небосвод.
Лъчите му, падащи наклонено през листата на дърветата, достигат до земята с омекотена светлина, но в по-откритите възвишения те вече са изсмукали росата от тревата и зелените ливади сякаш подканват нозете да стъпят като по огромен килим, прострян върху арената на очакваните игри.
Личи, че поканата на сър Мармадюк е била нашироко разгласена и приета. От много мили надалеч по пътищата и пътеките, които водят към жилището му, още от ранните утринни часове се виждаха групи селяни, облечени в най-пъстрите си празнични дрехи, отправили се към мястото на веселието — млади и стари, руси и тъмнокоси, хубави и обикновени на вид, всички еднакво весели и радостни.
В стария саксонски лагер се е събрала голяма компания. Хиляди хора има тук — някои се разхождат, други са насядали под сенчестите дървета, по края на околовръстния изкоп, обрасъл с трева. Тук-там големи групи образуват кръг — това са зрителите на някоя игра, която се развихря в центъра.
А много игри се играят тук едновременно. Ето тук играят на балон — голяма кожена топка, напълнена с горещ въздух, се подхвърля в кръг от играчи — играта се състои в това, топката да преминава от един към друг.
Там пък ще видите друга група, заета с играта кегелбан, която сега е модерна, защото е любимата игра в кралския двор, а по-нататък една тълпа се е събрала около състезание с тояги, където двама здравеняци се удрят един друг, решени като че ли всеки да строши черепа, на другия — задача, не много лесна за изпълнение.
Недалеч можете да наблюдавате по-благородната игра на целувка в кръга, където синеоки саксонски момичета играят на гоненица със своите селски обожатели и лесно се оставят да бъдат хванати.
Другаде ще видите борба, игра на футбол или на ринг, надхвърляне, надбягване, състезания на дълъг скок и овчарски скок.
Наблизо, вън от лагера, се вижда голяма походна кухня, където слугите на сър Мармадюк пекат огромни късове говеждо месо и грамадни свини, разцепени наполовина. След един-два часа, това място ще бъде най-привлекателното за всички.
Но не само селяни се срещат в парка на сър Мармадюк Уейд. Тук-таме на групи се виждат живописно облечени по модата на времето кавалери заедно с благородни дами. Някои наблюдават игрите, а други — мъже и жени, от време на време участвуват в тях. Фет Шампетр е модерен начин на забавление; докато увеселението трае, титлите се забравят от желание за прости удоволствия и никак не е необикновено, ако господарката на къщата се надбягва с прислужничките си, а скуайрът26 взема участие в състезание с тояги или играе кегелбан заедно със слугите си — селяни.
В ония дни дори и кралете проявяваха подобно благоволение.
Такова беше веселието, развихрящо се в парка на сър Мармадюк Уейд, за да се отпразнува щастливият ден който му дари син и наследник.
Глава XIV. Ходом марш
Камбаните на Ъксбридж известяваха пладне. Кирасирите на Скарт, макар и в пълно снаряжение, още бяха пред крайпътния хан. Всеки конник стоеше до коня си, готов да го възседне.
Беше късен час за тръгване на път, но те се бяха забавили. Блестящите подкови на конете можеха да обяснят причината на закъснението. За да се подковат конете, реквизираха ковачницата на Ъксбридж.
Нямаше защо да се бърза. Не ги чакаше дълъг път, а задачата, която им предстоеше, можеше да се изпълни по всяко време. В дванадесет те бяха готови за тръгване.
— Възседни! — прозвуча рязка команда и в същия миг двамата офицери излязоха от странноприемницата.
Когато кирасирите възсядаха конете, дрънкането на стоманата можеше да се чуе в спокойния въздух на есенното пладне на една миля разстояние. Търговците от Ъксбридж го чуха, разбраха значението му и много се зарадваха. Цяла нощ кралските нехранимайковци на Скарт се бяха перчили из улиците, нарушавали спокойствието на града и оставили много неуредени сметки.
Нищо чудно, че търговците се зарадваха на дрънкането на сабите и звънтенето на броните, което оповестяваше оттеглянето па капитан Скарт и неговите хора от странноприемницата „Главата на сарацина“.
Когато всички възседнаха конете, двамата офицери също се качиха на седлата, макар и не толкова живо. Корнетът сякаш трудно намери стремената, а след като успя да се качи на седлото, доста съмнително беше дали ще може да се задържи на него. Стъбс беше пиян.
Началникът му беше в същото състояние, макар и ме в такава степен. Във всеки случай не показваше така явно, че е замаян. Той успя да се качи без чужда помощ, а когато беше вече на седлото, седеше, без да се клатушка. Може би навикът му помогна да се държи по-достойно о; другаря си, защото Скарт беше стар войник, а Стъбс беше още млад.
Пиршеството в странноприемницата край пътя бе започнало рано миналата нощ.
Случилото се — не много приятно както за Скарт, така и за подчинения му, ги подтикна да пият още повече; смениха само обстановката, като се преместиха в кръчмите на Ъксбридж. Един-двама скитащи кавалери, които намериха тук и там из града, бяха подходяща компания за среднощен гуляй и едва когато синята светлина на утрото освети поляните край Колн, уморените веселяци, преплитайки крака, минаха по стария мост и се завърнаха във временния си лагер.
Докато ковачите подковаваха конете, двамата офицери прекараха един-два часа, мятайки се неспокойно в две от най-хубавите легла, които странноприемницата можеше да предложи. Беше почти дванадесет по обед, когато Скарт се събуди и поиска чаша препечен сак, за да подкрепи нервите си, изтощени от нощния гуляй.
Една лека закуска бе достатъчна за капитана и корнета. След това те заповядаха на хората си да възседнат конете и бяха готови за път.
— Другари! — извика Скарт към подчинените си, щом се почувствува закрепен на седлото. — Ние прекарахме нощта в гнездо на бунтовници. Ъксбридж е град на предатели — квакери, еретици, пуритани — и разни други непокорни безделници.
— Такива са, бо-бо-бога ми! — изхълца Стъбс, като се опитваше да се задържи на седлото.
— Такива са, имате право, капитане, такива са, каквито казвате — извикаха в хор неколцина конници, които бяха тръгнали, без да спазват редиците.
— Да вървят тогаз по дяволите! — измърмори Скарт, преставайки да се интересува от Ъксбридж и работите му. — Да погледнем това, което ни предстои. Не — не него. Първо онова, което остава зад нас. В тая кръчма няма хубави момичета. Ех! Жалко. Но нищо, щом има вино. Хей, стари Бонифаций! Отвори отново канелките на бъчвите си. Какво ще пиете, вагабонти? Бира ли?
— Да, да, каквото кажете, благородни капитане.
— Бира, Бонифаций. А за мене още сак. Какво искаш ти, Стъбс?
— Сак, са-а-к! — заекна корнетът. — Препечен са-а-к. Няма по-добро от това, бо-о-га ми!
— Кой плаща? — попита стопанинът, съмнявайки се дали тази последна поръчка ще бъде платена.
— Плаща, мошенико! — изкрещя Скарт, като измъкна една златна монета от джоба на дрехата си и я запрати в лицето на стопанина. — Да не мислиш, че кралските кирасири са крайпътни разбойници? Виното, виното! Бързо, че иначе ще измъкна запушалките с острието на шпагата си.
Многобройната прислуга, каквато една странноприемница по онова време можеше да поддържа, скоро поднесе бирата и по-скъпата напитка до устните на тия, които искаха да я вкусят. Първом донесоха националното питие, но от уважение към офицерите хората почакаха, докато налеят сака в чашите им.
Скарт взе поднесената му чаша и като я вдигна, извика:
— За краля!
— За краля, бо-о-га ми! — каза и Стъбс.
— За краля, за краля! — пригласиха петдесетте подчинени, а зрителите наоколо повториха израза тихо.
— Чашите на земята! — изкомандува капитанът и запрати своята в средата на пътя.
Всички направиха същото — всеки захвърли празната си чаша, докато пътят се покри с лъскави глинени
