след като бе разбрал, че две глави от стадото липсват, сега се връщаше, за да ги спаси или да отмъсти за тях.
Колкото и непознато да беше животното за тримата ловци, те не можеха да не разберат доблестта и смелостта му. Огромното му тяло, дивите му космати гърди, извитите му рога, погледът му, пълен с жажда и мъст — всичко показваше, че е силен и опасен неприятел. Никой от ловците дори и за миг не помисли да излезе насреща му, а само подвикваха един на друг да бягат, да се спасяват и хукнаха, колкото им държаха краката.
Отправиха се към гъсталака, но ако разчитаха само на ниските храсти, едва ли щяха да се спасят. Огромното животно, което ги преследваше, би минало през шумака като пред някоя ливада. И наистина бикът се нахвърли върху храстите, утъпка ги, повали ги на всички страни и непрестанно грухтеше като някой разярен глиган.
Случайно между храстите растяха и няколко високи дървета, по които за щастие човек лесно можеше да се изкачи. Тримата ловци нямаха нужда от съвет какво да правят при тия обстоятелства. Всеки следваше собствения си инстинкт, а инстинктът им подсказа всеки да се намери по-скоро на някое дърво, където би бил в безопасност, защото врагът им беше с копита, а не с лапи и не можеше да се катери.
Няколко минути бикът продължаваше да грухти и да атакува храстите, да се впуска напред и назад сред шубрака, но като не намери никой от ловците, той се върна на ливадата при убитите животни. Приближи се най-напред до кравата, после до телето, след като няколко пъти отиде ту до нея, ту до него, докосна телата им с широката си муцуна, като продължаваше да грухти, само че по-жаловито, отколкото преди.
След като повтори това няколко пъти, бикът вдигна глава, мрачно огледа цялата ливада и затича в тръс натам, накъдето бе заминало стадото.
Колкото и гладни да бяха нашите ловци, все пак измина доста време, преди да се решат да слязат от дърветата, на които се бяха качили. Но в края на краищата гладът победи. Те слязоха, прибраха оръжието, което бяха захвърлили, докато бързаха да се качат на дърветата, напълниха отново пушките си и се върнаха при убития дивеч.
Ловците завлякоха телата на убитите животни близо до горичката, така че да могат по-лесно да се доберат до гостоприемните дървета.
Одраха телето, запалиха огън, изпекоха няколко котлети върху жаравата и бързо-бързо ги излапаха. През целия си живот нито един от тримата не беше ял токова вкусно телешко месо. Така им се стори не само защото бяха много гладни, но защото месото наистина беше вкусно. Сега вече знаеха какво месо ядяха. Знаеха какво животно бяха убили. Открили бяха тайната по особен начин. Докато бикът лудуваше из храсталака, Осару — от дървото, на което се беше качил — имаше възможност добре да го поразгледа. Една част от тялото на бика направи особено впечатление на Осару и той я позна като стар приятел, а именно — опашката. Да, той не можеше да сбърка. Много такива опашки бе премятал в ръцете си още на младини. Колко мухи бе прогонвал и убивал той с такава опашка и затова би я познал, дори ако беше я видял израснала на някоя риба!
Когато се върнаха при плячката си, Осару посочи към опашката на убитата крава и въпреки че тя не беше тъй рошава и дълга като на бика, индусът погледна многозначително към двамата братя и извика: — Сега знам вече, сахиби. Това е чоури.
Глава XXVI
ЯКЪТ
Осару искаше да каже, че познава опашката, но за животното, на което тя принадлежеше, той знаеше толкова, колкото знаеше за някой змей или за някоя комета. За Осару опашката беше „чоури“, тоест мухогонка или вещ, с която хората из горещите области на Индия пропъждат мухи, комари и други насекоми. Осару я позна, защото често беше употребявал такава опашка, за да вее на стария сахиб, господаря, при когото слугуваше в дните на ранното си детство.
Думата „чоури“ обаче извика у младия ботаник цял рой мисли и представи. Той знаеше, че индийските „чоури“ се внасят през Хималаите от Китай и Тибет и че са опашки на известен вид рогат добитък, развъждан из тези страни и познат под името як или тибетско грухтящо говедо. Не ще и съмнение тогава, че убитите животни са именно якове.
Предположението на Карл беше съвсем вярно. Те бяха попаднали на стадо якове, тъй като се намираха в област, където тия животни се срещат в диво състояние.
Линей нарече това животно Bos gruniens или грухтящ бик, след като се е убедил, че то е от рода на биковете. Наистина трудно би могло да се намери по-подходящо име. Но то не задоволило съвременните кабинетни природоизпитатели, които открили известна разлика между него и другите говеда и дошли до заключението, че за този единствен вид трябва да създадат нов род в зоологията и по този начин да направят нейното изучаване по-трудно. Наистина някои от тези господа биха искали да създадат отделен род за всеки отделен вид и дори за всяка разновидност — а цялото тази невъзможна класификация води, разбира се, до увеличаване списъка на трудните имена и объркване на понятията.
От голяма полза за студента, както и за обикновения читател, е когато научното название на едно животно дава известна представа за неговия характер или за неговите отличителни белези, а не само да бъде латинизираното име на Смит или Браун, Хофенсхауфер или Вислизенус; и това название би трябвало да бъде същевременно типичното название на животното. Жалко е, когато животни от един род, различни от всички други родове, какъвто е случаят с рода „говеда“, се разпокъсват от страна на капризни систематизатори в разни Bos bubalus, bison, anoa, poephagus, ovbios й Други подобни. В резултат на такова подразделение мнозина читатели, които не са естествоизпитатели, а дори и някои, които са, се объркват от големия брой имена и съвсем не придобиват ясна представа за споменатото животно. Всичките тия названия биха били много по-уместни като видови имена, например Bos bubalus, Bos bison, Bos gruniens и тъй нататък; тяхното употребяване по този начин би било много по-полезно и по-практично. Разбира се, ако имаше много видове животни от всеки гореспоменат род, тогава тяхното по-нататъшно подразделение би било желателно и удобно. В дадения случай обаче от всеки род има само по един или два вида, например мускусният бик (Ovlbos) и якът или грухтящото говедо. Защо е нужно тогава да се увеличава броят на техните имена?
Тия привърженици на подробното систематизиране обаче, недоволни от родовото наименование, даденост големия учен Линей, са си позволили да променят името от Bos gruniens на Poephagus grunies, което — доколкото ми е известно — значи „грухтящ метликоед“ или животно, което „грухти и яде тревата метлица (поа)“. Това наистина е едно тдяно наименование, при все че навярно има и други видове рогат добитък освен яковете, които си позволяват от време на време лукса да си хапнат от тревата поа.
Както и да е, но якът или грухтящото говедо, или „метликоедът“ — наричайте го, както си искате, е много интересно и много полезно животно. То се среща из Тибет и някои съседни страни не само в диво състояние, но и опитомено и поставено в служба на човека. Всъщност за жителите на високите студени области, на север от Хималаите, якът представлява това, което е камилата за арабите, или северният елен за обитателите на Лапландия. От неговата дълга кафява козина тибетските жители приготовляват тъкани за палатките си и плетат здрави въжета. От кожата му правят гьон. На гърба си якът пренася готовата за продан стока, както и разни други материали, а понякога носи и своите господари, когато те искат да пояздят; с плещите си пък якът тегли ралото и колата им. Месото му е здрава и вкусна храна, а млякото, употребено като мляко, сирене или масло, е всъщност главната храна на населението на Тибет.
Опашките на яковете са ценен търговски предмет. Изнасят ги в равнините на Индия, където се употребяват за различни цели, най-често като „чоури“ или мухогонка, както вече отбелязахме. Монголците ги носят върху шапките си като знак за отличие, но само главатарите и видните велможи се ползват от тази привилегия. В Китай мандарините ги носят със същата цел, боядисани обаче яркочервено. В Индия или в Китай човек може да получи добри пари за една хубава дълга опашка на як.
Има няколко породи якове. На първо място стоят истинските диви якове, каквито нашите пътешественици срещнаха. Те са много по-едри от опитомените домашни породи, а биковете им се отличават с голяма сила и свирепост. Ловът на якове е свързан със смъртоносни рискове и опасни стълкновения и е възможен само с помощта на едри кучета и бързи коне.
Опитомените якове се делят на няколко групи — якове за впрягане, за ядене и тъй нататък. Не на всички кожата е тъмнокафява, както е на дивите якове; срещат се и светлокестеняви, пъстрочервени и дори чисто бели якове. Преобладаващият цвят обаче си остава тъмнокафявият или червеният с бяла опашка.
