дървета — дъбове, брястове и кестени, които покриваха възвишенията на имението Бълстрод. Те можеха да видят дори и част от хубавата сграда в нормандски стил, изградена от червени тухли и бял камък, която проблясваше под сребърното сияние на луната.
След десет минути Уолтър Уейд щеше да си бъде у дома.
Младият дворянин е радост мислеше за това. Най-после у дома, след толкова дълго отсъствие — у дома, където го очакваше милата размяна на роднински ласки, а и нещо повече.
Кавалерът — чийто път не свършваше тук — тъкмо се канеше да пожелае на младия си спътник приятно прекарване с неговите близки, когато отдясно на пътеката се чу шумолене, което внезапно прекъсна разговора. В същия миг един груб глас произнесе многозначителна заповед:
Двамата пътници вече бяха излезли на откритото пространство пред срутената колиба, от която се чу гласът. Нямаха време да размишляват откъде идва той, защото едновременно с думите видяха как един мъж се втурна напред и застана така, че препречи пътя им.
Нападателната му поза и начинът, по който държеше една дълга пика с острие, насочено към главите на конете, убеди пътниците, че той е твърдо решен да ги спре.
Преди някой от двамата да успее да отговори на заповедта му, той я повтори със същия висок глас, придружен с ново заплашително движение, в което пиката играеше важна роля.
— Горе ръцете ли? — попита кавалерът, повтаряйки бавно добре известния израз. — Това ли желаете, скъпи приятелю?
— Това! — изръмжа нападателят. — И по-бързо, ако ви е мил животът.
— Добре — продължи кавалерът, запазвайки пълно присъствие на духа, — не можете да отречете, че бързо изпълнихме заповедта ви. Виждате, че и двамата спряхме незабавно. Но сега трябва да си помислим. Преди да вдигнем ръце, трябва да знаем защо — и преди всичко кому ще предадем това, което притежаваме. Вярвам, не бихте имали нищо против да ни почетете с името си и да ни кажете причината на вашето скромно желание?
— Стига си дрънкал! — изкрещя човекът и нетърпеливо размаха пиката. — По пътищата не се казват нито имена, нито причини. Парите или кръвта ви! Не се опитвайте да се измъкнете. Гледайте! Ние сме повече от десет! Няма полза да се противите. Обградени сте.
При тези думи разбойникът завъртя страшното си оръжие и показа околните храсталаци, сред които се развиваше действието.
Очите на двамата пътници неволно проследиха движението на пиката.
Да, те наистина бяха обградени. Шест-седем души, свирепи наглед, въоръжени с оръжия като това на своя главатар, стояха на равни разстояния един от друг около откритата поляна, полускрити от дърветата и прищепа. Стояха съвсем неподвижно. Дори и оръжията им не се помръдваха и нито един от тях не проговори, нито пък пристъпи напред, а редно беше да сторят това — дори и само за да подсилят заповедта на началника си.
— Стойте, си по местата, приятели! — заповяда последният. — Няма нужда да се помръдвате. Това са възпитани господа. Ние не искаме да ги нараняваме. Те няма да се съпротивяват.
— Не, те ще се съпротивяват — прекъсна го кавалерът с подигравателен, но решителен глас, като измъкна един пистолет от кобура. — Аз ще се съпротивявам до смърт, а също и благородният младеж, който е до мене.
Уолтър беше изтеглил шпагата си — единственото оръжие, което притежаваше.
— Какво? Да се предадем на една банда страхливи нехранимайковци? — продължи кавалерът и докато говореше, запъна ударника на пистолета си. — О, по-скоро…
— Тогаз сам ще сте виновен за смъртта си! — извика разбойникът, като се втурна напред и почти допря стоманения връх на пиката до гърдите на коня на кавалера.
Луната ясно огря разбойника и разкри едно жестоко лице — черти с див израз, черна брада и бакенбарди, дълга рошава черна коса, кръвясали, мрачно святкащи очи!
Човекът, комуто принадлежаха, имаше щастие, че луната помогна да разпознаят неговите черти, предизвикващи страх — иначе този можеше да бъде последният му миг.
Кавалерът беше насочил пълния си пистолет. Пръстът му беше на спусъка. След миг изстрелът щеше да бъде даден и по всяка вероятност нападателят щеше да лежи мъртъв на земята, в краката на коня.
Изведнъж протегнатата ръка се отпусна, а в същото време конникът извика учудено:
— Грегъри Гарт! Ти си станал разбойник? Готов да обира, да убива…
— Мой стари господарю! — възкликна смаян човекът и изведнъж свали острието на пиката. — Вие ли сте? Простете! О, простете ми, сър Хенри! Не знаех, че сте вие.
И докато изговаряше последните думи, той захвърли оръжието си на земята и се сви съкрушен, без да смее да повдигне очи към лицето на този, който доведе случката до такъв неочакван край.
— О, мастър Хенри! — извика той отново. — Ще ми простите ли? Макар че съм такъв звяр, сърцето ми щеше да се разкъса, ако бях свалил и косъм от главата ни. Да бъде проклето нещастието, което ме доведе дотук!
За няколко мига тишината беше пълна — никакъв глас не я наруши. Дори и приятелите на разбойника изглежда се трогнаха от случката, защото никой от тях не се помръдна, нито каза нещо!
Унизеният им водач пръв тури край на неловкото положение.
— О, мастър Хенри! — възкликна той, явно натъжен. — Застреляйте ме! Убийте ме, ако искате! След това, което стана, аз не заслужавам да живея. Ето гърдите ми! Стреляйте в тях и сложете край на нещастния живот на Грегъри Гарт!
Докато говореше, разбойникът разтвори дрехата си и разкри на лунната светлина голите си широки, мускулести гърди, гъсто покрити с остри черни косми.
Приближавайки до самия кон на кавалера, той изпречи гърди сякаш за да изкуши смъртта, която така странно призова. Думите, видът и цялото му държание потвърждаваха, че говори сериозно.
— Хайде, хайде, Гарт! — каза с успокояващ тон кавалерът, като в същото време сложи пистолета обратно в кобура. — Ти си твърде добър човек — поне едно време беше, — за да бъдеш застрелян по този начин.
— Ах, едно време, мастър Хенри. Може да е било така. Но сега си го заслужавам.
— Спести си самообвиненията, Грегъри. И твоят живот като моя не е бил лесен. Знам го и затова гледам по-снизходително на това, което се случи. Да сме благодарни, че не стана нещо по-лошо, и да се надяваме, че това ще бъде причина нещата да се подобрят.
— Ще стане, мастър Хенри, ще стане, обещавам.
— Драго ми е, като те чувам да казваш това, и не се съмнявам, че ще удържиш думата си. А сега заповядай на вярната си дружина — между, другото, това е много възпитана банда — да не ни закача. Утре заран по този път ще минат пътници, върху които не бих имал нищо против ти и твоите хора да приложите особения си занаят, и то до насита. Моля ти се, нареди на господата да останат на разстояние. Не желая да приближават повече, защото може би ще имам нещастието да видя между тях някой друг стар познат, отклонил се като тебе от добродетелния път. Докато разбойникът слушаше молбата, по жестокото му лице се промъкна странно изражение, което постепенно се превърна в широка, закачлива усмивка.
— Ах, мастър Хенри — отговори той, — аз ще им заповядам да ви послушат, ала те няма да се подчинят. Но вие не се плашете от тях. Приближете ги, колкото си искате, те няма да ви закачат. Прободете ги с шпагата си и никой от тях няма да извика, че го боли.
— Да, те наистина изглеждат търпеливи хора. Но стига — какво искаш да кажеш, Грегъри?
— Че те са нищо, мастър Хенри, съвсем нищо. Те са плашила — няколко стари палта и шапки, които сигурно са вършили добра работа на тези, дето са ги носили, преди да паднат в ръцете на Грегъри Гарт; да, и след това вършиха добра работа, макар и по-различна, както забелязахте.
— Значи тези приятели са плашила? Подозирах, че е така.
— Ни повече, ни по-малко, мастър. Безобидни, какъвто бях някога и аз; но оттогава, нали знаете, като ви взеха старата къща и вие заминахте за чужбина, оттогава аз съм…
— Не искам да слушам историята ти, Гарт — прекъсна го старият му господар. — Поне историята ти оттогава насам. Нека миналото си остане минало, ако ми обещаеш, че занапред ще се откажеш от сегашната си професия. Рано или късно тя ще те доведе до дръвника.
