животни. Както вече споменахме, петната на кошутата бяха снежнобели; докато петната на новия гост бяха черни като катран. И те едва ли биха могли да се нарекат кръгли петна, макар че така изглеждаха отдалече. Разгледани отблизо обаче приличаха по-скоро на розетки или пръстенчета, средната част на които имаше същия жълтеникав цвят, както цялата кожа.
Животното имаше набито ниско тяло, къси, но здрави крака, дълга островърха опашка и глава като на котка. Няма нищо чудно в това, тъй като този натрапник беше един вид котка, а именно — пантера.
Ловците изведнъж оставиха кошутата и вниманието им се насочи към едрата петниста котка, която и тримата познаха и която след лъва и тигъра е най-страшният и най-опасният звяр от рода на азиатските Felidae.
И тримата знаеха, че индийската пантера често напада и хора и затова нейното появяване не ги зарадва. Младежите стиснаха пушките си по-здраво, а Осару — лъка си. Те бяха готови да посрещнат пантерата със залп, ако тя се приближеше към тях.
Пантерата обаче нямаше никакво намерение да смущава спокойствието на пътниците. Тя и не подозираше за тяхното присъствие. Цялото й внимание беше насочено към кошутата, с чиито ребра или може би с ребрата на сърнето тя се надяваше да вечеря.
Снишена до земята, безмълвна, пантерата се промъкваше пълзешком покрай гората и дебнеше набелязаната жертва. След секунда-две щеше да бъде съвсем близо и щеше да скочи върху нея, а бедната кошута си пасеше най-спокойно. Пантерата вече си свиваше лапите и навярно след миг щеше да бъде на гърба на кошутата, но точно тогава Гаспар кихна. Той кихна случайно, без никакво намерение да предупреди кошутата; тримата ловци бяха всецяло погълнати от движенията на пантерата и никой не мислеше за съдбата на кошутата. Може би той кихна от силната миризма на цъфналите магнолии; но така или иначе Гаспар кихна.
И това кихане беше добре дошло. То спаси нежната майка и нейната любима рожба от лапите на кръвожадната пантера. Кошутата го чу и веднага вдигна глава, огледа се наоколо и видя пълзящата котка. Без да губи нито секунда, кошутата отскочи при сърнето, грабна уплашеното малко създание в устата си, спусна като стрела през полянката и тутакси изчезна в гъстата гора.
Изглежда, че пантерата или не беше чула, или не беше обърнала внимание на кихането, та скочи във въздуха, както беше намислила, но пропусна жертвата си. Тя изтича още няколко крачки, хвърли се пак нагоре и за втори път падна на земята, без да докосне кошутата. И тогава, виждайки, че жертвата се е изплъзнала от лапите й, тя се отказа от по-нататъшното преследване; така правят всички хищници от котешката порода. Подтичвайки, тя се скри отново в гората, преди ловците да успеят да стрелят по нея… И никой от тях вече не я видя. Когато се връщаха към бивака, Карл поздрави Гаспар, задето беше кихнал точно навреме. А Гаспар призна, че това беше станало случайно и че колкото се отнася до него той предпочиташе да не беше кихнал, а да беше повалил пантерата или пък да имаше еленово месо за вечеря.
Глава XIX
БИЧЪТ НА ТРОПИЦИТЕ
Много хвалебствени слова са били казани и писани за яркото слънце и синьото небе на тропическите страни; пътешествениците най-вече разказват за великолепните плодове, цветове и листа на тропическите гори. Човек, който никога не е бил в тия южни страни, е склонен доста да си фантазира за удоволствията и насладите в тропиците. Струва му се, че там животът е пълен с разкош и той всичко вижда в розова светлина.
Но природата не е позволила никоя част от земното кълбо да бъде облагодетелствана повече от другите до такава крайна степен; и може би, ако се направи едно честно сравнение, ще се установи, че ескимосът, зъзнейки в своята снежна колиба, се радва на толкова лично щастие, колкото и мургавият южняк, който се люлее в люлката си под сянката на някое бананово или палмово дърво.
Страните в горещите пояси имат буйна растителност, но същевременно са пълни с разни насекоми и влечуги и поради това жителите на тропиците често пъти са изложени на повече неудобства, отколкото обитателите на Арктика. Оскъдицата на растителна храна и острият щипещ студ се понасят по-леко, отколкото бедствията, причинени от досадните насекоми и влечуги, от които гъмжи цялото пространство между Тропика на Рака и Тропика на Козирога.
Добре известен факт е, че в тропическа Америка има обширни области, където разните комари, мушици, мравки и други насекоми правят човешкия живот почти невъзможен.
Ето какво пише един известен геогностик38.
„Люде, които не са пътували по реките на Екваториална Америка, едва ли могат да си представят как на всяка крачка, непрестанно, всеки миг човек бива измъчван от хвърчащи насекоми и как поради големия брой на тия дребни животни огромни пространства земя са необитаеми. Колкото и мъжествено да понася човек болката, без да роптае, какъвто и интерес да има към предмета на своите научни изследвания, той бива непрекъснато смущаван от комари, от мухи Цеце, от санкуди и темпранери, които покриват лицето и ръцете му и пробождат дрехите му с дългите си, подобни на игли хоботчета; а опита ли се човек да говори на открито, те влизат в устата и ноздрите му и го карат да кашля и киха.“
„В мисионерските постове и в селата, разположени на брега на Ориноко, обкръжени от вековни гори, «комаровата напаст» представлява неизчерпаема тема на разговор. Когато двама души се срещнат рано сутрин, първите въпроси, които си отправят един към друг, са: «Как ти се струваха санкудите през нощта?» Или: «Какво мислиш, ще има ли днес комари?»
«Въздух, изпълнен с отровни насекоми, винаги изглежда по-горещ, отколкото е в действителност. През деня страшно ни измъчват комарите и мухите Цеце, а през нощта — санкудите, вид едри комари, от които се страхуват дори и местните жители!»
«През разните часове на деня жилят различни видове насекоми. Когато насекомите отлитат от едно място на друго, докато трае „смяната на караула“ — както се изразяват мисионерите, — човек може спокойно да си почине за няколко минути, често дори и за четвърт час. Отлетелите насекоми не се заместват веднага от техните приемници. От шест и половина сутринта до пет часа следобед въздухът е пълен с комари. Час преди залез слънце комарите биват сменени с малки мушици — наречени темпранери39, защото се появяват също така и рано призори. Тяхното нападение не трае повече от час и половина. Те изчезват между шест и седем часа вечерта. След няколко минути почивка човек започва да усеща жилото на друг вид мушици с дълги крака, наречени санкудос40. Тяхното хоботче завършва с много остър смукач; освен страшна болка те причиняват и подутина, която спада едва след няколко седмици.»
«Средствата, употребявани срещу тази напаст от насекоми, са доста интересни и оригинални. В Мейпърс индианците напускат селото през нощта и отиват да спят» на малките островчета сред бързеите на реката. Там те се радват на известно спокойствие, понеже комарите, както изглежда, бягат от въздух, напоен с водни пари.“
„В областта между малкото пристанище Хигуроте и устието на Рио Унаре нещастните туземци са свикнали да лягат на земята и да прекарват нощта, заровени в пясъка, като оставят отвън само главата си, която покриват с кърпа.“
„В Манданака срещнахме един стар мисионер, който с тъжен глас ни заяви, че е прекарал в Америка «двайсет години, пълни с комари»… Той ни помоли да погледнем нозете му, за да можем един ден да разкажем отвъд океана какви мъки търпят нещастните калугери из горите на Касикуаре. Всяко жило беше оставило малко тъмнокафяво петно и краката му бяха така нашарени и обезобразени от следи на съсирена кръв, че трудно можеше да се познае белият цвят на кожата му.“
Докато минаваха през влажните дебри на Хималайските предпланини, нашите ловци на растения трябваше да изпитат същите мъчения, които великият немски пътешественик бе изпитал от насекомите в горите на Южна Америка. Нощем и денем въздухът изглеждаше пълен с безброй рояци насекоми, едри и дребни молци, бръмбари, светулки, хлебарки, крилати мравки, майски бръмбари, хвърчащи ухолези, стършели и дългоножки. Тримата младежи непрекъснато бяха жилени от комари, хапани от мравки или пък нападани от едри кърлежи, които се въдят из бамбука и които са едни от най-отвратителните насекоми. Навлезе ли веднъж в гъстите гори, пътникът не може да избегне срещата си с тях. Те се промъкват под дрехите му — понякога голям брой изведнъж — и забиват смукалата си дълбоко, но безболезнено. Заврели
