Долина с такива размери, с езеро в средата, със зелени ливади и дървета, пасящи стада, диви патици — всичко това би могло да се види и другаде. Такива места се срещат навсякъде по земното кълбо, без да бъдат смятани за необикновено забележителни. Не гореописаните неща Ни накараха да наречем мястото едно от най-забележителните на света. Не! Неговата забележителност се криеше в нещо друго, а именно в тъмния пояс, почти еднакво широк навсякъде, който обкръжаваше долината като някаква исполинска ограда. След по-внимателно разглеждане сана ясно, че този тъмен пояс е цяла редица скали, които се издигаха направо от долината. С други думи, долината беше обградена от стръмни скали. Отдалече те изглеждаха само няколко ярда високи, но това беше измама на окото.
Над тъмната линия се виждаше и друг пояс, който обкръжаваше долината. Това бяха стръмните склонове на голи, неприветливи планини, а високите снежни върхове на тия планини образуваха трети пояс. На места тези върхове изглеждаха като подпорни греди на някой покрив, а на други — като заоблени кубета или остри конусообразни чуки, които се забиваха в небето високо над линията, откъдето започваше вечният сняг.
Не се виждаше никакъв друг вход към тази чудновата долина освен прохода, в който се намираха сега нашите пътешественици, а тъй като той беше изпълнен с лед, равнището му се издигаше високо над самата долина. По едно стръмно нанадолнище, покрито с огромни отломъци от паднали скали — морената на самия ледник, — можеше да се слезе в долината.
Тримата ловци постояха няколко минути в прохода и наблюдаваха тази необикновена картина, обзети от чувство на възхищение, учудване и страх. Слънцето току-що изгряваше над планината и лъчите му, падайки върху кристалния сняг, се отразяваха с всички цветове на дъгата. Самият сняг на някои места имаше розов цвят, а на други беше изпъстрен със златисти оттенъци. Езерото — тук леко развълнувано от разигралите се птици, там гладко и спокойно — отразяваше в синия си диск белите върхове на планините, тъмния пояс, образуван от близките скали, и зелената растителност по брега.
Карл Линден би могъл с часове да наблюдава тая приказна картина. Гаспар по природа беше по-груб, но и той бе омаян от нейната красота. Дори и ловецът на равнината — жителят на палмовите долини и тръстиковите полета — трябваше да признае, че никога не беше виждал такъв вълшебен пейзаж. И тримата бяха добре запознати с индуските поверия относно Хималайските планини. Туземците вярват, че боговете им живеят в самотни долини, сред непроходими върхове. В този момент и ловците бяха готови да повярват в това. Сигурно някои от тия божества — Вишну или Шива, пък дори и самият Брахма, обитават долината, която се намираше пред тях.
Но поетическите и отвлечени мисли скоро напуснаха нашите пътешественици. И тримата бяха гладни — гладни като вълци — и главната им грижа сега беше как да уталожат глада си.
Ето защо те напуснаха прохода и започнаха да се спускат към долината.
Глава XXV
ГРУХТЯЩИТЕ БИКОВЕ
Наоколо се виждаха няколко вида животни, но както би трябвало и да се очаква, нашите гладни ловци предпочетоха най-близкия лов. А по една случайност най-близкият лов се оказа и най-едрият, при все че в стадото имаше дивеч с различни размери — едни бяха едри колкото волове, а други — Колкото нюфаундлендско куче. Около една дузина от тия животни бяха навярно от един вид и разликата в големината и в други отношения се дължеше на възрастта и на пола им.
Но какви животни бяха те, никой от тримата ловци не можеше да каже. Дори и Осару не можа да ги познае. Той никога не беше виждал подобни същества из равнините на Индия. На всички беше ясно обаче, че те принадлежаха към рода на тъй наречените Bovidae.
На първо място личеше големият масивен бик, патриархът на стадото, висок почти колкото кон, а може би и по-висок — ако се мери от върха на внушителната гърбица между раменете му. Извитите му настрани рога се подаваха сред куп гъсти къдрави косми и му придаваха страшен вид, тъй характерен за животните от рода на бизоните. Но най-съществена особеност представляваше дългата свилоподобна козина, която висеше от страните му, от хълбоците и врата му, от корема и от бедрата му и почти се влачеше по тревата. Това правеше животното да изглежда късокрако, за което спомагаше и огромната дебелина на самите му крака.
Карл не можеше да не забележи в стария бик значителна прилика с мускусния бик, който се среща в Америка; това животно той познаваше от препарираните екземпляри в музеите. Той забеляза обаче, че в едно отношение мускусният бик коренно се различава от животното пред него, а тая разлика се състоеше в опашката. Мускусният бик почти няма опашка или по-право — неговата опашка е толкова малка, че едва се забелязва сред дългата козина, която покрива тялото му; докато странното животно пред него имаше дълга опашка, която се развяваше надолу, гъста и буйна като опашката на някой кон. Отдалече кожата на това животно изглеждаше черна, но всъщност тя беше тъмношоколадова; опашката обаче беше бяла като сняг и тая противоположност в цветовете правеше животното да изглежда още по-особено.
Виждаше се само един едър бик — очевидно вождът и господарят на цялото стадо, което се състоеше от крави и телета. Кравите бяха доста по-дребни, почти на половината колкото бика, рогата им бяха по-малки, а опашката и козината — по-къси и не така гъсти.
Младите бяха на различна възраст — от полувъзмъжалите бичета и юници до наскоро родените теленца, които си играеха по тревата и подскачаха около майките си. Имаше една особеност и в тия малки създания. Дългите косми по ребрата и хълбоците им още не бяха се появили, а късата им козина беше черна и къдрава, също като на някое испанско или нюфаундлендско куче. Отдалече те много приличаха на кучета и човек лесно би помислил, че това е стадо биволи, сред които тичат няколко черни кучета.
— Каквито и да са тия животни — забеляза Гаспар, — изглежда, че ги бива за ядене. Месото им сигурно е като говеждо.
— Говеждо, еленово или овнешко, едно от трите — добави Карл.
В този момент Осару много не придиряше; и вълче месо би му се сторило вкусно.
— Трябва да ги издебнем някак си — продължи Карл. — Няма как да се приближим до тях, освен да пропълзим през онзи храсталак.
И той посочи към една горичка, близо до която пасяха животните.
Гаспар и Осару приеха това предложение; тримата ловци бяха вече в най-ниската част на долината и предпазливо се прокрадваха напред.
Те лесно стигнаха до горичката, а после, като пълзяха безшумно през ниските шубраци, излязоха на другия й край, който беше най-близо до пасящото стадо. Храстите бяха вечно зелени рододендрони и образуваха отлично прикритие за дебнене на дивеч. Стадото все още не беше нито чуло, нито видяло, нито пък подушило приближаващия се неприятел. Животните бяха много далече, така е Осару не можеше да им стори нищо със стрелите си; ала те можеха да бъдат достигнати с карабината и с двуцевката, която беше заредена със сачми за едър дивеч.
Карл прошепна на Гаспар да избере едно от телетата за първия си изстрел, а сам той щял да се прицели в някое по-едро животно.
Бикът се намираше по-далече и не можеше да бъде достигнат нито с куршум, нито със сачми. Той стоеше настрана и очевидно изпълняваше ролята на страж, макар че този път не се оказа много бдителен пазач. Но той изглежда заподозря, че не всичко е в ред, защото малко преди ловците да стрелят, сякаш се разтревожи, заудря земята с огромните си копита и издаде странен звук, наподобяващ грухтенето на шопар. Приликата беше наистина голяма; нашите ловци за миг помислиха, че някъде наблизо има прасета и се огледаха, за да открият къде са.
Нов същия миг разбраха, че бикът грухти, и без да мислят повече, вдигнаха пушките си и стреляха.
Гърмежите отекнаха в долината и тоз час цялото стадо, предвождано от бика, се втурна да бяга в галоп през равнината. Но не всички избягаха. За голяма радост на ловците едно теленце и една от кравите останаха прострени върху зелената морава. Тичешком ловците напуснаха своето прикритие и застанаха победоносно до поваления дивеч.
Те си размениха само няколко думи. Решиха да опекат най-напред телето, за да уталожат глада си. Но току-що бяха почнали да дерат кожата му, до ушите им достигна силно, продължително грухтене. Като вдигнаха глави, видяха, че към тях с всички сили тича едрият бик с наведена до земята глава и с пламнали от гняв и мъст очи. Той се бе оттеглил наблизо, мислейки си навярно, че цялото му семейство е с него; но
