Наздравицата, толкова противоположна на тая, произнесена от конниците, незабавно вся смут всред тях. Войниците, насядали под дървото, скочиха на крака, а офицерите с гневно светнали очи под наличниците на шлемовете погледнаха натам, откъдето бе дошъл гласът.
Този, който така смело се представи, не беше скрит. Конник с елегантна външност бе току-що пристигнал и спрял в средата на пътя, където стопанинът, без да чака заповед, по навик вече му подаваше чаша вино. Този конник бе извикал: „За народа!“
При ентусиазираното изявяване на своята вярност, войниците или не бяха забелязали появяването му, или не му бяха обърнали внимание до момента, в който ясно изречените думи не прозвучаха в ушите им като бомба. Тогава всички очи се извърнаха към него.
Като каза това, той вдигна чашата до устните си и без да обръща внимание на впечатлението, което думите му произведоха, спокойно, на големи глътки, изпи виното; после със същото спокойствие върна празната чаша на този, който му я беше дал.
Предизвикателната му дързост беше толкова неочаквана за конниците, че те — както бяха скочили на крака — се заковаха на местата си, притихнали и съвсем стъписани. Дори и офицерите, след като изтичаха напред, останаха безмълвни няколко мига, сякаш обзети от гневно изумление. За известно време се чуваха само гласовете на зрителите — кръчмари, коняри и други празноскитащи, които се бяха струпали пред хана и образуваха група, равна по брой на самия кавалерийски взвод.
Въпреки присъствието на въоръжените представители на краля чувствата, които ги вълнуваха, бяха несъмнено същите, които странният конник изрази, и те шумно се поздравяваха един друг, като чукаха металните си чаши и хорово произнасяха — „За народа!“
Повечето от тях само миг преди това със същия ентусиазъм бяха пили „За краля“, но при тая неочаквана смяна на чувствата те приличаха на повечето днешни политици, които са удостоени с името „държавници“.
Но дори между тия кръчмари и коняри имаше хора, които се бяха въздържали да изразят устно верноподаничеството си и които сега пламенно подеха втория тост с пълно съзнание за вечната му вражда с първия.
Когато и последната сричка на тази свещена фраза заглъхна в ушите на насъбралата се тълпа, последва злокобна тишина, изпълнена с очакване. Двама души бяха приковали общото внимание — капитанът на кирасирите и конникът, спрял насред пътя; този, който вдигна тост „За краля!“, и другият, който пи „За народа!“
Пръв трябваше да заговори офицерът. Предизвикателството — ако той бе решил да го приеме като такова — бе отправено към него.
Да беше го изрекъл селянин — някой от тълпата или дребен земевладелец с пуритански разбирания, — капитанът на кирасирите би му отвърнал в същия миг, прибавяйки стоманата към остротата на езика си. Но такъв кавалер, препасан с широка панделка, със златни шпори на кожените испански ботуши, възседнал расов жребец с удобно окачена на хълбока дълга шпага, такъв кавалер не можеше така внезапно да бъде нападнат — „предизвикателството“ му изискваше обмисляне.
— Ей богу, сър — извика капитанът на кирасирите, пристъпвайки няколко крачки напред, — от коя лудница сте избягали? Май че повечко сте се почерпили от бъчвата на свети Джайлс, та думите ви са така смрадливи. Хайде, приятелю, снемете шапката си и сменете песента, която сте запели. Няма да мръднете оттук, докато не прочистите предателското си гърло, като изпиете тоста на всеки верен и предан англичанин — „За краля!“
— „Приятелю“ ли, казахте? — възкликна кавалерът, гледайки с презрително пренебрежение тоя, който му направи обидното предложение. — Но този „приятел“ — продължи той със спокоен, но саркастичен тон — няма навика да пие тостове с непознати. А при това нито тостът ви, нито пък вие му се харесвате. Ако той реши да пие за английския крал, няма да го стори в компанията на тези, които опетниха името на Англия при брода на Нюбърн.
Странният конник говореше и стягаше юздите, а после се изсмя подигравателно, пришпори прекрасния си кон и полетя по пътя в галоп.
Едва когато смехът прозвуча в ушите му, капитанът на кирасирите бе обхванат от страшен гняв — с пламнали очи и чело, потъмняло като нощта, той се хвърли напред с шпага в ръка, в безумен опит да съсече този, който го обиди.
— Вероломен мошеник! — извика той, като се втурна напред и замахна с все сила. — Ти ще пиеш за здравето на краля от собствената си кръв! Хей! Спрете го! — продължи той, когато конникът беше вече далеч от него. — Пистолетите ми!
— Хей, вие там! — изкрещя той на войниците си. — Вземете карабините си! Стреляйте по него! Къде са оръжията ви, нехранимайковци? На коне, след него!
— Послушайте ме, господари — намеси се стопанинът, здрав приказлив кръчмар, — стойте си тука. Пък ако не щете, напразно ще го гоните. Все едно да гониш вятъра. Той ще бъде на две мили оттука, преди да се качите на конете.
— Какво, негоднико?! — извика капитанът на кирасирите, извръщайки се гневно към него. — Ти си позволяваш…
— Само да ви дам разумен съвет, господин полковник. Ако щете, гонете го, ако щете — недейте — ваша воля. Но и да го гоните, няма да го хванете тази нощ. Кълна се. Нищо, че луната ще осветява дирите му.
Невъзмутимото спокойствие, с което саксонският Бонифаций отговори, вместо повече да разгневи офицера, сякаш го успокои.
— Значи ти го познаваш? — попита той с променлив глас.
— Е, да! Ама малко. Той ми е клиент — като минава оттука, винаги пийва по нещо. Виж, коня му знам по-добре. Струва си да познаваш това животно. Виждал съм го да прескача тая порта — шест фута18 е висока, — много пъти сме го виждали, нали, момчета?
— Виждали сме го, мастър19 Джарвис — отговориха неколцина от околните, към които се беше обърнал.
— Та казвам ви, господин полковник — продължи собственикът на странноприемницата, обръщайки се отново към капитана на кирасирите, — ако вашите хора искат да го проследят, ще трябва да попресекат през полето, иначе…
— Как се казва? — нетърпеливо го прекъсна офицерът. — Знаеш ли къде живее този тип?
— Не знам точно нито едното, нито другото — гласеше неясният отговор. — Колкото за името му, ние тук го знаем като Черния конник; знаем още, че е някъде откъм хълмовете горе над Джаретовите пущинаци — зад големия парк Бълстрод.
— О! Значи живее близо до Бълстрод, така ли!
— Май че нататък някъде.
— Аз знам къде живее — намеси се един от близкостоящите селяни. — В едно особено място — една стара червена тухлена къща; Стоун Дийн се нарича. В средата на горите между. Бекенфийлд и двата Чофонтс. Мога да ви заведа, господин офицер, ако искате да отидете.
— Джем Бигс — каза кръчмарят, като се промъкна до този, който последен говореше, и зашепна в ухото му, — проклетник такъв! Мръсен просяк! Ако идеш, да не си показал вече смачканата си мутра в моята кръчма.
— Стига! — нетърпеливо извика офицерът. — Мисля, че лесно ще намерим тоя приятел. Слизайте, момчета — продължи той, обръщайки се към някои от конниците, които бяха се метнали на седлата. — Върнете конете в оборите. Ние можем да пренощуваме тук — прибави той шепнешком на корнета. — Няма смисъл да го гоним до сутринта. Както каза старият бърборко, ще тичаме напразно. А освен това трябва да отидем на оная срещичка в Ъксбридж. Кълна се в архангел Михаил! Ще намеря тоя мошеник дори ако трябва да претърся всяко кътче на графството. Дай още вино, кръчмарю! И бира за тези жадни вагабонти! Ще пием пак „За краля!“ три пъти по три. Ха! Къде е нашият дворянин? И той ли си отиде?
— Току-що тръгна, капитане — отговори един от конниците, който още не беше слязъл от коня си. — Искате ли да го настигна и да го върна?
— Не — отговори офицерът, като помисли малко. — Оставете младежа да върви по пътя си. Аз знам къде да го намеря и ще си направя честта да обядвам утре с него. Вино! Хайде! Налейте чашите си, верни
