Водачът каза още, че били работили вече четиридесет дни за изваждането на стоката от кораба и пак работата им не била и наполовина свършена. Старият шейх попита каква е тази стока, но не получи отговор.
Тук имаше някаква тайна. Седемнадесет души бяха работили цели четиринадесет дни за разтоварването на кораба, а никъде не се виждаше нито следа от извадена от морето стока.
Старият шейх и другарите му се заинтересуваха твърде много. Те често бяха слушали за сандъци, пълни с пари, намерени в потъналите кораби. Чували бяха също, че спасените моряци заравяли тези богатства, но били наказвани, когато ги подлагали на разпити.
Имаше ли пари в тоя кораб? Или те вече бяха заровени на брега?
Арабите решиха да чакат, за да узнаят истината, а ако стоката заслужава — да вземат и своята част.
Сайди Ахмед искаше по-скоро да завладее скритите в кораба богатства и не желаеше да чака, докато си замине старият шейх, от когото не се плашеше изобщо. Цялата шайка крайбрежни грабители се залови за работа.
Всички излязоха на брега и взеха със себе си дълго въже, което намериха привързано за мачтата. На единия му край направиха примка, за тази примка се залови един човек и отплува на около сто крачки от брега.
Гмурна се във водата и започна да издърпва с мъка някакъв предмет с края на въжето.
След малко главата му се показа над водата и той извика нещо на другарите си. Като чуха гласа му, те започнаха да теглят въжето, другият край на което бе останал на брега.
В резултат получиха огромен камък — пясъчник.
Тримата млади моряци наблюдаваха водолаза и другарите му с голям интерес. Когато камъкът беше изваден, по-скоро извлечен на брега, те се учудиха много.
„Защо вадят тези камъни?“ — питаха се и не можеха да отгатнат значението на това действие.
Грабителите не отговориха на стария шейх, когато ги попита каква стока има в кораба, защото и сами не знаеха точно.
Като предполагаха, че белите роби познават тези неща по-добре от тях, те внимателно следяха израза на лицата им.
Учудването по лицата на моряците при измъкването на камъка върху сухия пясък зарадва грабителите, защото си помислиха, че са открили нещо ценно. Това усили старанието на арабите.
Круменът се опита да обясни на своя господар, че тези камъни, които те смятат за ценни, са просто товар, който вземат на корабите с цел да им придадат по-устойчиво равновесие. Никой не повярва на думите му. Хората на Сайди Ахмед взеха крумена за лъжец или глупак и продължиха работата си със същата страст.
Старият шейх, като чу, че круменът държи на казаното, поклати глава. Той не вярваше, че има толкова глупави хора, да предприемат дълго морско плаване, за да превозват само никому ненужни камъни.
А тъй като на кораба нямаше нищо приличащо на стока, трябваше тези камъни да имат някаква цена.
Така разсъждаваха арабите.
Докато круменът се мъчеше да обясни на шейха защо понякога товарят корабите с камъни, дойде един от грабителите и каза, че в шатрата лежи болен бял човек и иска да поговори с неверниците роби, за чието пристигане научил едва сега.
Круменът съобщи тая новина на моряците и те затичаха към болния, предполагайки, че може да е някой техен сънародник, изхвърлен на негостоприемния бряг на Сахара.
Като влязоха в шатрата, моряците видяха човек на около четиридесет години. Беше много сух — кожа и кости, — но никак не изглеждаше да е болен, навярно никъде на друго място не биха го признали за болен освен в Африка.
— Вие сте първите англичани, които виждам от двадесет години насам, — каза той. — Като съдя по чертите ви, искам да вярвам, че сте от Англия, което ще рече, мои съотечественици. Аз също бях по-рано бял, но и вие ще станете като мене черни, ако ви пече африканското слънце толкова години.
— Как! — извика Терънс. — Нима тъй отдавна сте роб в Сахара? Тогава Господ да ни е на помощ! Каква надежда можем да храним, че ще се видим един ден свободни?
При тези думи гласът на младия ирландец прозвуча съвсем отчаяно.
— Най-вярното е, че вие никога няма да видите родината, мило момче — продължи болният. — Аз имам сега някаква надеждица да се отърва от тази неволя, а също да освободя и вас, ако сами не провалите цялата работа. Всичко зависи от вас и от другарите ви. За Бога, не казвайте на арабите, че камъните не струват нищо, защото ги уверих в противното, за да ги накарам да извозят този товар до някое място, откъдето бих могъл да избягам. Това е единственият случай, който ми се отдава през тези тежки години. Не ме лишавайте от тази надежда, ако имате поне капка съжаление към вашия съотечественик!
Клетникът разказа още как се скитал повече от четиридесет години из пустинята с петдесет различни господари.
— При тези хора съм от няколко недели само — каза той. — Открихме потъналия кораб съвсем случайно — по стърчащата над водата мачта. Това е първият кораб, който господарите ми намериха без стока и затова повярваха, че тези камъни са непременно нещо ценно. Иначе не могат да си обяснят защо корабът е натоварен с тях. Казах им, че в тези камъни има злато, но За да го извлекат от тях, трябва да ги превозят на такова място, където има много въглища и дърва, за да ги разтопят. Разказах им, че само белите умеят да изваждат златото от тези камъни и на тях трябва да се повери тази работа. Те ми повярваха, а освен това видяха в пясъчника няколко лъскави частици, което окончателно ги убеди. Четири дни им помагах да вадят въображаема стока, но тази работа ме съсипа и се престорих на болен.
— Вярвате ли — попита Хари, — че те ще занесат този товар толкова далече, без да разберат от други хора за неговата стойност.
— Да, уверен съм, че ще го направят, ще го закарат в Мохадор, и върху това градя моите надежди.
— Добре, но ако те срещнат някого по пътя и разберат, че сте ги излъгали?
— Не! От страх да не ги оберат те няма да кажат никому за това. Сега заравят камъните в пясъка от страх да не дойде някой по-голям керван и да им ги отнеме. Ще ги съветвам да не показват никому по време на пътуването ни стоката, докато не стигнем в Мохадор, където ще бъдат под покровителството на губернатора. О, кълна ви се, че ако стигна до този град, нищо на света не ще бъде в състояние да ми попречи да се освободя!
Бил гледаше болния с необикновено внимание.
— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се виждате много по-млад, отколкото казвате — рече той. — И аз никога няма да повярвам, че наистина четиридесет години ходите из пустинята. Навярно бъркате малко…
Като се погледаха известно време внимателно, двамата се хвърлиха един другиму в обятията.
— Бил!
— Джим!
Най-после братята се намериха.
Младите моряци си спомниха разказа на Бил за неговия брат и веднага си обясниха сцената между двамата. Те отидоха при крумена, който доказваше защо товарят корабите с такива камъни, но Сайди Ахмед и другарите му още не вярваха.
Съобщиха на Джим, че новодошлите намират камъните за съвсем непотребни.
— Разбира се — отговори Джим, — как няма да казват така, като се мъчат да ви разубедят, да ги оставите, та да ги вземат те. Не виждате ли, че са лъжци?
— Кой от вас ме издаде? — попита Джим моряците, когато арабите си отидоха.
Казаха му, че круменът е направил неволно тази грешка, защото не беше предупреден.
— Трябва да поговоря с него — каза братът на Бил. — Ако се досетят арабите, че съм ги излъгал, веднага ще ме убият, а на вашия шейх ще ограбят цялата собственост.
Доведоха крумена и Риад Абдула в шатрата.
— Не разубеждавайте господарите ми — каза Джим на шейха, — защото ако узнаят истината, ще ви оберат всичко, каквото имате. Вие им наговорихте достатъчно, лесно могат да се досетят, че съм ги излъгал.
