— Напротив — отвърна младежът, — тъкмо това желаех. Аз обичам да ходя на лов с кучета, а и със соколи, но не по церемониален начин както в двореца — с цяла тълпа кресливи жени, които плашат дивеча, а сам, в тишината, между тия хълмове, или Пък с един-двама приятели. Това обичам аз!
— Наистина — каза странният ездач, усмихвайки се — това са еретически настроения за един дворянин. Странно е човек с вашата професия да говори пренебрежително за жените, особено за дворцовите дами. Придворните дами са доста интересни, нали? Чувал съм, че нашата френска кралица обича да се обгражда с хубавици. Имала голяма свита от красавици, казват.
— Нарисувани кукли! — презрително отвърна бившият дворянин. — Натруфени по френската мода. Предпочитам истинското английско момиче — най-вече онова, което живее на открито и има свеж вид. А и малко съвест, защото, кълна ви се, сър, в двора това липсва с изключение на лъжливата съвест.
— Браво! — възкликна непознатият. — Вие сте по-скоро дворцов сатирик, отколкото дворянин. Добре! Драго ми е да чуя собствените си мисли, така красноречиво изразени. Аз също предпочитам истинското английско момиче, което диша чистия селски въздух!
— Това харесвам и аз! — отвърна Уолтър с искрен младежки възторг.
— Да! Много от тях могат да се срещнат сред хълмовете на Чилтърн. Вие, господин Уейд, сигурно познавате някои. А може би си имате някоя определена, за която мислите в момента? Ха! Ха! Ха!
Руменина заля страните на Уолтър, докато мънкаше някакъв отговор, който само наполовина отричаше намека.
— Простете! — извика кавалерът, прекъсвайки смеха си. — Не искам да ми се изповядвате, нямам право на това. Представих се така, че може да ме помислите за невъзпитан.
— О! Нищо подобно — каза Уолтър, сам твърде свободен в думите си, за да се сърди за това другиму.
— Може би ще извините любопитството на един непознат — продължи Черния конник. — Отскоро съм в тази част на страната и, естествено, човек е любопитен да узнае нещо за съседите си. Ако обещаете, че няма да се разсърдите, аз ще се осмеля да ви попитам още нещо.
— Аз не бих се обидил от въпросите, които един благородник задава на друг. Вие сте благородник, сър, нали?
— Израснах като такъв и макар че се разделих, или по-скоро лишиха ме от богатство, което съпровожда подобна титла, аз самият не съм се променил. Въпросът, който искам да ви задам, ще ви се стори може би много обикновен след такъв голям увод. Исках само да ви попитам дали вие сте единственият член на бащиното ви семейство?
— О, не! — откровено отговори младежът. — Аз имам сестра, Мериън.
— Голяма, като вас?
— Би трябвало да е вече. Не беше още пораснала, когато я видях последния път, но сега на Коледа ще станат три години оттогава. Тя е по-голяма от мене, но няма да се учудя, ако е и по-висока. Чух, че е вече голямо момиче — една глава по-висока от Лора.
— Лора?
— Лора Лъвлейс — братовчедка ми, сър.
„Тя е сестра му — тя е Мериън. Мериън Уейд! Благородно име. Звучи чисто като тази, която го носи. Мериън! Сега знам името на тази, която от седмици насам обожавам — която от седмици!…“
— Моята братовчедка — продължи чистосърдечният млад дворянин, прекъсвайки мислите на своя спътник — също е член на бащиното ми семейство. Тя е в Бълстрод вече от много години и ще остане, предполагам, докато…
Наследникът на Бълстрод се поколеба — сякаш не много сигурен докога братовчедка му ще остане там.
— Докато? — попита кавалерът с многозначителна усмивка. — Докато какво?
— Наистина, сър — каза Уолтър, малко объркан, — не знам докога нашата братовчедка ще пожелае да остане при нас, но предполагам, че когато стане пълнолетна, опекунът й ще я поиска. Татко не е неин опекун.
— Ах! Мастър Уолтър Уейд, обзалагам се, че преди госпожица Лора Лъвлейс да стане пълнолетна, тя сама ще избере своя опекун — някой, който няма да има нищо против тя да остане в Бълстрод до края на живота си. Ха! Ха! Ха!
Вместо да се възмути, братовчедът на Лора Лъвлейс също се засмя. В намека имаше нещо, което го успокои и му достави удоволствие.
Разговаряйки така шеговито, двамата пътници стигнаха до билото на стръмния склон, продължиха и навлязоха в една дива местност, наречена Джаретовите пущинаци.
Глава IX. „Горе ръцете!“
По времето, което описваме, Джаретовите пущинаци — сегашната Жерардова мера, беше доста голямо пространство, което заемаше високото плато на Чилтърнските хълмове. То беше едно от най-големите. Започваше от най-високата част на Червения хълм и се простираше много мили на запад — оградено отляво и дясно от романтичните долини Чалфонт и Фулмиър.
По онова време бяха населени само долините от двете му страни. В Чалфонт се намираше хубавият дом Чалфонт и селото, което носеше същото име, а от другата страна, романтично сгушен сред старинни дървета, беше господарският дом Фулмиър. На около две мили на запад, там където платото се прекъсва от няколко вълнообразни ската, се издигаше прекрасният господарски голям дом Темпъл Бълстрод, резиденцията на сър Мармадюк Уейд.
Високата равнина, простираща се между гореспоменатите владения, едва ли бе обитавана от човешки същества. Името й — Джаретови пущинаци — говори за състоянието на нейната култура. Това беше пустош, по която плуг никога не бе минавал — гъсто покрита с избуял прищеп и изтравниче. Тук-там се виждаха разпръснати шубраци и горички от черни и бели брези, изпъстрени с хвойна и див чимшир, а от двете й страни към долините я ограждаше гъста гора от местен бук.
По дължината на тази пустош минаваше кралският път — пътят за Лондон и Оксфорд, — който оттук извиваше покрай имението Бълстрод и водеше към град Биконсфилд.
Преминавайки през Джаретовите пущинаци, главният път се пресичаше от два други — единият водеше от господарския дом Фулмиър към селото Чалфонт, а другият свързваше Чалфонт с областта към Стоук и Уиндзър. Това бяха „вървища“, или така наречените пътеки за товарни коне, утъпкани безразборно между дърветата и извиващи между прищепа, там, където беше по-нисък. Пътеката от Стоук към Чалфонт беше по-многолюдна и един стар хан, наречен. „Товарен кон“, откъм чалфонтската страна на пустошта показваше, че тук има движение и пътници. Но те не бяха много и странноприемницата беше от съмнителен характер.
Но така или иначе, тя все пак беше признак на живот в Джаретовите пущинаци, ако не сметнем една порутена бедна колиба, разположена край лондонския път, там, където, извивайки на запад от Червения хълм, той навлизаше в пущинака.
Тази колиба беше изоставена отдавна. Част от покрива й се бе срутил — тя беше развалина. Празното пространство пред нея, през което минаваше пътят, може някога да е било градина; сега обаче бе покрито с прищеп и други бурени и се различаваше от околния гъсталак само по това, че растителността беше по- оскъдна.
Странно, че това място е било избрано за жилище, тъй като то се намираше най-малко на една миля от всякакъв дом; най-близо беше подозрителният хан „Товарен кон“. А може би тъкмо тази усамотеност е накарала първия му собственик да го избере за свой дом.
Така или иначе; постройката и в най-добрия си вид е била жалка. Дори и тогава, когато дим се е виел от глинения й комин, тя е изглеждала мрачна. А така, в развалини, с покрив, срутен върху пода, с високи бурени, израсли покрай стените, с градина, обрасла с прищеп и плътно оградена от черни брези, тя имаше див, мрачен, изоставен вид — тук човек би могъл да очаква, че ще го ограбят и дори убият.
Разговаряйки, както ги описахме, двамата пътници бяха стигнали близо до откритото пространство, дето се намираше тази разрушена колиба. Луната все още грееше ясно и през процепа в храсталаците, образуван от пътя, те можеха да видят — макар и все още на миля и повече — върховете на огромните
