се уплашиха и започнаха да пищят, но Голах им каза да не се плашат, щял да си измие лицето и тогава вече нямало да е тъй страшен. Едно от най-малките му момчета го поведе към морето и той нагази едва ли не до шия във водата. Така отиде да мре. Мулей се завтече да го спаси, но течението завлече и двамата и те се удавиха. Не можах да им помогна, защото бях гладен!… И сега съм гладен!…
Крайно изтощеното лице и тялото на негъра потвърждаваха истинността на думите му. Цяла седмица бе вървял, денем и нощем, и бе изнемощял до лудост.
По заповед на шейха робите заровиха мъртвите тела. Като се избави най-после от ужасния враг, арабинът реши да даде един ден почивка и раздели месото на камилата между всичките си хора. Това много зарадва робите.
Оставаше само да се изясни тайната около смъртта на Голах. Отново повикаха крумена, който служеше за преводач.
Когато шейхът узна как Бил наистина бе направил от пищова си смъртоносно оръжие, как го бе напълнил с пясък, остана много доволен. Морякът, които така добросъвестно бе изпълнил задължението си, получи похвала.
Беше му обещано той и всичките му другари да бъдат заведени в Мохадор, за да се срещнат най-после с мечтата си — моряшката свобода.
Глава седемнадесета
КРАЙБРЕЖНИТЕ ГРАБИТЕЛИ
След почивката всички тръгнаха на път и вървяха два дни. Робите дотолкова се бяха измъчили през тези два дни, че те им се струваха цял век мъки. Гладът, жаждата, умората и нетърпимата горещина ги съсипваха до такава степен, че бяха съгласни веднага да умрат. Но всичко това се забрави, когато стигнаха до един извор.
Още от пръв поглед моряците познаха местността, където бяха налетели в ръцете на Голах.
— Боже опази ни! — проговори Хари Блаунт. — Вече бяхме тук, страх ме е, че няма да намерим вода. Когато си тръгнахме, оставихме в извора само около две ведра вода, а оттогава не е валял никакъв дъжд и мисля, че е пресъхнал.
Лицата на неговите другари изразяваха същото горчиво отчаяние, но това не продължи дълго. Всички се напиха до насита, защото вода имаше твърде много: преди няколко дни валял ситен дъжд, но само в малката долина.
Оскъдната храна не им позволяваше да стоят дълго и още на следния ден керванът продължи своя път.
Арабите не хранеха никаква злоба към зетя на Голах, който му бе помагал да убива техните другари. Негърът влизаше сега в числото на робите и доколкото можеше да се познае по външността му, напълно се бе примирил с участта си. Всъщност той само бе сменил господаря си.
Още цели осем дни керванът вървя на североизток.
Това беше осемдневна агония за робите, защото срещнаха само един извор, но водата му имаше такъв нетърпим дъх и толкова отвратителен вкус, че можеше да се пие само от хора, умиращи от жажда. Все пак нещастните роби се радваха, че имат възможност да утолят мъчителната си жажда.
Керванът се отдалечи доста от морския бряг. Нашите моряци не можеха вече да събират миди, за да се хранят, но все така жадуваха платната на своята фрегата. Арабите бързаха да стигнат до такова място, където биха могли да намерят храна и за животните.
Стария Бил в никакъв случай не би могъл да продължи, ако не му бяха позволили да се качи на камила. Услугата, която ям бе направил, накара арабите да бъдат много по-снизходителни към него.
През последните два дни младите бели роби забелязаха промяна в околността, която събуждаше у тях надежда за по-добро бъдеще. Почвата беше по-равна, тук-там се срещаха храсти и треви.
Керванът стигна до северната част на Сахара, оставаха му още няколко дни, за да навлезе в населена област, където вече робите нямаше да страдат от глад и от жажда.
След осем дни керванът стигна до коритото на пресъхнал неотдавна поток. Тук-там обаче се намираха локвички застояла вода и при една от тях керванът спря за почивка.
На север от морето, където пътниците разположиха шатрите си, се виждаше хълм с няколко зелени дръвчета. Веднага заведоха камилите на това място и за кратко време листите, клоните и дори тънките стъбла бяха изядени от гладните животни.
Надвечер, когато приготвиха шатрите, пътниците видяха, че към лагера приближават двама мъже. Те водеха камила и носеха мехове от козя кожа, за да ги напълнят с вода; зачудиха се много, като видяха непознати хора.
Като разбраха, че не могат да избягат вече, смело се приближиха до водата и започнаха да пълнят меховете си. През това време разказаха на арабския шейх, че са от керван, спрял недалече, че отиват на юг и смятат утре рано да продължат пътя си по-нататък.
След като двамата си заминаха, арабите се събраха на съвет.
— Излъгаха ни — каза старият шейх, — те не са пътници. Ако бяха такива, трябваше да се разположат на почивка тук, при водата. Кълна се, те ни излъгаха!
Всички бяха на същото мнение и решиха, че керванът на тези хора е разположен някъде край морския бряг и че целта им е да събират изхвърлени части от катастрофирали кораби.
Този случай не беше за изпускане и арабите решиха да вземат нещо от плячката на своите съседи. Но тъй като предполагаха, че окончателното решение на този въпрос ще ги затрудни, шейхът заповяда да отложат тази работа за следния ден, когато ще имат възможност да се уверят по-добре в успеха на борбата, ако стане нужда да нападнат съседите.
На следния ден рано сутринта керванът на арабите се запъти към брега, който не беше много далеч. Лагерът на съседите, който се състоеше от седем шатри, сякаш бе кацнал на самия бряг. Няколко души излязоха да посрещнат арабите.
След като размениха обичайните поздрави, новодошлите започнаха да разглеждат околността. Дървените отломки, разхвърляни по брега, доказваха, че тук неотдавна е станало корабокрушение.
— Бог е един и еднакво добър към всички — каза старият шейх. — Той изхвърля на нашите брегове корабите на неверниците и ние дойдохме да вземем дела си от неговата щедрост.
— На драго сърце ще ви отстъпим всичко, което имате право да искате от нас — отговори висок човек, очевидно водачът. — Мохамед е пророк на тогова, който ни изпраща и добро, и зло. Огледайте брега и се помъчете да намерите нещо.
След тази любезност на непознатите арабите разтовариха камилите си и разпънаха шатрите. После се заловиха да дирят остатъци от разбития кораб.
Всичко обаче, което можаха да намерят, се състоеше от няколко парчета от мачта и дъски, които нямаха никаква стойност.
Старият шейх свика всичките си спътници на съвет. Решиха да следят внимателно конкурентите, за да узнаят къде именно се намира потъналият кораб.
След това решение престанаха да се лутат по брега, само наблюдаваха. Но когато намерението им бе разкрито от другите, техният водач поиска да говори с арабския шейх.
— Казват ми Сайди Ахмед — рече той, — а хората, които виждате тук, са мои другари и роднини. Ние всички сме членове на едно семейство и сме верни служители на Пророка. Аллах е велик! Той беше добър към нас и ни изпрати своя дар, който се готвим да съберем. А вие си вървете по пътя и ни оставете на мира.
— Аз съм Риад Абдула-Иесед — отговори старият шейх — и нито аз, нито другарите ми се считаме недостойни за божията милост, затуй и ние имаме право да се възползваме от даровете, които праща Аллах, когато поврежда корабите край нашите брегове.
В отговор на това Сайди Ахмед държа дълга реч. Той каза на шейха, че ако корабът се беше разбил на брега и ако стоките му бяха изхвърлени също на брега, тогава и шейхът, и другарите му имат еднакво право да събират това богатство. Но за щастие работата е съвсем друга. Корабът заедно с всичката стока се намира наистина под водата и недалече от брега, но те го открили сами и следователно имали изключително право върху всичко в него. Дружината на Сайди Ахмед се състоеше от седемнадесет души, здрави и добре въоръжени, ш поради тая причина можеха без страх да говорят на новодошлите.
