Стария Бил на няколко пъти беше готов да отстъпи само срещу няколко глътки вода.
Дългогодишните мъки в пустинята бяха калили Джим в борбата с глада и жаждата, та не усещаше такива мъки като другарите си. Той си бе възвърнал мъжеството, откакто се събра със своите съотечественици. Надяваше се, че арабите ще бъдат принудени да отведат и него, и другарите му в Мохадор само когато се изчерпи тяхното търпение.
Арабите решиха: ако робите не отстъпят, трябва да ги държат затворени, защото в полето им се удава все пак да си наквасят устата със сочни корени и да откраднат по няколко ечемичени зърна.
С голям труд Бил и Колин успяха да се домъкнат вечерта до обора. Другите, с изключение на Джим, бяха също много отпаднали.
Като стигнаха до обора, те не пожелаха да влязат вътре, докато не им се даде храна и вода.
— Господ е заповядал да гладуват всички, които не искат да работят — отговориха арабите.
И ги вкараха насила в постройката.
— Джим — аз не мога повече да търпя — каза Бил. — Повикай ги и им кажи, че утре ще работя, ако ми дадат малко вода.
— И аз съм готов да работя — добави Хари.
— Мъжество, приятели! Потърпете още малко! — възрази Джим. — Не е ли по-добре да се помъчим още няколко часа, отколкото да търпим в робство още много години?
Но нито Джим, нито круменът искаха да съобщят за примирението на Бил и Терънс. Затова моряците се опитаха да привлекат вниманието на арабите със знаци, но те не им обърнаха никакво внимание.
Рано на другия ден круменът и Колин изразиха също желание да се покорят на господарите си.
— Каква утеха ще търся аз в бъдещето — каза Колин на Джим, — когато примирам днес от слабост! По-добре сами да се погрижим за настоящето. Да отстъпим и те ще ни нахранят.
— Няма да ни оставят да умрем от глад! — каза Джим. — Кълна ви се! Нима още се съмнявате в това? Така ще се обрекат на загуба! Повтарям ви, ще ни продадат само ако не им работим, иначе ни чака дълго робство! Моля ви, приятели! Потърпете поне още един ден!
— Аз не мога! — отговори един.
— Нямам вече сили да търпя — каза друг.
— Да се нахраним — предложи Терънс — и тогава със сила ще се освободим. Струва ми се, че ако изпия една чаша вода, ще разпилея всички араби на пух и прах!
— И аз също! — отговори Колин.
Бил, който лежеше проснат на земята, се ободри.
— Вода! Вода! — продума той със сипкав глас.
Круменът и тримата млади моряци се присъединиха към него, завикаха колкото им глас държи: „Вода! Вода!“
Но никой не откликна на молбата им. Само селските дечурлига, които се бяха струпали край вратата на обора, се прислушваха весело във воплите на затворниците.
Нощта премина в същите мъки.
Когато сутринта отвориха вратата на обора, арабите намериха Бил и Колин да лежат полумъртви на земята; старият моряк като че ли бе изгубил съзнание.
Джим се разколеба. Но преди да отстъпи, искаше да узнае точно намерението на господарите.
— Навярно ще работят сега кучетата християни, за да получат храна! — каза шейхът.
Джим, който почти беше обезумял от жажда и се тревожеше страшно за живота на другарите си, се накани да даде утвърдителен отговор, но долови в гласа на шейха нещо, което го накара да се позамисли. Той погледна другите араби и му се стори, че те са склонни да отстъпят. Тогава им заяви тържествено, че всички са решили по-скоро да умрат, отколкото да бъдат вечни роби.
— Животът ни е нужен само за да видим отново нашето отечество — отговори той. — Тялото ни е слабо, но душата — бодра. Ние ще умрем!
След този отговор арабите заключиха вратата на обора и си отидоха.
Круменът поиска да върне арабите, но Джим му попречи, като се надяваше, че упоритостта му ще победи при всички положения.
Измина около половин час и Джим започна да се съмнява, че е отгатнал правилно израза върху лицата на арабите.
— Казахте ли им — попита Терънс, — че ще им се покорим, ако ни дадат вода?
— Да! — отговори Джим, който сега съжаляваше много, че не бе отстъпил.
— Защо тогава не ни освободиха? — проговори Терънс с отчаян глас.
Джим не му отговори. Круменът падна на земята сякаш в безсъзнание.
След малко Джим чу, че стадата излизат на паша, и като погледна през дупката, видя, че и арабите отиват на нивата.
Нима ги оставят още един ден да търпят ужасните мъки? При тази мисъл той силно се разтревожи и започна да вика, но гласът му излизаше много слаб от пресъхналото гърло.
— Да ме прости Господ! — каза той. — Брат ми и всички други ще умрат до довечера. Убих ги, а сега ще умра и аз!
Отчаянието го овладя още повече и той поднови виковете си, този път арабите трябваше да го чуят, защото викате като луд. Той се спусна към вратата като бесен и я изкърти. Изскочи от обора, решен да обещае всичко, само да спаси другарите си.
Щом изскочи навън, видя, че насреща му идват двама мъже и няколко деца с вода и купички, пълни с булгурена каша.
Победата беше на тяхна страна — шейхът им пращаше храна!
Като грабна кратуната с вода, Джим се хвърли към брат си, повдигна му главата и поднесе съда до устата му. Бил не беше в състояние дори да си разтвори устните, та насила му наля животворната течност.
Джим дойде на себе си едва когато другарите му се напиха и нахраниха.
Храната подейства чудесно на гладните: те веднага станаха и благодариха на Джим за неговото мъжество.
— Всичко върви като по масло! — извика Бил. — Ние победихме! Няма да ни карат вече на работа, ще ни хранят, докато ни продадат, а може и да ни заведат в Мохадор. Да благодарим на Бога, че ни даде сила да изтърпим всичко дотук!
За два дни изядоха доста богати порции от „соглех“, а вода изваждаха сами от кладенеца.
Друг един крумен, който се съгласи да работи на арабите, идваше често при своя съотечественик и се оплакваше, че бил глупак, че не направил и той като него и като белите му другари.
Вечерта на другия ден в обора при белите роби дойдоха трима непознати араби, облечени много хубаво и прекрасно въоръжени. Имаха по-красива външност, отколкото жителите на пустинята.
Джим веднага влезе в разговор с тях и научи, че са търговци, останали да пренощуват в селото.
— Вие сте тъкмо тези хора, които отдавна искаме да срещнем — каза Джим на арабски език, който говореше благодарение на дългото си скитане в пустинята. — Бихме желали да ни купят някои търговци и да ни отведат в Мохадор, където ще получат за нас голям откуп от приятелите ни.
— Веднъж купих двамина роби — каза единият от арабите-и с големи разноски ги заведох в Мохадор. Казаха ми, че ще ги купи техният консул, но разбрах, че в тоя град няма такъв консул. Тогава бях принуден да ги върна назад, поради което изхарчих много пари напразно.
— Англичани ли бяха те?
— Не, испанци.
— Така си и помислих! Ако бяха англичани, сигурно щяха да бъдат откупени!
— Това е още неизвестно — отговори търговецът. — Английският консул не стои винаги в Мохадор и кой знае дали ще се съгласи да откупи свои съотечественици.
— Но това няма никакво значение за нас! — каза Джим. — Единият от другарите ни има в Мохадор чичо, той е богат търговец и ще откупи не само него, а всички ни. Трима от младите ми другари са офицери от английския флот, бащите им са богати — големи шейхове в страната си, а самите те служеха на един кораб, за да станат капитани. Но претърпяха корабокрушение. Чичото на другаря ни ще откупи всички нас!
— Чий чичо е богат търговец? — попита единият арабин.
