поглед то приличаше на мечка, но имаше гърбица, която му придаваше много особен вид и попречи на Карл да го познае. Той нямаше времева го разглежда по-подробно, макар че животното беше достатъчно близо — когато за пръв път Карл го видя, то беше само на шест крачки от него. „По-близо е, отколкото трябва“ — помисли си Карл и вместо да го спре, той се опита колкото може по-бързо да се махне от пътя му.
Първата му мисъл беше да изтича нагоре по брега. Карл видя, че мечката или каквото и да беше това животно, има намерение да върви направо и за да не се срещнат с него, трябваше да освободи пътя му. Ето защо той се втурна и се покатери по брега. Случи се обаче, че глинестият склон беше мокър и хлъзгав и преди да достигне върха, Карл се подхлъзна и бързо-бързо се озова пак долу.
Там се намери лице срещу лице с мечката — това наистина беше мечка — и само някакви си шест фута го деляха от нея. Не можеха да се разминат, мястото беше много тясно, а Карл знаеше: рече ли да бяга надолу из дерето, мечката скоро ще го настигне и може би ще го удуши. Карл нямаше никакво оръжие в ръцете си, нищо освен буркана с лютивите пиперки. Какво можеше да стори?
Нямаше време да умуване. Мечката се изправи на задните си крака и с див рев се впусна напред, за да го нападне. И тъкмо да сложи лапи върху ловеца на растения, той, без много да му мисли, запрати буркана и за щастие удари нападателя точно в муцуната. Издрънчаха стъкла по камъчетата, лютивите чушки се пръснаха, а оцетът потече по главата на мечката.
Звярът изрева ужасно — както само мечките могат да реват, когато са много уплашени — напусна полесражението и хукна нагоре по стръмния бряг. Мечката беше по-ловка от Карл и само след миг се намери горе на върха: след малко тя би изчезнала в гъстия храсталак, ако в това време не беше пристигнал Гаспар и с втория си изстрел не бе я търкулнал обратно в долчинката.
Мечката падна мъртва почти в краката на Карл; той се приближи, за да разгледа трупа й. Какво беше неговото учудване, когато забеляза, че това, което бе взел за гърбица, беше чифт малки мечета, които се строполиха на земята и започнаха да тичат около тялото на майка си, да скимтят, да ръмжат и да се зъбят като свадливи лисичета. Но в това време се зададе Фриц, втурна се към тях и след кратка, но жестока борба сложи край на пъргавите им проявления.
Гаспар разказа, че когато той и Осару най-напред видели мечката, малките си играели а земята; но след първия изстрел, който не засегнал старата мечка, тя грабнала мечетата едно след друго с устата си, метнала ги на раменете си и побягнала.
Животното, убито от Гаспар, беше тъй наречената „дългомуцунеста“ или ленива мечка (Ursus Labiatus).
Първото си име тази мечка е получила поради способността й да издава устните и хрущяла на носа си доста напред от зъбите, та по този начин да сграбчва по-лесно храната си. Наричат я още и „ленива мечка“, защото при първото й проучване се е предполагало, че тя принадлежи към „ленивците“. Дългата и рунтава козина, заобленият и гръб и обемистото и тромаво тяло са спомогнали за това определение. Тази непривлекателна по външност, но умна мечка е любимка на индийските жонгльори, защото я приучват на разни фокуси и игри. Поради това е известна също така и под името Ours de jongleurs или жонгльорска мечка.
Ленивата мечка има дълга рунтава козина, на цвят много черна, освен под гърлото, където има бяло петно във формата на латинската буква V. Тя прилича на американската черна мечка както по големина, така и по своите навици и начин на живот. Тя не напада човека, освен когато е предизвикана или ранена. И ако Карл беше успял да се махне от пътя, старицата нямаше да го преследва, при все че беше раздразнена от изстрела на Гаспар.
Не ще и съмнение, че лютивите пиперки му помогнаха да се спаси. Парливият сок, попаднал в очите на мечката, съвсем я обърка, уплаши и принуди да удари на бяг. Ако не беше така, Карл можеше да пострада от някоя и друга „прегръдка“ и дълбоко одраскване. Той беше много благодарен, че се отърва само със загубата на скъпоценната туршия.
Глава XVII
ОСАРУ В БЕДА
Карл и Гаспар стояха и гледаха как Фриц довършва борбата си с малките мечета, когато силен вик привлече вниманието им друга посока. Викаше Осару, младежите добре познаваха гласа му. Индусът беше в беда, това те лесно отгатнаха по острите му продължителни писъци и по често повтаряните думи: „Помощ, сахиби! Помощ!“
Какво ли се е случило с Осару? Дали го е нападнала някоя друга мечка? Може би пантера, лъв или тигър? Но каквото и да му се бе случило, Карл и Гаспар смятаха за свой дълг да му се притекат на помощ; и без много приказки и двамата се завтекоха натам, откъдето идеха виковете. Карл взе пушката си, а Гаспар бързо напълни своята двуцевка така, че и двамата бяха готови да помогнат на водача, ако той наистина бе нападнат от някой див звяр.
След малко те стигнаха близо до Осару и с Облекчение видяха, че при него няма никакво животно — нито мечка, нито пантера, нито лъв, нито тигър. Осару обаче продължаваше да вика за помощ и за голямо свое учудване младежите видяха, че той танцува и се върти, като ту навежда глава, ту подскача няколко фута нагоре и през цялото време непрекъснато кърши ръце и замахва във въздуха срещу някакъв невидим враг.
Какво значеше всичко това? Полудял ли беше Осару? Или пък изведнъж го е хванала болестта на свети Вит и сега играе Витово хоро34? Движенията му бяха много смешни; никой палячо не би могъл да подскача тъй живо. И ако не бяха плачевните му викове — очевидно издавани от болка и страх, Карл и Гаспар биха избухнали в непринуден смях. Те видяха обаче, че индусът се намира в някаква опасност — точно каква, не можеха да кажат, — но предполагаха, че е бил нападнат от някоя отровна змия, която може би вече го е ухапала. А може би все още го измъчва — скрита навярно под дрехите му, и затова не я виждат.
Тая мисъл възпираше смеха им — защото, ако тяхното предположение се окажеше вярно, положението на Осару съвсем нямаше да бъде за смях. Разтревожени, двамата младежи се втурнаха към индуса.
Като се приближиха, те лесно си обясниха неговото странно държание и забелязаха врага, с който се бореше и който досега беше невидим. Около главата на Осару сякаш имаше някаква мъгла, някакъв ореол; когато го видяха по-отблизо, младежите разбраха, че това беше чисто и просто цял рояк пчели.
И всичко им стана ясно. Осару е бил нападнат от пчели и затова така необуздано подскачаше и мяташе ръце.
Карл и Гаспар въздържаха смеха си, докато мислеха, че техният водач е в истинска опасност; но когато видяха каква беше работата, те не можеха повече да се сдържат и двамата избухнаха в такъв непринуден смях, та цялата гора проехтя.
Осару съвсем не беше доволен от начина, по който неговите млади приятели му съчувстваха. Жилата на пчелите го бяха раздразнили, а сега смехът на младежите просто го вбеси. Ето защо той реши, че и двамата заслужават да опитат неговата участ и без да продума, втурна се помежду им, като доведе, разбира се, и рояка пчели.
Тази неочаквана хитрост на индуса изведнъж прекъсна веселото настроение на неговите спътници и само след миг, вместо да се присмиват на Осару, и двамата представляваха същата забавна гледка. Щом забелязаха своите нови неприятели, пчелите се разделиха на три отделни рояка — всеки рояк си избра по една жертва — така че не само Осару, но и Карл, и Гаспар заиграха на тревата като акробати. Дори и Фриц бе, нападнат от няколко пчели и той започна да се върти и да хапе собствените си крака, сякаш внезапно бе побеснял.
Карл и Гаспар бързо разбраха, че това, което доскоро ги забавляваше, съвсем не беше забавно. Лицата им бяха изпожилени, а жилата бяха особено парливи и болезнени. Броят на нападателите представляваше сериозна опасност. Младежите почнаха да чувстват не само болка, но и заплаха.
Какъв ли щеше да бъде краят? Колкото и да махаха с ръце, не успяваха да прогонят пчелите. Накъдето и да бягаха, разярените насекоми ги следваха, бръмчеха в ушите им и ги жилеха, щом имаха възможност. Какъв ли щеше да бъде краят?
Мъчно можеше да се каже как и кога щеше да завърши това зрелище, ако не беше Осару. Проницателният индус се сети как да се спасят и като извика на другите да го последват, хукна право през
