Езерото, от което се наливаше водата, беше единствен водоизточник на разстояние 50 мили. Ето защо, когато всички запаси от вода бяха осигурени, езерото беше почти пресушено. В него останаха не повече от двайсетина галона вода, колкото камилите да си напълнят стомаха.
Всеки арабин довеждаше камилата си до езерото, но вместо да я остави да пие, извиваше главата й назад, пъхаше в ноздрите й дървена фуния и чрез нея наливате водата направо в стомаха й.
Тоя начин за наливане се практикуваше, за да не се разлее нито капка от скъпоценната течност, тъй като при пиенето камилата си мята главата и така силно разпилява доста голямо количество вода.
Когато напълниха камилите, доколкото беше възможно, което ще рече, докато не започна да прелива вода от ноздрите им, взеха да се готвят за тръгване.
Тук робите още веднъж забелязаха разликата между двете шайки, в ръцете на които ги беше оставило нещастието. Както вече казахме, черният шейх представляваше истински африкански тип, а и по-голямата част от подчинените му принадлежаха към същата раса; някои само приличаха на кавказци, по всяка вероятност бяха поробени.
Шайката на другия шейх се състоеше от подобни на него араби, с малки изключения.
След всичките приготовления на двете шайки оставаше само да си разменят прощалния поздрав: „Мир с вас!“, но това още не беше сторено. Можеше да се помисли, че шейховете не искат да се разделят и че взаимните им чувства не са твърде сърдечни.
Ако действително можеше да се надникне в техните мисли и в сърцата им, ето какво щеше да се прочете:
„Тоя черен разбойник (така говори арабинът) завижда на моята плячка, да го вземат дяволите! Той иска да притежава тези момчета и аз зная, че султанът от Тимбукту иска от него бели роби. Моите пленници са тъкмо подходящи за тази цел. Аз съм уверен, че той не е особено доволен от стария моряк, който взе от мен, като ме надви на «хелга». Собствено, и самият крал, който живее в град със стени от кал, няма да му обърне голямо внимание. Нему са нужни млади хора, за да му служат и вземат участие в церемониите. Бих му продал тези момчета, и то на добра цена. Да, много скъпо! Защото по дрехите им се познава, че имат богати родители. Техните мундири имат златни обшивки. Значи са мичмани от английска фрегата. Те са без съмнение синове на някой бял богаташ. Ал Ведмор, старият евреин, или сузките търговци биха ги купили сигурно, но по-добре е да ги отведа в Мохадор, където английският консул ще ги откупи за много пари… Да, така трябва да направя!“
— Султанът би дал шейсет от най-добрите си черни роби за тези трима бели младежи — говореше съпругът на Фатима, обръщайки се към тази вещица.
— Е, защо тогава да не вземем и тях и да ги закараме при него? — отговори му тя.
— Ах! То е лесно да се каже, но мъчно — да се направи! Те принадлежат на стария арабин; и той ще ги вземе, без обаче да има пълно право на това, защото, ако не бях му се притекъл тъкмо навреме на помощ, той сам щеше да падне роб в техните ръце. Но според законите на Сахара те принадлежат именно на него!
— По дяволите законите на Сахара! — извика Фатима, като тръсна глава. — Това са глупости. В Сахара няма закони, освен това ние никога вече няма да се върнем в нея. Парите, които ще получиш за тези млади хора, биха ни осигурили за целия остатък от живота ни. Вземи ги насила от тази стара черна мутра, ако няма друго средство, но би могъл да ги спечелиш и на „хелга“. Знаеш, че ще го надвиеш. А ако той се откаже, предложи му да играе на двама черни за един бял…
Като получи тоя съвет от своята другарка по сърце, шейхът, вместо да каже на арабина „селям алейкум“, извика със силен глас и го помоли да си поприказват за една „неотложна“ работа.
Глава десета
ГОЛАХ
От само себе си се разбира, че младите моряци не разбираха нищо от разговора на главатарите, но от погледите, които те хвърляха към тях, и от жестовете им не можеше да не се долови, че се заражда нов спор — кой какво да притежава от плячката.
След около половин час узнаха, че шейховете са постигнали съгласие. Арабинът отиде към мястото, където бяха събрани робите на черния вожд и като ги разгледа внимателно, избра трима от най-силните, най-дебелите и най-младите негри от цялата тълпа и им заповяда да се отделят.
— Ще ни разменят — прошепна Терънс. — Ние ще станем собственост на негъра и може би ще пътуваме заедно с Бил.
— Почакайте малко — каза Колин, — струва ми се, че още не всичко е свършено.
В тази минута черният шейх тръгна към тримата и прекъсна разговора им.
Какво искаше той? Навярно да ги вземе със себе си — срещу тримата негри, които си бе отбрал арабинът.
Но моряците бяха силно огорчени, като видяха, че само О’Конър бе отведен от африканеца, а на двамата със заплашителни жестове бе заповядано да остават на местата си. И така, условието за размяна беше трима черни за един бял.
Но с това работата не свърши. Стария Бил, който разгада значението на тази церемония, извика на другарите си:
— Вие ще бъдете залог за играта. Ще дойдете с мен, защото чернокожият ще надвие жълтокожия, това е истината!
Браздичките, в които бяха играли на „хелга“ през нощта, се оказаха готови за минута и играта започна.
Предсказанието на Бил се потвърди: черният шейх спечели Терънс.
Арабинът изглеждаше силно недоволен, което се виждаше по неспокойните му движения. Той явно искаше да продължи играта.
Притежаваше още двама бели и се надяваше да си върне другите двама чрез тях. Играта започна отново, но завърши с вече познатия ни резултат.
Тримата моряци бяха прибавени към Бил и стояха около черния вожд. Не минаха и двадесетина минути, откакто играта бе завършила, и четиримата приятели вече се движеха през пустинята към Тимбукту.
Влизаха в състава на един керван от шестнадесет възрастни и шест-седем деца.
Всички те бяха собственост на черния шейх.
Пленниците скоро узнаха, че негърът се нарича Голах — име, което без съмнение произлизаше от Голиат.
Голах беше създаден да заповядва. Той притежаваше три жени, надарени с удивителна приказливост, но само една дума, един поглед или дори само едно негово движение беше достатъчно, за да ги накара да млъкнат.
Голах имаше седем камили, четири от които служеха за пренасяне на жените и децата му заедно с целия им багаж, а другите три бяха натоварени с плячката от корабокрушението.
Дванадесетте души от пялата група трябваше да вървят пеша и да следват както могат големите крачки на камилите.
Единият от черните мъже беше син на Голах, осемнадесетгодишен, въоръжен с дълга мавърска пушка, с тежка испанска сабя и с ножа, който бе взет от Колин.
Главното му задължение беше да пази робите с помощта на друго младо момче, което, както се узна по-късно, беше брат на една от жените на Голах.
Това момче също беше въоръжено с пушка и сабя: то и синът на Голах бяха убедени, че животът им зависи в голяма степен от старателното пазене на робите, защото освен моряците имаше още шест пленници, предназначени за някои от южните пазари.
Според предположението на Бил двама от тези роби трябваше по произход да са крумени или африканци. Той често бе срещал такива като моряци по корабите, завръщащи се от африканските брегове.
Белите роби силно негодуваха срещу своите господари. Допълнителни причини в това отношение бяха и допълнителните мъки от глада, жаждата и умората, причинена от ходенето по парещия пясък на пустинята под страшното слънце.
— Не мога повече да търпя! — каза Хари Блаунт на спътниците си. — Ще можем да издържим най-много
