движенията му издадоха ужасната борба на чувства, която се водеше в душата му.
Няма вече да се опитвам да я ухажвам — говореше си той, докато издърпваше юздата от клона. — Не е този начинът, по който трябва да се действува с тази горделива госпожица. Със сила, а не с добрина ще я спечеля ако не нея, то поне ръката и. Ах! А може би и сърцето и? Познавам и други като нея. Няма ли стотици такива в историята? Продължиха ли сабинянките74 да презират своите смели похитители? Не — те станаха любещи съпруги и обикнаха съпрузите си точно за тази постъпка, която според глупците би трябвало да породи тяхната омраза! Кълна се в небето! Аз ще постъпя като тези римски похитители, ако ме доведат до крайност. Благодаря на съдбата! Има още една стрела в моя колчан. Сега ще я поставя на тетивата. Сър Мармадюк вече сигурно е станал — макар че, изглежда, той не е тъй ранобуден като очарователната си дъщеря! Проклятие! Какво може да я е накарало да излезе? Без съмнение, ще науча това е течение на времето, и ако това е…
Той се прекъсна, сякаш някаква идея — необикновено болезнена — внезапно беше спряла дъха му.
— Ако е това — любовница вместо съпруга ще направя аз от Мериън Уейд!
С тази злобна заплаха той скочи нервно на коня и като заби шпорите дълбоко, препусна в бърз галоп нагоре по хълма към къщата.
Глава LVII. Сър Мармадюк в беда
Сър Мармадюк беше в своята библиотека — зает не с книгите, а с мислите си.
Не е необходимо да казваме, че мислите му бяха сериозни. Те бяха дори повече от сериозни — бяха тъжни. Причината сигурно е вече известна или пък лесно може да се отгатне.
При обстоятелствата, които го заобикаляха, благородният рицар имаше не един извор за тревоги. Но един сега надминаваше всички останали — страх за личната му безопасност, в която, естествено, се включваше и щастието на тези, които му бяха скъпи.
Той имаше причини да се тревожи. Знаеше, че се е издал — не само с присъствието си сред съзаклятниците в Стоун Дийн, но и с други действия, които няма да бъдат опростени от Стар Чамбър.
Предположения относно среднощната среща в дома на Холтспър занимаваха мисълта му в този момент.
Арестуването на самия Холтспър на следващата сутрин, толкова скоро след свършването на събранието, беше показателно.
Това показваше — всъщност почти доказваше, че е присъствувал шпионин.
Ако такъв се е намирал между тях — а сър Мармадюк не можеше да дойде до друго заключение, — тогава животът му не струваше повече от живота на човек вече арестуван, разпитан, осъден и качен на гилотината!
Ако е имало шпионин, то той е бил или самият Скарт, или някой, който е във връзка с него — иначе, защо щеше да бъде арестуван Холтспър?
Сър Мармадюк смяташе капитана на кирасирите напълно способен за подобна безчестна постъпка.
Голямото приятелство и любезността на офицера, възмущението му от ролята, която трябваше да играе, не успяваха да заблудят рицаря.
Досега Скарт не му беше показал ни най-малко, че знае нещо.
Той се бе въздържал да стори това по свои собствени причини.
И все пак сър Мармадюк хранеше подозрения.
За съжаление той нямаше начин да ги докаже или да ги отхвърли.
Скарт внимателно преглеждаше неговата кореспонденция — под предлог, че върши това по нареждане на краля, а ония от присъствуващите на това събрание, които сър Мармадюк можа след това да види лично, и то като него само подозираха, но не знаеха нищо положително.
Никой от околността не знаеше за случилото се през онази нощ, освен Денси, Уолфорд и Грегъри Гарт.
Денси и дъщеря му отсъствуваха от седмици; неизвестно беше къде са; Уолфорд нямаше работа със сър Мармадюк Уейд, а Грегъри Гарт той изобщо не познаваше.
Рицарят чувствуваше, че свободата му, животът му са поставени на везни.
Едно перце, едно духване и стрелката можеше да се наклони към него.
Нищо чудно, че се страхувате, ужасно се страхуваше.
На небето имаше само едно ясно петънце един маяк, към който се отправяха надеждите му — парламентът.
Този парламент — по-късно известен като „Дългият парламент“, може би най-патриотичното събрание, състояло се досега на този свят — трябваше да започне своите заседания, както и своите борби с престарялата хидра на кралските прерогативи.
На подтиснатите той обещаваше облекчение, на осъдените — помилване, на хвърлените в затвора — възвръщане на свободата.
Но кралското влечуго, макар че вече се гърчеше и беше почти смачкано, все още си служеше с отровните си зъби.
В страната имаше области, където силата му беше необуздана както досега, където то все още можеше да сграбчва, да конфискува и да обезглавява.
Ето защо сър Мармадюк основателно се страхуваше от неговото отмъщение.
И нищо чудно: сър Джон Елиът гаснеше в тъмница, неотмъстени бяха неправдите към Лентал, Лилбърн и Прин, по улиците се разхождаха хора е отрязани уши, поругани и от други осакатявания, самият Холтспър, за когото сър Мармадюк вече знаеше, че е благородният патриот Хенри… беше беглец, вън от законите, който се крие от копоите на омразната кралица!
Добрият рицар приличаше на моряк, попаднал в страшна буря.
Наново свиканият парламент беше спасителната лодка, която се промъква сред вълните, заобиколена от разгневената водна стихия.
Ще издържи ли тя, за да стигне до него и да го спаси?
Или пък беше осъден да я види как се разбива в някоя скала и как благородният й екипаж потъва всред опустошителните вълни?
Да, наистина това беше най-благородният екипаж, който някога е водил кораба на държавата през бушуващата буря и го е извел до спокойно пристанище.
Чуйте само имената им — всяко едно от тях е известно!
Пим, Хемпдън, Холис и Хейзлъриг; лордовете Кимбълтъп, Есекс и Феърфакс; и последният, и най- великият — безсмъртният Оливър Кромуел75.
Това беше велика плеяда от имена, достатъчни, за да вдъхнат доверие и на най-боязливия — и боязливите разчитаха на тях.
Сега — след двеста години, как ви звучат тези имена в сравнение с жалкото име на „Каролус рекс“?
Дори и тогава с всеки изминат ден то губеше своя авторитет.
Настъпваше криза; като че хората се събуждаха от някакъв пиянски сън и думите „вярност към краля“ само им напомняха за подмолно откраднатата им свобода и за правата, които те така безводно изгубиха; криза, в която „крал“ звучеше като „тиранин“, а думата „патриот“ получаваше истинското си значение.
Не бяха те като тъй наречените „държавници“ в наши дни, а истински държавници!
О, днешните използвачи на народни права, хитри мошеници, които умело нагласяват парламентарно болшинство, долнопробни слуги, умели интриганти в държавническото изкуство отрепки на Англия, чиито имена ще бъдат обречени на проклятие още преди нищожният им дъх да е секнал в безславните им ковчези!
Каква разлика между ония дни и днес каква разлика в делата и хората! голяма като разликата между славата и позора!
Това бяха най-величавите родилни мъки, които сърцето на Англия познава в стремежа и за свобода!
Да се надяваме, че няма да са последните.
Да се надяваме, че прехваленият дух на Великобритания — по-нисък сега, откогато и да било — бързо ще възкръсне и ще смачка в прахта демона на робията или в модерния му заместител данъкът; защото,