готова. Нямам намерение да правя други жертви заради модата, освен да си сменя блузата, да топна пръстите си в легена с вода и да оправя малко косите си.
— О, Мериън!
— Да, нито една игла, нито една панделка — само най-необходимото, за да задържа този неприятен конски товар от коси. Намислила съм да ги отрежа. Бога ми! Иска ми се дори да ги оскубя от яд.
— Яд ли? От какво?
— От какво? Отегчават ме тези шумни хора — точно когато искам да бъда сама.
— Но, братовчедке, господата не са тук по свое желание. Те изпълняват заповедите на краля. Държат се много възпитано. Уолтър ми каза. Освен това вуйчо нареди да бъдем любезни.
— Аха! Едва ли ще видят много любезност от мене. Само едно „да“ и „не“, и това дори няма да бъде изречено много любезно, освен ако го заслужат.
— Но ако го заслужат?
— Ако го заслужат…
— Уолтър каза, че са изказали хиляди извинения и съжаления.
— За какво?
— За това, че се е наложило да бъдат гости на вуйчо.
— Не вярвам, никак не вярвам. Погледни само как грубо се държаха още от самото начало — да целува смелата девойка Бет Денси пред очите на стотици зрители! Ха! Добре беше наказан капитан Скарт за нахалството си. Той да съжалява! Не вярвам, Лора. Този човек е лицемер. По лицето му е изписана неискреност и доста голямо самомнение. А колкото за корнета, единственото нещо, изписано на лицето му, е глупост!
Като произнесе последната дума, Мериън вече беше завършила тоалета си — всичко, което обеща и смяташе да стори. Тя не беше от тия, които имат нужда да стоят дълго пред огледалото. Облечена официално или в домашна дреха, тя беше същата — винаги хубава. Природата й беше дала най-хубавата си форма и изкуството не можеше да я промени.
Приготовленията и за обеда се състояха само в това, да промени утринната си блуза с ръкави с друга без ръкави, която откриваше снежнобелите и ръце почти до рамото. След като я нагласи, тя мушна ръка под къдравата си златна коса, сръчно нави гъстите къдрици около китката си, уви ги на кок и ги забоде с няколко големи фуркета отзад на тила. После потопи ръцете си в съд с вода, изтърси кристалните капки от розовите си пръсти, избърса се в една бяла кърпа, хвърли кърпата върху масата и извика: „Да вървим!“
Последвана от веселата Лора, тя слезе в трапезарията, където двамата офицери вече очакваха тяхното появяване.
При тези обстоятелства обедът, който беше събрал малобройната група около масата на сър Мармадюк Уейд, не можеше да мине другояче освен студено-официално.
Самият домакин беше внимателен към неканените си гости — много внимателен, но цялата му привична джентълменска учтивост не можеше да прикрие раздразнението му, което се проявяваше от време на време при най-обикновени неща.
От своя страна капитанът на кирасирите правеше всичко възможно да „стопи леда“, който го заобикаляше. Той не изпускаше нито един случай, за да изрази съжаленията си, че е обект на такова странно гостоприемство, нито пък му липсваше смелост да порицае своя господар, краля, че го е принудил да стори това.
Като изключим недоверчивите погледи, които рицарят понякога хвърляше изпод гъстите си вежди — погледи, разбираеми само от човек, който го наблюдава отблизо, — можеше да се предположи, че сър Мармадюк се трогва от думите на коварния си гост. Но погледите говореха за недоверие, което не може да се премахне и от най-топлите и най-учтиви слова.
Мериън удържа думата си и отговаряше само с „да“ и „не“, въпреки че по хубавото и открито лице не се четеше нито недоверие, нито неприязън. Дъщерята на сър Мармадюк Уейд беше твърде горда, за да се държи другояче освен с безразличие. Може би тя изпитваше презрение, но то не личеше — нито в устните, нито в погледа й.
Съвсем напразно Скарт търсеше по лицето й израз на възхищение. Най-любезните му думи се посрещаха с ледено безразличие, най-духовитите му шеги извикваха само учтиви усмивки.
Ако Мериън показваше някакво вълнение, то беше само когато обръщаше поглед към прозореца, дето явно търсеше предмет, който би трябвало да се вижда отвън. Тогава гърдите й се повдигаха от потисната въздишка, сякаш мислеше за някого, който отсъствува.
Колкото и да бяха дребни, тези прояви не избягнаха от наблюдението на опитния Скарт. Той ги забеляза и почти разбра значението им. Челото му потъмня от горчиви мисли. Макар и седнал с гръб към прозореца, той неведнъж се поизви, за да погледне дали някой не се вижда там.
След като пийна малко повече и не беше вече тъй предпазлив, възхитените му погледи станаха по- смели, а думите му — не толкова изискани и сдържани.
Корнетът говореше малко.
Той се задоволяваше да потвърждава казаното от неговия началник с кратко „да“.
Но макар че мълчеше, Стъбс не беше доволен от това, което ставаше. Играта между Уолтър и Лора, които седяха един до друг, не му беше приятна. Много скоро след като заеха местата си край масата, Стъбс откри, че братовчедите се харесват един друг, и това го доведе до заключението, че синът на сър Мармадюк Уейд ще бъде много опасен негов съперник.
Дори върху безизразното му тъпо лице скоро се забеляза израз, който говореше за ревност, а в пъстрите му жълти очи се появи поглед, не по-приятелски от погледа, който искреше още по-решително от тъмните орбити на кирасирския капитан.
Обедът мина без неприятни случки. След известно време групата се разпръсна — сър Мармадюк се извини с някаква работа, а дамите вече бяха направили реверанс на гостите.
Уолтър по-скоро от учтивост, отколкото от желание остана малко по-дълго в компанията на двамата офицери, но тъй като разговорът се водеше доста принудено, той с радост се присъедини към тях в тоста „За краля!“, което означаваше край на забавлението, както в днешно време — химнът на краля.
Уолтър излезе, за да потърси сестра си и братовчедка си — по-вероятно само братовчедка си, а офицерите, все още недопуснати до светилището на семейния кръг, се оттеглиха в стаята си, за да поговорят за случките през време на обеда, а може би и да измислят план, с който да осигурят сполучлив край на любовта, от която и двамата бяха обхванати.
Глава XXVII. Под дърветата
Мериън Уейд беше сама както преди, застанала до, прозореца си под арката, образувана, от разтворените завеси — както преди с поглед прикован в желязната порта и обвитите в бръшлян колони.
Всичко беше както преди: пъстрите крави лениво се разхождаха по моравата, еленът пасеше на ливадата и птичките пееха нежните си песни или прехвръкваха от шубрак на шубрак.
Само слънцето се беше преместило. Слизайки надолу по небето, то все повече и повече потъваше — леко и бавно, върху легло от червени облаци. Хребетите на Чилтърн бяха порозовели, а билото на хълма Бикън изглеждаше обхванато от пламъци както някога, когато червените огньове по него предупреждаваха за приближаването на вражеска флота по каналите на Севърн.
Колкото и блестящ и хубав да беше залезът, Мериън не го забелязваше или ако го забелязваше, очите й не се застояваха дълго, за да му се възхищават.
Онова малко пространство с ръждиво желязо и посивял каменен зид, което се виждаше под надвисналите клони на дърветата, беше за нея много по-привлекателно от красивия залез.
Мислите й течаха така: „Уолтър каза, че той ще дойде — може би когато се стъмни. Това е посещение за татко — само за него! Каква ли е целта му? Може би нещо във връзка със сполетялата ни неприятност? Казват, че той бил против краля, за народа. Затова Дороти Дейръл говореше с пренебрежение за него. А аз? Не! Никога, никога! Тя каза, че той навярно е от селски произход. Това е клевета. Ако той не е благородник, значи аз не мога да различавам кой е джентълмен. Какво да мисля за вчера — за това момиче и нейните цветя? По-добре да нямаше празненство. Никога вече няма да отида на подобно забавление!
