Страх ги беше от капризния лед и затова стояха върху малката нерадостна площадка.
Не можеха повече да издържат я щом се зазори, решиха да слязат от скалата.
Ледът не беше мръднал през нощта. Наоколо беше тихо. Постепенно тримата ловци ставаха все по- смели и щом започна да се развиделява, напуснаха площадката и отново стъпиха върху ледника.
Гаспар се изкачи на един грапав камък върху заледената повърхност. Оттам той можа да погледне над другите камъни. Бездната сега беше много по-широка. Каменният мост беше изчезнал.
Глава XXIII
ИЗХОДЪТ
Причините за свличането на ледниците все още не са съвсем изяснени. Геолозите предполагат, че долните пластове на тия огромни ледени площи се отделят от земята в следствие на разтопяването, предизвикано от земната топлина. Водата също спомага за тяхното свличане; известно е, че под глетчерите винаги тече вода, понякога цели потоци. Откъснатата по този начин от земята ледена маса, лежаща върху наклонена плоскост, се понася надолу благодарение на собствената си тежест.
Понякога се раздвижва само една малка част от глетчера; там, където той се откъсва, се образува пукнатина. В други случаи се размърдва и ледът, който се намира от другата страна на пукнатината и я затваря. Причина за свличане на ледника може да бъде и необикновено топло лято или падане на някоя лавина. Събарянето на планинска урва също може да тласне глетчера надолу.
Тежестта на нашите трима ловци едва ли би могла да предизвика раздвижване на ледника повече, отколкото би сторило това едно гъше перо. Но твърде е възможно гнайсовият блок, който им послужи за мост, едва да се е крепял на мястото си, когато те минаваха по него. Огромният камък не е бил здраво свързан с леда, тъй като там, дето е лежал, навярно ледът е бил поразтопен. Както докосването на перце може да раздвижи стрелката на чувствителни везни, така и тяхното преминаване на каменния мост навярно е причинило някакво размърдване, от което е последвало падането на камъка в пропастта.
Тоя огромен блок, паднал в пукнатината и забил се в нея като клин, навярно е раздвижил оная част от глетчера, която и без това едва се е държала на мястото си и е била готова всеки миг да полети надолу.
В този момент нашите пътешественици не се и запитваха дали наистина имаха някакъв дял за това необикновено явление. Те бяха премного изплашени от резултата, за да размишляват върху причината. Един след друг те се качваха на канарата и със собствените си очи виждаха, че пропастта се е разширила, каменният мост — изчезнал, а пътят им — затворен. След малко те дръзнаха да се приближат до страшната бездна. За да могат да я разгледат по добре, изкачиха се на една стръмнина.
От там можеха да надникнат в пукнатината. Отворът й беше широк няколко ярда, а дълбочината й изглеждаше да има стотици фута. Нямаше никаква възможност да се направи мост. Изчезнаха всичките им надежди да се върнат обратно по глетчера. Изпълнени с ужасни предчувствия, те извърнаха глави и започнаха да се изкачват към горния край на клисурата.
Те напредваха с неуверени стъпки и или не говореха, или тихичко си шепнеха. Оглеждаха се наляво и надясно и загрижено се взираха в черните скали, които се издигаха от двете страни — намръщени и строги — като стени на затвор. Не се виждаха никакви издатини, нито вдлъбнатини, нито пък някакви пукнатини, които да им помогнат да излязат от тази мрачна долина. Скалите, отвесни и гладки, съвсем не даваха възможност да стъпи човешки крак на тях. Те бяха достъпни само за орлите и другите птици, които кряскаха и пискаха над главите на нашите приятели.
И въпреки това ловците не губеха надежда. Разумът не отстъпва пред отчаянието, докато не проучи всички възможности. А те все още не бяха убедени, че наистина няма никакъв излаз от долината и затова не се отчайваха.
Като вървяха нагоре, те забелязаха следите на мускусния елен, но не вече пресни, а вчерашни следи.
Надеждата им се възвърна и те с радост тръгнаха по тия следи. Ала това не беше радостта на ловец, който очаква скоро да настигне плячката си. Не, тъкмо обратното. Въпреки че бяха гладни, те се страхуваха от дивеча — ужасяваха се само от мисълта, че могат да открият пресни следи от него.
Това може да ви позачуди, но то е лесно обяснимо. Те си мислеха, че ако в горния край на долината има някакъв изход, еленът би избягал през него: Ако ли не, тогава те скоро биха го видели, а такава среща би ги разочаровала повече от всичко друго.
Но надеждата им растеше с всяка измината стъпка. Върху ледника не се виждаха никакви пресни следи, а старите продължаваха право нагоре. Животното не бе се спирало, не бе се отбивало нито наляво, нито надясно. Беше вървяло все направо, устремено сякаш към някакъв изход, известен му от по-рано. Тук-таме само е било принудено да заобикаля пукнатини в леда или огромни камъни, които са препречвали пътя му.
С разтуптени сърца пътешествениците продължаваха да вървят, като оглеждаха скалите от двете страни или пък отправяха поглед напред.
Най-после дойдоха почти до края на клисурата — оставаха им само някакви стотина крачки, а още не забелязваха никакъв изход. Скалите се издигаха все тъй високи, стръмни и гладки — отляво, отдясно и пред тях. И нищо ново не ги зарадва — нито пробив, нито пътека.
Но къде ли е отишъл еленът? По скалата не се виждаха никакви издатини. На една страна лежаха повалени няколко откъртени канари. Дали не се е скрил зад тях? Ако е там, скоро щяха да го намерят.
И те почнаха внимателно да се приближават нататък. Приготвяха си и оръжието за стрелба. Гладът ги подтикваше да вземат тези мерки, въпреки че се опасяваха от срещата с елена.
Изпратиха Гаспар да огледа канарите, а Карл и индусът останаха назад, за да спрат елена, ако той реши да избяга надолу из клисурата.
Гаспар се приближаваше особено предпазливо. Той пълзеше безшумно към огромните камъни и като стигна до най-големия от тях, вдигна глава и погледна над него.
Зад камъка нямаше никакъв елен, нито пък някакви следи по снега. Гаспар мина зад друг камък, после зад трети и четвърти. По този начин той се намери на съвсем ново място, близо до горния край на урвата; оттам можеше да разгледа повърхността на целия глетчер.
Никакъв елен не се виждаше. Но друга гледка — много по-приятна и от цяло стадо елени, зарадва погледа му. Тозчас радостен вик се изтръгна от гърдите му.
Той изскочи зад канарите, втурна се надолу по урвата, като викаше с все сила:
— Насам, братко! Спасени сме! Има проход! Има проход!
Глава XXIV
САМОТНАТА ДОЛИНА
И наистина имаше проход, който се откриваше между скалите като широка врата. Ловците не бяха го видели досега, защото тясна урва завиваше малко надясно, преди да завърши с прохода; а този завой отдалече изглеждаше като самия край на долината.
Като извървяха стотина ярда от завоя, те стигнаха до широкия отвор между скалите и тутакси пред очите им се откри гледка, която изпълни сърцата им с радост и възхищение.
Може би никъде в света не биха видели по-забележителна картина. Точно пред тях, надолу от мястото, дето стояха, се простираше чудна долина. Тя беше почти кръгла, с обиколка повече от три мили. В средата имаше езеро, неколкостотин ярда в диаметър. Цялата долина беше равна, малко по-висока от равнището на езерото, покрита със зелени поляни, изпъстрена с красиви шубраци и малки горички с разкошни и разнообразно обагрени листа. Цели стада говеда и елени пасяха по зелените ливади или скитаха край храсталаците, а ята диви патици си играеха из сините води на езерото.
Тъй уредена, като градина, беше тази самотна долина; че погледите на нашите пътешественици неволно зашариха по нея, за да открият някое човешко същество или човешко жилище. И те останаха много изненадани, като не забелязаха нито къщи, нито хора. Очакваха да открият някакъв старинен замък или разкошен палат, който да отговаря на този прекрасен парк. Търсеха да видят сред дърветата комини с извиващ се нагоре дим. Ала нищо подобно не се забелязваше. Имаше дим, но той съвсем не идеше от огън. Някаква бяла мъгла се издигаше откъм единия край на долината и се виеше нагоре като тънка пара. Това ги изненада и озадачи. Не можеха да разберат какво точно е това, но знаеха, че не е дим от огън.
