Тогава те казаха на крумена да го попита няма ли да се съгласи да ги продаде заедно с крумена на някой търговец, който би ги завел в някое пристанище.
Голах не обеща нищо. Каза, че е по-добре в такъв случай да ги продаде още в пустинята.
Единственото конкретно сведение, което получиха от шейха, беше, че ще видят толкова прославения град Тимбукту, и то само в случай, че се окажат в състояние да понесат уморителното пътешествие.
Като благодари да Голах за снизхождението му, круменът се оттегли при моряците, които едва сега разбраха целия ужас на положението си.
Обилната храна и почивката намалиха физическите им мъки и им дадоха възможност да обърнат мислите си към бъдещето, макар че в него нямаше нищо утешително.
Хари Блаунт и Терънс след разговора си с Голах отидоха при Колин и Бил, които ги очакваха с безпокойство.
— Е, какви са новините? — попита Стария Бил.
— Много лоши! — отговори Терънс. — Няма никаква надежда за нас: ще ни водят в Тимбукту.
— Не! — отговори Бил. — Никога, никога!
Глава дванадесета
ЖИВИ ПОГРЕБАНИ
Рано сутринта на другия ден керванът продължи пътя си отново на запад. Голах избра този път не защото по него можеше да се приближи по-скоро до целта на своето пътуване, а за да стигне колкото бе възможно по-скоро до най-близкия извор.
След двудневно уморително пътуване керванът стигна до извор. Четиримата моряци се намираха в крайно печално положение. Тропическото слънце немилостиво ги печеше с палещите си лъчи; гърлото им пресъхна, кожата им се напука, а краката им, изранени от дългия път и горещия пясък, отказваха да им служат вече.
Гладни, мъчени от силна жажда и обезсилени, нещастните роби се мъкнеха едва-едва след своя господар, който продължаваше да седи върху гърба на камилата си.
Като видя отдалече един не особено висок хълм, покрит с доста гъст храсталак, Голах се обърна и посочи зеленината на робите. У всички се яви надежда за спасение. Силите им се удвоиха като по чудо и без някой да ги принуждаваше, ускориха крачка. Не след дълго керванът беше вече в полите на хълма.
Огромните усилия, които положиха изнемощелите от жажда роби, за да стигнат по-скоро до водоизточника, трябваше да предизвикат състрадание у черния шейх, но той беше човек, който гледа на чуждите страдания само като на забавление.
Отначало заповяда да разтоварят камилите и да разпънат шатрите. Докато част от робите се занимаваха с устройване на лагера, другите отидоха да събират топливо.
Когато с устройването на лагера бе приключено, шейхът събра всички съдове за вода, от които най- много бяха кожените мехове, и ги нареди край кладенеца.
Привърза кожено ведро с въже и започна да вади с него вода от кладенеца. Залови се да напълни най- напред всички съдове, като се стараеше да не разлива нито капка, за да не се предположи, че нарочно иска да проверява търпението на другите.
Когато всичките съдове бяха напълнени с вода, шейхът заповяда да дойдат при него жените и децата му, на които даде да се напият добре. После им заповяда да се отдалечат, за да направят път на робите.
Жените и децата се покориха мълчаливо на суровия глас на шейха.
Едва след това нещастниците дойдоха при кладенеца, където започна истинска бъркотия: те грабеха съдовете един от друг, пълнеха ги бързо с вода и отведнъж ги пресушаваха, без да крият радостта си от възможността да угасят мъчителната жажда.
След около два часа край кладенеца дойде и друг керван. Голах посрещна гостите с думите: „Приятели или врагове?“ — обичайната формула за поздравяване в пустинята между непознати хора.
Отговорът беше: „Приятели“, и новодошлите започнаха да строят своя лагер.
На другия ден Голах има дълъг разговор с новия шейх, след което се завърна недоволен в шатрата си.
Новодошлите бяха единадесет, имаха осем камили и три коня. Пристигнаха от северозапад. Що за хора бяха и къде отиваха — това Голах не знаеше, а обясненията, които получи от тях, съвсем не бяха удовлетворителни.
Въпреки че имаше голяма нужда от храна и че му беше необходимо колкото може по-скоро да възобнови изтощените си запаси, Голах се реши да прекара целия този ден при кладенеца. Круменът можа да разбере, че шейхът прави това от страх да не го нападнат новодошлите.
— Ако той се плаши — забеляза Хари, — то според мене трябва по-скоро да се махне оттук.
Круменът отговори, че ако предположението на Голах е вярно и арабите действително се занимават с грабеж в пустинята, то те няма да го закачат, докато е на лагер при кладенеца.
Круменът казваше истината. Разбойниците нападаха своите жертви не из пивниците, а винаги по големите друмища; пиратите не ограбваха корабите в пристанищата, а непременно в открито море. Същото се вършеше и в големия пясъчен океан — Сахара.
— Много искам да са разбойници тези араби и да ни отнемат от Голах — каза Колин. — Може би те ще се съгласят да ни отведат на север, където рано или късно ще бъдем откупени, докато, ако отидем в Тимбукту, никога няма да излезем от Африка. Върху това трябва незабавно да се помисли. Всеки ден пътят към юг ни отдалечава от нашата родина и намалява надеждата ни да се върнем някога в нея. Може би тези араби ще ни купят и ще ни отведат на север. Нека помолим крумена да поговори с тях за това.
Всички се съгласиха с това мнение. Повикаха крумена и му съобщиха намерението си, той отговори, че никой не трябва да види, когато заприказва арабите. Той им напомни и нещо, което самите моряци забелязаха по-рано: Голах и синът му не сваляха очи от тях, поради което едва ли щеше да им падне случай да поговорят с арабския шейх.
Докато круменът даваше тези обяснения, шейхът отиде при кладенеца. Круменът стана и предпазливо тръгна към него, но Голах го видя и със заплаха му заповяда да се върне назад. Африканецът обаче не се покори на заповедта и се престори, че пие вода.
Като се върна при моряците, круменът каза на Хари, че бил сполучил да поговори с новодошлия шейх, че му бил казал: „Купете ни, вие ще вземете за нас голям откуп.“ А шейхът му отговорил: „Белите роби са кучета и не заслужават да бъдат купени.“
— Значи от тази страна няма никаква надежда! — печално продума Терънс.
Круменът поклати глава, с което искаше да каже, че е съгласен с Терънс.
— Как мислиш, няма ли вече никаква надежда? Круменът направи знак, че се надява.
— На какво?
Круменът, без да даде някакво обяснение, се отдалечи от моряците.
Когато наближи залез-слънце, арабите си развалиха шатрите и отидоха към сухия кладенец, от който бе избягал неотдавна Голах. Щом те изчезнаха зад хълма, синът на Голах се качи на билото и оттам започна да следи арабите. В това време жените и децата товареха камилите и разваляха палатките.
Когато се стъмни добре, Голах заповяда да продължат пътя си към югоизток. Така той се отдалечаваше от брега и отнемаше всяка надежда на робите, че някога ще могат да получат свободата си.
Круменът, тъкмо обратно, бе радостен, че вървят по тоя път.
Въпреки нощното пътуване Голах се боеше, че арабите ще го настигнат, и толкова много искаше да се отдалечи от тях, че спря чак сутринта, когато слънцето вече от два часа стоеше над хоризонта. Фатима, неговата любимка, вървя дълго с него. Говореше му оживено. По жестовете и намръщените вежди на Голах личеше, че слуша твърде важни новини.
Щом построиха шатрите, той заповяда на негърката, майката на детето, което Колин носеше, да му даде торбата със смокините, които й бе поръчано да пази.
Жената стана и се покори разтреперана. Круменът хвърли към белите роби уплашен поглед и макар те да не разбраха заповедта на Голах, усетиха, че ще се случи нещо ужасно.
Жената му подаде торбата, която беше до половината празна.
Смокините, които бяха раздадени на робите преди три дни до сухия кладенец, бяха взети от друга торба,
