другата, но въпреки това опитът и потвърждаваше поговорката само отчасти.
Дълго след като чу тъжната вест, съобщена от брат и, тя размишляваше за нещастието на любимия си баща и за ужасната съдба, която го очакваше.
Но любовта е по-силна от синовното чувство и имаше моменти, в които нейното страдание за баща и, когото скоро щеше да загуби, беше може би по-малко, отколкото страданието й за любимия, когото вече бе загубила.
Не я съдете строго за това, че сред най-голямата й мъка понякога мисълта й се връщаше към другата, по-стара скръб.
Не я съдете строго — съдете я така, както бихте искали вас да съдят!
Тя не беше сама. Нейната предана братовчедка беше до нея, а наблизо беше и нейния любещ брат.
Те бяха прекарали нощта заедно в напразни опити да се успокоят един друг.
Бузите и очите им говореха за нощ, прекарана в безсъние и сълзи.
Изминала бе нощта във взаимни съвети, вече изчерпани, което се потвърждаваше и от думите на Уолтър.
Мериън предлагаше да се апелира пред кралицата и искаше дори да се отиде в Лондон с тази цел.
— Страхувам се, че няма да има полза — отвърна бившият дворянин. — Аз паднах на колене пред нея, уверявах я в невинността на баща ни, умолявах я със сълзи в очите, но тя не ми даде надежда. Точно обратното — беше ми сърдита. Никога не съм я виждал такава. Обиди ме с отвратителни думи — нарече ме издънка на конспиратор! А в това време Джърмин, Холенд и други млади лордове, които бяха с нея, си правеха шеги за моя сметка. Краля не посмях да видя. Ах, сестро, страхувам се, че дори и ти не би била приета добре сред тази дворцова шайка. Има само един, който може да ни помогне, и то защото е като тях. Знаеш за кого говоря, нали Мериън?
За капитан Скарт ли говориш?
— За него.
— Да, това е вярно — намеси се Лора. — Знаеш, че той неведнъж е намеквал за това, което можел да направи за освобождението на милия вуйчо. Аз бих застанала на колене пред него, ако това можеше да помогне. И ти знаеш, Мериън, че само една твоя дума би била повече от всички молби, които аз и Уолтър можем да му отправим. О, братовчедке, нека не говорим със загадки в такъв момент. Знаеш причината, нали?
— Мериън — каза Уолтър, който почти се досети какво искаше да каже Лора. — Ако този човек говори искрено, ако е вярно, че има влияние, с което толкова се перчи — а и аз съм чувал за това в двореца, — тогава може би има надежда. Не знам за какво намеква Лора. Тя казва, че една твоя дума може много да помогне. Мила сестро, това някаква жертва ли е?
— Правилно казваш, Уолтър, жертва е, но без нея моите молби ще бъдат напразни като твоите. Уверена съм.
— Кажи, сестро! Каква жертва?
— Ръката ми, ръката ми!
— Мила, мила Мериън! Ако сърцето ти не желае това, ти не трябва да обещаваш ръката си, не трябва да я даваш.
— Без такова обещание, знам, че той ще ми откаже.
— Подлец! О, небеса! И въпреки това се отнася за живота на нашия баща — за живота му.
— Защо не беше за моя живот! — извика Мериън с отчаян глас. — За моя живот. Мисълта за смъртта щеше да бъде по-поносима от мъченията, конто вече преживявам.
Уолтър не разбра значението на отчаяните и думи.
Лора ги разбра добре.
Но и двамата нямаха време да размишляват върху тях, защото щом ги произнесе, Мериън стана и решително тръгна към вратата на стаята.
— Къде отиваш, мила братовчедке? — извика Лора, малко изплашена от решителния вид на Мериън.
— При капитан Скарт — беше твърдият отговор. — Отивам да се хвърля в краката му, да падна на колене, ако той пожелае; отивам да го попитам за цената на живота на моя баща.
Преди братовчедката или братът да се намесят, за да се противопоставят или да засилят решението й, доброволната молителка беше излязла от стаята.
Глава LIX. Хубавата молителка
Присъдата на сър Мармадюк беше нова стрела за лъка на Скарт и сега беше моментът да опита силата й.
Той лесно бе добил присъдата над рицаря.
Поради особеното влияние, с което се ползуваше в двореца, Скарт знаеше или вярваше, че също така лесно ще издействува и помилването му.
В ума си той беше решил да стори това.
При известни условия Мериън Уейд можеше да очаква незабавен отговор на въпроса, който смяташе да зададе.
Отговорът беше вече готов: цената за живота на сър Мармадюк е ръката на дъщеря му.
Скарт не смяташе да отправя повторното си предложение към рицаря, а към самата Мериън.
Предишната му молба към бащата беше отхвърлена така категорично, че той положително можеше да очаква от него нов подобен отговор.
Наистина тогава рицарят беше само застрашен. Сега смъртта се взираше в лицето му — смърт безславна, дори позорна.
Това не можеше да не изплаши и обърка всеки обикновен човек, готов на всичко, за да се спаси от подобна участ.
Но сър Мармадюк Уейд не беше обикновен човек. Напротив — той беше като ония героични бащи от древността, които предпочитаха да умрат, отколкото да жертвуват щастието на дъщерите си.
Скарт знаеше това и смяташе, че твърде е вероятно условията, които възнамеряваше да предложи, пак да предизвикат благороден, отрицателен отговор.
Макар че не беше склонен да се откаже от една последна молба към осъдения затворник, това щеше да стане в случай, че Мериън отхвърли условията му.
Първо трябваше да бъде изпитана синовната любов. След това щеше да дойде ред ма бащината обич.
Този план беше замислен преди съдебния процес на сър Мармадюк, преди неговото арестуване дори; този, който го беше измислил, чакаше само осъждането на рицаря, за да доведе нещата до кулминационната им точка.
Скарт беше уведомен за присъдата — всъщност знаеше каква ще бъде тя още преди да напусне Лондон.
Той можеше да съобщи новината на тези, които най-много се интересуваха, двадесет и четири часа по-рано; но по свои причини предпочиташе те да я научат по естествен път — след завръщането на Уолтър от оная кратка, но тъжна среща с неговия нещастен баща.
Беше късно вечерта, когато Уолтър пристигна и съобщи тъжната вест. Може би ако беше по-рано, Скарт щеше да вземе участие в скръбната сцена, щеше да изрази престореното си съчувствие и да смеси лицемерните си сълзи с истинските. Но сега той се присъедини към скръбта им само като изпрати един от слугите да предаде съболезнованията му и запази срещата си с Мериън за сутринта.
Беше решил да се срещне с нея тъкмо в оня час, когато първата скръб е поутихнала и предложението му за помощ можеше да бъде по-добре оценено.
Откакто затворникът замина, Скарт хитро подготвяше плановете си. Не беше изпускал нито един случай да даде да се разбере или поне да се предположи, че той може да спаси сър Мармадюк.
Беше намеквал за големите жертви, които трябвало да направи за това, а в същото време правеше някакви намеци, така че условията му трябваше да бъдат отгатвани.
