чуваха.
Нито сержантът, нито часовоите можеха да разберат нещо, като че това бе лош предвестник на някаква буря, така мислеха войниците, все още чакащи да чуят усилена престрелка, както става при подобни случаи.
Тяхното очакване не се оправда. Само камбаните още звъняха, сякаш целият град бе обхванат от пожар.
Караулът започваше вече да губи търпение. Не се надяваха нито за въстание, нито за грабеж, когато изведнъж се чу звукът на рог.
— Най-сетне започва — извика един от войниците, — трябва и ние да сме готови!
Всички се хвърлиха към пушките си, продължавайки да се вслушват. Но вместо пушечни гърмежи, чуваше се звукът на рог — сигнал за настъпване. Макар че войниците бяха пехотинци, те познаваха значението на тоя сигнал. След минута се появи един ескадрон хусари, които летяха със светкавична бързина.
— Alto5 — извика гръмко един офицер и целият ескадрон спря като вцепенен.
— Сержант — попита полковникът началника на караула, — не видяхте ли екипаж, впрегнат със сиви коне, и пет души пътници?
— В него имаше само четирима, сеньор полковник.
— Четирима? Какво значи това? А коларят е бил със синя ливрея със сребърни копчета?
— Да, полковник.
— Това е същият екипаж. Отдавна ли мина той?
— Преди няколко минути, още не се е пръснал прахът, който вдигна.
— Напред! — извика полковникът, като прекъсна по-нататъшния разпит.
Отново се чу сигнал и хусарите се впуснаха в галоп, оставяйки сержанта и неговата команда в учудване. Един от тях продума с разочарован глас.
— Не, това не е въстание.
XX
— Каква предвидливост! Колко решителност! — възхищаваше се Ривас, докато колата летеше все по- бързо и по-бързо. — Удивително! — добави той. — Справедливостта изисква да призная, че жените са поразително ловки! Ние, мъжете, сме нищо пред тях. Ах, моята храбра Исабела, тя е достойна да бъде жена на военен. Но не бива да забравяме, че половината от заслугата се пада и на сеньорита Валверде, а това засяга вас, дон Флоранс…
Керней не се съмняваше в това, но бе твърде угрижен, за да поддържа разговора. С пилата, която намери под седлото, той почна да разрязва веригата си.
Владеещ дърводелските инструменти не по-лошо от оръжието, младият ирландец започна да пили още щом минаха вратата. Работата не беше лека, защото всяка халка беше дебела колкото един пръст. Нямаше от кого да се боят, по пътя нямаше никого, само на полето работеха неколцина селяни, изцяло погълнати от своята работа, тъй че не обръщаха внимание на минувачите. Екипажът не можа да ги учуди. Те си помислиха, че това са младежи, които искат да се освежат след нощен гуляй. Дори да знаеха каква е работата, пак нямаше защо да се плашат от тях. Заговори и въстания не ги занимаваха… Ако някоя революция ги сполети, те не биха се погрижили да узнаят дори причините за това.
Екипажът летеше с пълна скорост, защото това беше единственото спасение за Ривас и неговите спътници. Трябваше колкото е възможно по-скоро да се отдалечат от града…
— Забелязахте ли — каза Ривас на Керней — сержанта, който ни отдаде чест?
— Да, той имаше такъв вид, като че отдаваше чест на самия диктатор.
— Той позна коларя по ливреята.
— Вие мислите, че ни е пуснал съзнателно?
— Не зная дали има такава добра памет като мене, но аз веднага познах капрала, който някога служи в отряда, който аз командвах, той, струва ми се, беше в това време разположен към своя капитан, но е толкова вятърничав, че не трябва да му се доверява човек. Не веднъж си е сменял убежденията.
— А, най-после… Те се пробудиха! — извика Ривас, като чу топовните гърмежи и биенето на камбаните.
— Дявол да го вземе! — добави той. — Идва кавалерия. Работата е сериозна. Но с такива коне като нашите, надявам се, ще достигнем целта, ако само…
— Какво само? — попита Керней, като видя, че лицето на Ривас изведнъж стана тревожно.
— Слушайте — каза мексиканецът, като сочеше димът зад могилата, върху която имаше батарея.
Един след друг се чуха гърмежи.
— Работата става лоша — каза Ривас с тревожен глас, — там навярно има кавалерия. Ако се насочи по следите ни, сигурно ще ни стигне. Коларю, карай с всички сили.
Конете, подгонени от камшика, като вихър се понесоха, оставяйки след себе си облак прах. Пътят водеше към Сан Анхел и Ривас мислеше да отмине това село. Знаейки, че там няма войска, той реши да мине встрани, за да избегне кавалерията. Изведнъж забеляза странно движение около форта, лицето на мексиканеца стана още по-мрачно:
— Господи — извика той, — стана точно това, от което се опасявах. Погледнете, сеньор!
Керней действително видя грамадна маса хора, които бягаха през вратата на крепостта и се спускаха надолу по стръмнината. Те нямаха нито коне нито оръжие, но Ривас прекрасно знаеше, че долу ще намерят. Това бяха улани, които минаваха за отлични ездачи и нищо не им струваше да догонят колата с бегълците.
Ривас, макар и развълнуван, не изгуби надежда, той имаше свой план…
— Оставете пилата — каза той на Керней, — сега не е време за това… Необходимо е колкото може по- скоро да напуснем екипажа.
Когато стигнаха до Койоакана, където пътят се разклоняваше, той заповяда да се отбият, като все още шибаше конете. Изминали още два километра, Ривас заповяда да спрат и заедно с Керней слезе от екипажа.
— Хвърлете поводите, Крис — каза Керней на тексасеца, — разпрегнете конете и тръгвайте след нас.
Крис бързо скочи от седлото, като повлече със себе си и джуджето.
— Отрежете всичко освен юздите — викна Керней. Тексасецът с нож в ръка, започна работа, Керней му помагаше, а Ривас държеше конете и развързваше поводите. Скоро конете бяха разпрегнати, оставиха им само хамутите и юздите.
— Оставете хамутите — каза Ривас. — Ние ще седнем по двама на кон, но преди всичко ще се погрижим за него.
„Него“ означаваше Хосе, който продължаваше да седи на капрата изумен.
— Свалете го от капрата, Крис, и го вържете с поводите за колелото — извика Керней.
Тексасецът за миг изпълни заповедта и коларят бе, здраво привързан за колелото, както Иксион за скалата.
Това не бе всичко, Крис трябваше да извърши още една жестокост, той натика в устата на несретника ръчката на собствения му камшик.
Лишен по този начин от възможността да се движи и вика, коларят видя как четиримата затворници, седнали по двама на кон, бързо се отдалечиха. Само джуджето се реши да изкаже своето съчувствие на коларя, като на прощаване му извика насмешливо:
— Адиос, сеньор коларю… Желая ви приятно пътуване! Ха-ха-ха!
Скоро селяните, които работеха на полето видяха странна картина, два необикновени коня, бягащи силно, всеки с по двама ездачи на гърба — на единия от тях конниците бяха с червена и синя мантия, на другия седеше един великан, зад гърба на когото се виждаше някакво същество, което по-скоро приличаше на маймуна. Останките от поводите и хамутите се блъскаха по страните на конете, при движението на които се чуваше дрънкането на вериги.
