— О! — добави Гаспар. — Той няма да изтрае толкова време на едно място… Но ще видим!
Ловците се пръснаха наляво и надясно по края на бездната и всеки си избра някоя скала или голямо парче лед за прикритие. Гаспар отиде най-наляво, до самия ръб на ледника, където имаше куп големи камъни. Като се промъкна между тях, той се скри от очите на другите, но само след миг започна да вика:
— Ура! Елате тук! Мост! Мост!
Карл и Осару напуснаха скривалището си и забързаха към Гаспар. Когато стигнаха до камъните, те видяха за голяма своя радост, че най-големият от тях огромен гнайсов43 блок — лежеше напреко — над бездната, също като мост, сякаш бе поставен там от човешка ръка. Това, разбира се, не би могло да се случи, тъй като блокът беше цели десет ярда дълъг и почти толкова широк. Дори и великани не биха могли да направят такъв мост.
След като се поогледаха, те видяха — горе в надвесените канари — мястото, откъдето се беше откъснал този блок и навярно бе паднал върху леда още преди огромната яма да се раззине под него. Отсрещният му край лежеше върху не повече от два фута лед извън пропастта и изглеждаше доста чудно, че такава огромна тежест се поддържаше от толкова нестабилна подпора. Но каменният блок си лежеше все така, както бе лежал с години, а може би и с векове — проснат над дълбоката бездна, и сякаш му стигаше само едно леко докосване с перо, за да се сгромоляса долу в пропастта.
Ако Карл беше наблизо, той би предупредил брат си да не минава по такъв опасен мост; но преди да пристигне, Гаспар се беше вече покатерил върху камъка и бързаше към отсрещния бряг. Само след няколко минути той стоеше от другата страна на бездната и като размахваше шапката си, викаше на другите да го последват.
Карл и Осару преминаха на отсрещната страна така, както бе сторил и Гаспар. Тогава тримата отново се пръснаха в бойна верига и тръгнаха нагоре из клисурата, която се стесняваха все повече и повече, а изходът на горния й край като че беше затворен от отвесна скала. Сигурно еленът няма да може да им се изплъзне.
— Жалко — каза Гаспар, — че не можахме да съборим каменния мост и да разширим пукнатината в леда, така че еленът да не може да я прескочи! Тогава той щеше да е като в клопка…
— Да, Гаспар — добави Карл. — А къде щяхме да сме ние? Май че в същата клопка…
— Вярно, братко! Аз и не помислих за това! Страшно би било да остане човек в затвор като този, между тия надвиснали черни скали. Наистина страшно!
Гаспар едва бе изрекъл тия думи, и ето че наоколо се разнесе силен трясък, като гръм от ясно небе, и над цялата долина проехтя оглушителен грохот, примесен с още по-страшен тътнеж, сякаш вечните планини се сгромолясваха вдън земя.
Тътнежът отекна над черните скали; орли, накацали по върховете им, изхвърчаха с крясък; хищници изскочиха от скривалищата си с яростен рев; и тихата долина изведнъж се изпълни с адски писъци и шум, сякаш бе настъпил краят на света!
Глава XXII
СВЛИЧАНЕТО НА ЛЕДНИКА
— Лавина! — извика Карл Линден, когато чу първия трясък, но щом се обърна, видя, че греши. — Не! — продължи той ужасен. — Не е лавина… Боже мой! Боже мой! Ледникът се движи!
Нямаше нужда Карл да им показва; Гаспар и Осару вече гледаха към ледника. Надолу в долината, където погледът им стигаше, повърхността на ледника се движеше като развълнувано море. Огромни буци лед се издигаха високо над повърхността и се търкаляха надолу с боботене и грохот; други синкави отломъци се разбиваха в острата скала на хиляди парчета. Облак от снежен прах като гъста мъгла изпълни цялата долина — сякаш искаше да скрие разрушителното дело, което се извършваше под това дяволско було; разкъсването и раздробяването продължаваше още няколко минути. Тогава страшният шум престана изведнъж и само писъкът на птиците и виенето на хищниците смущаваха настъпилата тишина.
Бледни, разтреперани, почти схванати от страх, ловците бяха паднали на ръце и колене, очаквайки всеки миг да усетят как ледникът под тях се движи, а те потъват, притиснати от вълните на леденото море. Докато страшният шум бучеше в ушите им, сърцата им бяха изпълнени с ужас, а дори и след като шумът престана, те бяха обхванати от страшно напрежение и неизвестност; скоро обаче разбраха, че тази част от ледника, върху която се намираха, не се движи, а стои на едно място; но дали щеше да остане все така неподвижна?
Всеки миг и тя можеше да полети надолу и да ги погребе под себе си или да ги тласне в някоя дълбока пропаст.
О, небеса! Дори мисълта за това ги изпълваше с ужас! Страхът ги беше вцепенил и дълго време, след като всичко бе утихнало, те продължиха да стоят неподвижни и безмълвни. Колкото и невероятно да ви се струва, но никой от тях не смееше да помръдне — да не би самото движение на тялото му да раздвижи ледената маса, върху която бяха коленичили.
Обаче разумът скоро им дойде на помощ. Нямаше никакъв смисъл да стоят там. Те все още бяха изложени на опасност. Но накъде да бягат? Може би нагоре по ледника да е по-безопасно? Там ледът още не беше се помръднал. Всички разрушения бяха станали долу — от другата страна на бездната, която току- що бяха преминали.
Може би скалите ще ги приютят? Те поне не биха се раздвижили — в никакъв случай, — дори и ако горната част на ледника не удържи. Но биха ли намерили върху тях място, където да стъпят? Погледите им се плъзгаха по най-близката скала. Тя почти нищо не им предлагаше. Но ето, че след по-внимателно разглеждане те откриха една издатина, нещо като площадка — много тясна, — но все пак на нея можеха да намерят убежище двама-трима души. И най-важното — беше лесно достъпна. Да, тя ще ги спаси.
Както хора, които търсят подслон от пороен дъжд, или пък бързат да избягнат някоя предстояща опасност, и тримата се втурнаха към площадката; след неколкоминутно пълзене и катерене по скалата те се намериха в безопасност върху нея. Издатината беше тясна! Четвърти човек не би могъл да се побере при тях. Имаше място само за тримата, застанали един до друг, и то прави. За сядане и дума не можеше да става.
Но макар и малка, площадката беше истинско спасително пристанище за нашите пътешественици. Под краката си те чувстваха солидния гранит, а не изменчивия лед. Тоя гранит им се струваше вечен като високите върхове и веднъж стъпили на него, те спокойно си отдъхнаха.
Но опасността не беше преминала и те все още бяха застрашени. Ако и горната част на ледника се раздвижи, тогава какво ще стане? Ледът нямаше да стигне до тях, но нивото му щеше да спадне толкова, че те щяха да останат на скалата, върху тази тясна площадка, надвесен над дълбоката тъмна пропаст.
Но дори ако горната половина на ледника останеше неподвижна, имаше нещо друго, което започна да ги безпокои. Карл знаеше, че пред очите им бе станало свличане на ледник — явление, на което малцина смъртни са били свидетели. Той предполагаше, че свличането е станало в долната част на ледника, отвъд пропастта, която те бяха преминали. Ако е така, тогава бездната се е разширила, гнайсовият камък, който образуваше мост над нея, е пропаднал и тяхното връщане назад по ледника ставаше невъзможно.
Над себе си те виждаха само надвиснали скали, чиито върхове почти се съединяваха. Човешки крак едва ли можеше да се изкачи по тях. И ето че шеговитият намек на Гаспар можеше да се сбъдне: можеше да останат затворени между тия черни гранитни стени, ледът да им бъде постеля и небето — покривка. Страшна мисъл, ала никой от тях не можеше да я прогони.
И все пак не се знаеше дали тяхното оттегляне надолу по ледника е наистина невъзможно. Една изпъкнала част на скалата им пречеше да видят другия край на долината. Подбудени от чувството за съхранение, те се бяха втурнали към сегашното си убежище, без да погледнат към бездната или към каменния мост. А сега други канари им пречеха да разберат дали мостът беше изчезнал. Изтръпваха от ужас само като си помислеха за това.
Часовете минаваха, а те не смееха да се спуснат върху ледника. Нощта ги завари все още там — кацнали върху тясната площадка. Бяха гладни, но нямаше никаква полза да слязат дори на леда — той нямаше да уталожи глада им.
През цялата нощ те стояха прави върху тясната издатина, ту на един крак, ту на друг, облягайки от време на време гърбовете си на гранитната скала — но все прави, чак до зори, без да мигнат нито миг.
