и зачакаха с притаен дъх. И Осару, от своя страна, беше неспокоен — не от страх, защото той се беше добре укрепил срещу всяка опасност. Безпокоеше го мисълта дали людоедът ще дойде, та да му даде възможност да покаже превъзходството на своето ловджийско изкуство.
Той сигурно щеше да пристигне. Туземците уверяваха Осару, че свирепият звяр имал обичай да ги посещава всяка нощ и да дебне с часове около селото. И само когато успявал да отмъкне някое говедо и да се понасити, той не се вестявал с дни наред; но тъй като скоро не бил отвличал никаква жертва, те го очакваха тая нощ.
Осару беше сигурен, че ако тигърът дойде близо до селото, той ще го привлече към клетката. Тя беше добра примамка, така че планът му едва ли би могъл да пропадне. Козата, отделена от малките си, блееше непрекъснато, а яретата й отговаряха от селото. Ловецът знаеше от опит, че тигърът има особена слабост към козе месо и че блеенето на козата сигурно ще то примами, стига той да дойде наблизо, за да я чуе. Но туземците го бяха уверили, че и това ще стане.
Осару не остана излъган, нито пък трябваше да чака дълго. Не беше прекарал повече от половин час в своята биволска маскировка, когато силен рев откъм гората възвести приближаването на страшния людоед и накара козата да заскача като дива из клетката, издавайки от време на време пронизителен врясък.
Точно това искаше и Осару. Чул веднъж гласа на козата, тигърът нямаше нужда от друга покана и само след няколко минути самоуверено се затича към ограденото място. Страшният хищник нямаше никакво намерение да се притайва. От дълго време вече той беше господар из тия места и не се страхуваше от никакъв неприятел, а беше и гладен… Козата, която бе чул да блее, щеше да бъде чудесна вечеря и той реши да сложи лапите си върху нея, без да се бави. Само след миг той се намери на десет фута от клетката.
Странният вид на постройката го озадачи и той се спря да я поразгледа. За щастие имаше луна, та светлината помагаше не само на тигъра да види какво има в клетката, но и на Осару, за да следи всяко негово движение.
„Разбира се — помисли си тигърът, — това е някаква ограда, която тия глупави туземци са издигнали, за да попречат на козата и бивола да се запилеят из гората, а може би и за да ги опазят от мене! Да, изглежда, че са си дали много труд и са я направили по особен начин. Но да видим дали стените й са здрави!“
Разсъждавайки така, той се приближи, изправи се на задните си крака, хвана с огромните си лапи един от бамбуковите колове и силно го раздруса. Тръстиката — здрава като желязо — отказа да се огъне дори и пред силата на един тигър. Като разбра това, свирепото чудовище почна да тича бързо около клетката, опитваше здравината й ту тук, ту там и търсеше откъде да влезе.
Врата обаче нямаше. Тогава тигърът започна да пъха лапите си между бамбуковите пръти, опитвайки се по този начин да хване козата. Но тя крещеше и отскачаше уплашена към отсрещната стена, избягвайки по този начин от неговите лапи. Тигърът не би се отказал и от бивола, стига да може да го докопа, но това животно много предпазливо стоеше в средата на ограденото място и никак не изглеждаше да се страхува. Не ще и съмнение, че спокойствието на бивола озадачи тигъра, но гледайки да хване козата, той нямаше време да се спира, а продължаваше да тича наоколо, като ту се хвърляше с всичка сила върху бамбуковите стъбла, ту пък провираше лапите си между тях, колкото можеше по-навътре.
Изведнъж биволът се спусна към тигъра и той се надяваше, че ще го докосне с лапите си, но за голямо свое учудване усети как някакъв остър предмет се заби толкова силно в муцуната ни удари зъбите му, че от очите му почнаха да излизат искри… Разбира се, това трябва да са биволските рога. Разярен от болка, тигърът съвсем забрави козата и насочи вниманието си към животното, което го беше наранило, и искаше да му отмъсти. Няколко пъти се хвърли с всичка сила върху бамбуковите стъбла, но те не поддаваха. В този миг му дойде на ум, че би могъл да влезе отгоре и с един скок той се намери на покрива на клетката. Точно това чакаше и биволът. Широкият бял търбух на неговия неприятел се лъсна отгоре му между напречните бамбукови стъбла и представляваше отлична мишена за страшното копие. Като светкавица се заби то в ребрата на тигъра и рукна алена кръв; огромният людоед изрева пронизително; после се хвърляше още няколко минути, но накрая едрото му тяло се просна върху бамбуковата решетка — стихнало, неподвижно, мъртво.
Осару изсвири с уста, както беше уговорено, и скоро туземците пристигнаха на местопроизшествието. Те освободиха ловеца и козата. После с победни викове и песни завлякоха трупа на людоеда сред селото и всички прекараха останалата част на нощта в пиршество и веселие. Осару и неговите спътници бяха провъзгласени за „почетни граждани“ и от благодарност ги обкръжиха с топло внимание и гостоприемство, присъщи на повечето туземци.
Глава XVI
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО НА КАРЛ С ДЪЛГО-МУЦУНЕСТАТА МЕЧКА
На другата сутрин те тръгнаха рано на път и след като преминаха няколко обработени полета, отново навлязоха в дивите гъсти гори, които покриваха по-голямата част от хълмовете и долините на Тераи.
През целия ден ту се изкачваха нагоре, ту се спускаха надолу, ту вървях покрай коритото на някоя река, ту по високия й бряг, а после отново поемаха по билото на някоя планинска верига. От време на време нашите пътешественици спираха пред някоя река и трябваше да търсят брод или да пълзят по някой естествен мост, образуван от дългите пълзящи корени на различни видове смокинови дървета.
Макар че се изкачваха все по-високо и по-високо, растителността още имаше тропически характер. Пълзящи растения, диви широколистни лилии, бамбук, диви банани и палми се срещаха навсякъде по пътя им, цветя от рода на орхидеите и лиани се спускаха надолу по дънерите и клоните на високите дървета и образуваха гирлянди и естествени стени, които препречваха пътеката и почти я закриваха.
През този ден ботаникът колекционер беше много зает. Той намери семена от множество редки видове растения и събра от тях по един товар за тримата; щяха да отнесат семената до новия си лагер и да ги скрият там до завръщането си от планината. Карл записа в бележника си ония видове, които още цъфтяха, и се надяваше, че ще узреят, докато те се завърнат.
По обяд се спряха да си починат. Избраното място се намираше сред една горичка от пурпурни магнолии, чиито прекрасни цветове се бяха разтворили и изпълваха въздуха с приятния си аромат. Кристален поток ромолеше в дълбокото си корито сред горичката и сякаш освежаваше всичко наоколо. Нашите пътешественици бяха току-що свалили раниците си и възнамеряваха да похапнат и да полегнат за час-два, когато чуха, че някакво животно се движи между храстите, от другата страна на поточето.
Гаспар и Осару, винаги готови за лов, веднага хванаха оръжието и като преминаха потока, впуснаха се да търсят животното, очаквайки да видят някой елен. През това време Карл остана сам.
Той се чувстваше много изморен. Работил бе усилено, за да събере нужните семена, плодове, костилки и луковици и смяташе, че не ще бъде зле да пренощуват на това място. Преди да реши окончателно обаче, той искаше да опита едно подкрепително средство, което носеше със себе си и което много му бяха препоръчали. Този цяр не беше нищо друго освен един буркан туршия от лютиви пиперки и оцет. Един негов приятел му беше казал, че това е най-доброто средство в света против умора и че превъзхожда всякакъв ром или коняк и дори общопризнатото в неговата родина силно питие киршен-васер33. Капка-две, разтворени в чаша вода, веднага освежавали изтощения човек и му помагали да продължи пътя си с нови сили. Така му бе казал неговият приятел и Карл реши да опита сега лютивата туршия.
Като взе буркана в едната си ръка и тенекиеното канче в другата, той тръгна към брега да нагребе вода. Малкото поточе течеше в дълбок ров, а коритото му, широко ярд-два, сега беше почти празно. И когато Карл се смъкна надолу по стръмния бряг, лесно намери между дребните камъчета сухо място, където да стъпи.
Тъкмо се канеше да се наведе и да напълни канчето си с вода, той чу гласовете на Гаспар и Осару, които сякаш гонеха някакво животно нагоре по течението на потока. В този миг в гората екна пушка. Разбира се, това беше пушката на Гаспар, тъй като гласът му се чуваше оттам, откъдето дойде и гърмежът.
Карл се изправи и мислеше дали не би могъл да помогне на ловците, като прегради пътя на животното, ако то дойде към него. В това време Гаспар му извика: „Внимавай!“, Карл го чу и като се обърна, видя, че право към него се спуска някакво голямо животно с черна рунтава козина и с бяло петно на гърдите. На пръв
