вървят десет мили из пустинята, отколкото да газят през живата преграда.
Един от черните, който искаше да мине по-скоро, се затича през насекомите, но се подхлъзна и падна върху тях. Скакалците за миг го покриха. От страх и отвращение той не можеше да стане; помогнаха му неговите другари и го измъкнаха от живата река, но той дълго време не можа да дойде на себе си.
Бил също не искаше да премине, но двама черни го замъкнаха насила и го оставиха сред потока. Тогава морякът се затича и премина бързо на другата страна.
Джим разказа на другарите си как миналата година буря отнесла цял облак от тези насекоми в морето, където всички се издавили; после били изхвърлени на брега и вонята, която се разнасяла от тях, била толкова силна, че хората не могли да ожънат ечемика, който се намирал в близост до брега. Претърпели големи загуби.
Глава деветнадесета
АРАБСКОТО СЕЛО
Като преминаха през скакалците, хората от кервана се отправиха по големия път, от двете страни на който се простираха неизмерими плодородни ниви, засети с ечемик.
Тази вечер по неизвестни причини арабите не спряха да нощуват. Преминаха през няколко села, без да спрат, за да си набавят храна и вода.
Никой не искаше да чуе оплакванията на бедните роби, които страдаха от глад и силна жажда. Заповядаха им да вървят по-бързо и ако не го правеха, ги биеха.
Към среднощ, когато и последните силици започнаха да изоставят робите, керванът стигна до заградено със стени село. Арабите спряха и вратите се отвориха. Старият шейх каза на робите, че тук ще се нахранят и напият до насита и че керванът ще остане в това село два или три дни.
Нощната тъмнина не им позволи да видят къде ги бе запратила съдбата. Сутринта на другия ден видяха, че керванът стои в средата на застроен от къщи квадрат, заобиколен с високи стени. Тук имаше стада от овце, а също и доста много коне, камили и мулета.
Джим обясни на другарите си, че арабите живеят в такива села, оградени със стени, които им служат за защита против неочаквани нападения, а също и за запазване на стадата.
Робите разбраха, че арабите тук са у дома си, защото наизлязоха да ги посрещнат жени и деца. Тази беше именно и причината, поради която те бързаха толкова усърдно.
— Страх ме е, че мъчно ще се измъкнем от ръцете на тези хора — каза Джим. — Ако бяха търговци, щяха да ни заведат на север и да ни продадат. Но сега си мисля, че те са земевладелци, които се занимават с грабеж по необходимост. Докато узрее ечемикът, се скитат из пустинята, за да си набавят роби, които ще им трябват по време на жътва.
Джим не се излъга. Като попита шейха кога ще ги заведе в Мохадор, той отговори:
— Ечемикът ни вече узря, та не можем да го оставим неожънат. Вие ще ни помогнете да го ожънем, това ще ни даде възможност да идем по-скоро на Север.
— Че нали искахте да заведете робите си в Мохадор? — попита круменът.
— Да — отговори шейхът. — Вярно е, обещах им това. Но не мога да оставя нивята. Бисмиллях! Ечемикът ще пропадне без нас!
— От това именно се страхувах и аз — каза Джим. — Те нямат намерение да ни заведат в Мохадор. Такова обещание съм получавал поне двадесет пъти от моите господари.
— Какво да правим тогава? — попита Терънс.
— Нищо — каза Джим. — Не трябва да им помагаме, защото като видят, че сме им полезни, няма да ни пуснат никога. Отдавна щях да съм свободен, ако не работих тъй много на господарите си с цел да ги предразположа към себе си. Това беше голяма грешка от моя страна. Не, не трябва да им помагаме!
— Но те ще ни заставят със сила! — каза Колин.
— Не могат, когато единни им се противим! По-добре е да ни убият веднага, отколкото да им се покоряваме. Ако им жънем, ще ни карат после да вършим и друга работа, докато и вашите дни преминат в робство, както стана с мен. Всеки един от нас трябва да вреди на господаря си, докато му стане нетърпим. Само тогава ще се съгласят да ни продадат. Друг изход няма. Арабите ще вярват, че в Мохадор ще получат за нас много пари, и не биха се решили на такъв дълъг път за нищо и никакво. Освен това те са разбойници, поради което се страхуват да влязат в града. Трябва да ги принудим да ни продадат.
Всички се заклеха да следват съвета на Джим, макар и да знаеха, че всякак ще бъдат измъчвани за своето непокорство.
На другия ден арабите събудиха рано своите роби и след малка закуска от булгурена каша им заповядаха да идат на работа в нивята недалеч от града.
— Нима ще ни карате да работим? — попита Джим шейха.
— Бисмиллях! Разбира се. Ние и без това ви държахме толкова време без работа. Ще работите, за да живеете, както правим и ние самите.
— Но ние сме моряци, нищо не разбираме от земеделска работа — отговори Джим, — само на кораб можем да бъдем полезни.
— Не се плашете, скоро ще се научите и на тази работа!… Хайде, тръгвайте след мен!
— Не, ние решихме по-скоро да умрем, отколкото да се покоряваме. Обещахте да ни заведете в Свеора! И в Свеора ще идем! Не искаме вече да бъдем роби.
В това време се струпаха много араби с жените и децата си и започнаха да ги оскърбяват.
— Страх ме е, че съпротивата ни никак няма да помогне! — каза Джим на другарите си. — Те насила ще ни накарат да идем, затова пък със същата мярка не могат да ни накарат да работим. Нека бъде по тяхному. Да отидем с тях, но да не работим нищо.
Робите стигнаха скоро на нивата. На всички дадоха по една френска коса, като им обясниха какво да правят с нея.
— Не се безпокойте, приятели! Вземете косите, за да им покажем нашето изкуство!
С тези думи Джим пръв даде пример как се коси ечемик. Размаха наляво и надясно косата, като пръскаше отрязаните класове на всички страни и ги тъпчеше безжалостно. Другарите му и круменът направиха същото.
Терънс удари с косата тъй силно в земята, че тя стана на парчета. Колин си поряза ръката и се престори, че му става лошо от гледката на кръвта… Всичките старания на арабите да накарат робите да работят останаха безплодни.
Псувни, заплахи, удари се сипеха върху белите, но те упорита отказваха да продължат косенето. „Кучетата християни“ бяха решили твърдо да се съпротивляват. Арабите косяха ечемика, а робите се изтегнаха на земята и лежаха до вечерта, но кожата и костите им скъпо заплатиха за този мързел. И стомасите им също изпитаха гнева на арабите: не им даваха нито да ядат, нито да пият.
Въпреки това петимата другари не се покориха.
През нощта ги затвориха в квадратно здание, което служеше за обор. Запазени от горещите лъчи на слънцето, робите не страдаха така силно. Смогнаха да съберат тайно няколко ечемичени зърна, но те никак не бяха достатъчни за гладните им стомаси. Мъките от жаждата не им позволиха да мигнат през пялата нощ; гладни и сънливи, на другия ден трябваше да отидат отново на нивата. Някои от тях бяха готови вече да отстъпят от общото решение.
Черните роби, които вчерашния ден работиха, получаваха добра храна. Сутринта на другия ден, когато белите минаваха покрай тях, те закусваха.
— Джим — каза Бил, — аз искам да се покоря. Трябва да подкрепя силите си, умирам от глад.
— Не трябва и да помисляш за това, ако не искаш да бъдеш вечен роб! Единствената надежда да се спасим, е упорството ни, както ви говорих вече. Нима вярваш, че арабите са толкова глупави, за да ни оставят да умрем от глад? Това би било голяма загуба за тях; те искат просто да ни изпитат докрай. Трябва да сме чисти идиоти, за да им отстъпим.
Като стигнаха отново на нивата, арабите се опитаха да накарат белите да работят.
— Сега съвсем не можем — каза Джим, — защото премираме от глад и жажда.
— Който не работи, няма да яде!
Арабите ги оставиха да седят под парещите лъчи на слънцето и да се мъчат от жажда.
След пладне Джим употреби цялото си красноречие, за да убеди брат си да не се покорява на арабите.
