато се понася само от едного. Като сме заедно, ще можем по-леко да преживеем всяко нещастие, каквото и да е то. Аз все пак се надявам, че няма да ни разделят.
Разговорът свърши с това явно нежелание за раздяла и без да обсъждат повече трагичното си положение, четиримата скоро заспаха.
Глава девета
В ЛАГЕРА НА РАЗСЪМВАНЕ
Още при първите лъчи на утринното слънце цялата орда беше на крак.
Жените станаха първи и приготвиха закуската, която се състоеше от нещо като просена каша, сварена на слаб огън от сухи камилски фъшкии.
Тук-там се виждаха мъже да доят женски камили, а някои по-нетърпеливи клякаха и сучеха мляко от вимето. Останалите бяха заети с развалянето на шатрите, тъй като им предстоеше да вдигат лагера.
Тримата англичани наблюдаваха това зрелище облечени само по ризи. Старият моряк се тресеше от студ. Разбойниците-араби го държаха облечен само в скъсан памучен панталон.
Причината, че и четиримата моряци трепереха от студ, бе тази, че в Сахара винаги след горещия ден през нощта и сутринта температурата спадаше толкова много, като че беше зима.
Моряците наблюдаваха с интерес всичко, което ги заобикаляше, и споделяха шепнешком един с друг впечатленията си.
Разговорите им обаче не продължиха дълго: арабите не закъсняха да им заповядат със свойствената си грубост, че и те трябва да вземат участие в приготовленията за отпътуването.
Бил бе събуден на разсъмване от господаря си със силен ритник. Морякът скочи и като си спомни къде е, се залови покорно с изпълнението на дадените му заповеди.
Както скоро бе приготвена закуската, така скоро и бе унищожена. Оскъдната храна озадачи силно моряците. Най-важните лица от шайката получаваха твърде малки порции от мляко и каша. Само шейховете получиха нещо прилично на добра закуска. Всички други, в това число и черните роби, трябваше да се задоволят с малко кисело мляко, размесено наполовина с вода. Тази напитка на арабски се наричаше „шени“.
А какво щяха да дадат на робите? Този въпрос занимаваше както младите моряци, така и Стария Бил. Те бяха гладни като вълци, а на тях не им даваха ядене. Най-после се принудиха да изразят със знаци молбата си, то обаче бе посрещнато със смях от арабите, които не искаха да дадат работа за стомасите им, но не оставиха ръцете и краката им в бездействие. Когато стегнаха целия багаж, арабите натовариха робите с тежки предмети, които трябваше да носят, придружавани от постоянни заплахи. Всяка тяхна съпротива бе безполезна. Моряците вече бяха истински безправни роби.
Още при разглобяването на шатрите станаха свидетели на много смешни обичаи. Например целият този колорит, който представляваха украсените с кошове камилски гърбове за пренасяне на жените и децата, овързаните с ремъци и прикрепени за гърба на майките деца, коленичещите камили — всичко това при други обстоятелства би било интересна гледка.
Един случай им показа как техните нови господари умееха с истинско изкуство да управляват своите домашни животни.
Стара упорита камила, която клекна на колене, за да я натоварят, не искаше да се изправи, след като натрупаха товара отгоре й. Как можеше да се обясни това? Може би тя намираше, че такъв Товар не е по силите й? А това би било напълно възможно, защото камилите, както и ламите в Перу, се отличават с тази особена черта на характера, че не се мръдват от мястото си, ако товарът им се стори много тежък. И сега камилата упорито се противеше на стопанина си, не помисляше дори да се помръдне от мястото си.
Господарят й употреби отначало ласки, после заплахи, най-сетне я обсипа с удари и ритници. Нищо не помагаше: вироглавото животно стоеше като заковано.
Ядосан от това упорство, арабинът метна върху главата й някакъв плат и го обви около ноздрите й.
Камилата, която вече не можеше да диша, силно се стресна и веднага скочи на крака, което направи голямо удоволствие на жените и децата.
В твърде късо време шатрите бяха вече натоварени и ордата потегли на път.
Преди тръгването бе приготвено голямо количество вода, разпределено не само във всички възможни съдове, но и в стомасите на камилите. Изглежда, племето имаше обичай, в случай че изпадне в криза, да разпаря стомаха на камилите и да пие съхраняваната вътре вода.
