продал говедата си. Стойте си по местата, момчета! — продължи той, като отново се обърна към куклите и им заговори така, сякаш наистина вярваше, че са момчета. — Стойте си по местата и се дръжте така, като че не е ставало дума за раздяла!
Като завърши речта си с това предупреждение, разбойникът се скри тихо под сянката на колибата и застана така, че да се нахвърли върху непредпазливия пътник, чието нещастие го водеше към Джаретовите пущинаци в този късен нощен час.
Глава XII. Как беше съблечен един дворянин
Разбойникът не трябваше дълго да чака жертвата си. Приготовленията, необходими за посрещането й, изискваха известно време — толкова, колкото беше нужно на бавно движещия се пътник, за да стигне поляната. Той пристигна там тъкмо когато Грегъри Гарт беше залегнал в засада в сянката на колибата като ловджийско куче, готово да скочи.
Когато, излизайки изпод арката на дърветата, конникът се показа на поляната и луната освети него и коня му, разбойникът остана малко изненадан. Вместо фермер, пиян от евтиното вино в „Главата на сарацина“, Гарт видя пред себе си елегантен кавалер, облечен в костюм от лъскав атлаз, възседнал изпотен, но красив кон.
Въпреки изненадата си Грегъри не бе нито смаян, нито смутен. Напротив, той бе още по-доволен, че вижда не някой пиян глупак с празен джоб, а джентълмен, чието облекло обещаваше препълнена кесия; при това човек, чийто външен вид показваше на опитното око на разбойника, че да го накара да се раздели с нея не ще бъде нито трудно, нито опасно.
Без да губи нито миг след направените наблюдения, разбойникът изскочи изпод сянката на колибата и както бе извикал на двамата конници преди половин час, така поздрави и облечения в коприна кавалер.
Но отговорът, който сега получи на обичайната си заповед
— По дяволите, мастър! — извика Грегъри Гарт, като все още държеше пиката до гърдите на уплашения пътник. — Не се плашете толкова! Те нищо няма да ви сторят, човече. С пръст няма да ви побутнат, ако, разбира се, не сглупите да се съпротивявате. Стойте по местата си, момчета! Джентълменът няма намерение да създава неприятности.
— Не, уверявам ви, не! — усърдно възкликна пътникът. — Никому нищо няма да сторя. Повярвайте ми, приятели! Наистина няма. Вземете всичките ми пари. Те не са много. Аз съм беден кралски куриер.
— Кралски куриер ли? — възкликна капитанът на разбойниците, заинтересуван от това съобщение. — А смея ли да ви попитам — продължи той, като се приближи до кавалера и грубо хвана юздите на коня — къде отивате, добри господине?
— О, сър — отговори треперещият дворянин, — радвам се, че срещнах някой, който би могъл да ми покаже пътя. Аз нося съобщение от негово величество до капитан Скарт от кралските кирасири, който вече е или поне трябва да бъде у сър Мармадюк Уейд от имението Бълстрод — някъде в тази част на графството Бъкингам.
— Хо! Хо! — каза си Грегъри Гарт. — Съобщение от негово величество до капитан Скарт! Сър Мармадюк Уейд! Бълстрод! Какво ли може да бъде пък това?
— Вие познавате ли сър Мармадюк Уейд, добри приятелю?
— Слушайте, господин Коприна и Атлаз — презрително каза разбойникът, — без да имам удоволствието да ви познавам, нито пък честта да ви бъда добър приятел, мисля, че знам нещо за този джентълмен сър Мармадюк Уейд. Но сега за пръв път чувам, че съществува някаква си личност, наречена капитан Скарт в графството Бъкс или в кралство Англия — а дума да не става за кралски кирасири, разквартирувани в имението Бълстрод. За това Грегъри Гарт знае толкова, колкото знае и гръцки.
— Добри приятелю! Уверявам ви, че това е самата истина. Капитан Скарт и ротата му сигурно са стигнали вече в имението Бълстрод и ако ми покажете пътя…
— Ха! Това не е моя работа. Намери си го сам. Бълстрод е на една крачка оттука. А колкото до капитан Скарт или кралските кирасири, те не ме интересуват. Ако наистина носиш някакво съобщение, дай го на мене, дай ми и парите си, скрити из труфилата по хилавото ти тяло. Хайде по-бързо!
— О, сър! Парите ще ви дам с удоволствие — и часовника, и верижката. Но сигурно и вие обичате нашия добър крал, затова позволете ми да изпълня задачата, която ми е възложил!
— Но може би аз не обичам „нашия добър крал“ толкова, колкото мислиш, излъскано лакейче! Давай бързо, каквото имаш, иначе тия приятели ще смъкнат всичко от тебе. Нищо, нищо, момчета! Стойте си по местата, той няма да ни създава неприятности.
— Не, не, добри приятели. Обещавам, че няма. Ще дам всичко. Ето кесията ми. Съжалявам, че не е по- пълна. Ето часовника. Той ми е подарък от нашата благородна кралица. Нали виждате, сър, много е ценен!
Разбойникът жадно сграбчи часовника и стискайки го между големите си мазолести пръсти, започна да го разглежда на лунната светлина.
— Сигурно е ценен — каза той, като го обръщаше от всички страни. — Целият е покрит със скъпоценни камъни. Подарък от кралицата ли, казваш?
— Получих го лично от ръката на кралицата.
— Мръсна французойка! Виж я ти за какво харчи нашите английски пари. Тя е по-голям разбойник от Грег’ри Гарт — такава е и когато се видиш с нея, кажи й, че аз казвам това. Продължавай! Изпразни от джобовете си всичко.
— Имам само това ножче, този бележник и молива — това е всичко, уверявам ви.
— А какво е онова лъскавото, дето виси на врата ти? — попита разбойникът, като посочи нещо, което дворянинът се мъчеше да скрие. — Я дай да го видя?
— Това, сър, това, това — това е медальон.
— Медальон ли? Какво е то?
— Това е, това е…
— Много е хубаво, прилича на часовник. Какво има вътре?
— Нищо.
— Нищо ли, че тогава защо го носиш?
— О, има нещо вътре, но не е нещо ценно, само една къдрица.
— Само една къдрица? Любовен спомен, предполагам. Е, да, то не е много ценно — поне за мене не е — и ти можеш да запазиш къдрицата. Но аз ще те обезпокоя за кутийката. Струва ми се, че може да се заложи срещу нещо. По-бързо я дай.
Изплашеният дворянин бързо изпълни заповедта и от страх не се възползува дори от разрешението да запази ценния любовен знак, а предаде и медальона, и къдрицата в протегнатата ръка на обирника.
— О, сър — каза дворянинът с умоляващ глас, — това е всичко, всичко!
— Не, не е — сърдито отвърна разбойникът, — ти имаш много хубава дреха — прекрасен атлаз — й хубави панталони; ботуши и шпори първо качество; хубава шапка с пера, а и остра сабя на хълбока. Аз не се нуждая от тия неща лично за себе си, но имам един роднина, комуто искам да ги подаря. Събличай се!
— Как, сър, гол ли ще ме изпратите да изпълня задачата си! Вие забравяте, че съм кралски куриер.
— Не, да ме обесят, ако съм забравил, да обесят също и краля! Това тук за вас е поезия. Чувал съм, че там в двореца я обичат. Но аз повече обичам прозата, а моята проза е — слизай и се събличай!
Въпреки шеговития тон, с който разбойникът разговаряше, нещастният дворянин разбра, че той е много сериозен и че е опасно да се противи на заповедта му.
Макар неохотно, той се принуди да слезе от коня и да се съблече на пътя.
Чак когато бе вече полугол, безжалостният разбойник му каза да спре, оставяйки го само по риза и чорапи.
— О, сър! Нали няма да ме оставите да яздя така? — попита нещастният човек, умолявайки разбойника
