има предател в собствения си лагер. Какво прави той, бих искал да знам — ей богу, искам да знам. Храна ли търси, или пък пиво? Не — не вярвам. Та той държи ключовете и може да напълни стомаха си, когато си поиска. Трябва да е нещо по-важно от храна и вино. Сигурно е така. Но какво по дяволите може да бъде?
Като си зададе този последен въпрос, Грегъри мушна дебелите си възлести пръсти в лабиринта на чорлавата си коса и задърпа космите над челото, сякаш искаше да измъкне отговора.
Дори и след като разтърси острите си рошави коси така, че заприличаха на разчепкана вълна, той все още не беше стигнал до каквото и да е обяснение на странното държание на индианеца, както пролича от новата поредица въпроси, които изрече.
— Може ли пък червенокожнят да е шпионин? Не му е леко на мастър Хенри в тия дни, знам го аз. Но не може да бъде това нямо индианче, дето е дошло с него чак от другия край на света и му е било вярно през целия си живот — така ми каза той, — не може да бъде такова момче да го предаде сега. И после какво разбира един индианец от нашата политика? Шпионин — глупости! Не може да бъде! Сигурно иска да пооткрадне нещо. Това по става — сега ще видя какво ще е то.
Гарт вече отиваше към страничната врата, в която Ориол крадливо се беше промъкнал, когато го видя, че излиза.
Тъй като индианецът се връщаше по същия предпазлив начин, по който беше отишъл — с приведено тяло и очи, впити в пътеката, Гарт също погледна към земята.
Макар че той не би могъл да се сравнява с американеца по четене на „знаци“ по небето или по земята, все пак бившият разбойник не беше съвсем неопитен в разчитане на следи.
Отдавна, уви, твърде отдавна, това беше част от неговата особена професия и опитът на разбойника му помогна сега да схване, че с това се занимаваше Ориол в момента.
Той видя следите от стъпки, които индианецът проследяваше — не вече както преди, в обратна посока, а в посоката, в която са вървели тези, които са ги оставили. Изведнъж нова мисъл озари бившия разбойник. Той вече не подозираше, че индианецът е шпионин — напротив, разбра, че той проследява някой или някои, които много повече заслужават подобно подозрение. Той си спомни някои случки, станали през нощта, някои странни думи и действия, които издаваха Уолфорд. Гарт беше забелязал отсъствието му в един определен момент, беше забелязал, че Уолфррд изведе два коня от конюшнята — първите, които бяха изведени — и че беше убедил Денси и него да не му помагат.
Тогава Гарт си бе помислил, че Уолфорд е подбуден от желанието сам да прибере бакшиша, но сега, като гледаше следите, които Ориол изследваше, през ума му мина нова мисъл — подозрение, че през тази изпълнена със събития нощ предателство е дебнело около Стоун Дийн.
Развълнуван, бившият разбойник се приближи до индианеца и със знаци се опита да му каже за какво се бе сетил, както и да научи това, до което червенокожият вече се беше добрал чрез неговите по-сигурни начини на разсъждение.
Но за жалост Грегъри Гарт не умееше да говори със знаци. Неговите гримаси и жестове будеха смях, вместо да изразят мисълта му, и индианецът след напразни усилия да го разбере отговори с недоумяващо поклащане на главата.
Отминавайки безшумно, той изкачи стъпалата и побърза към стаята, в която щеше да води по- разбираем разговор със своя господар.
Глава XXXVIII. По следите
След като се раздели със своите другари-конспиратори — по-правилно би било да ги наречем патриоти, — Холтспър, както вече казахме, прекара останалата част от нощта пред своята писалищна маса.
Той употреби времето, за да изпълни една задача, възложена му от неговите приятели Пим и Хемпдън, с които, и с още неколцина, има тайно заседание след часовете, определени за по-обща работа на събранието. Задачата се състоеше в това, да напише мотивите на смъртната присъда за държавна измяна на Томас Уентуърт, граф Страфорд.
Това задължение Холтспър можеше да изпълни с целия плам на фанатичния ентусиазъм, който бликаше от дълбокото му възмущение от този страшен злосторник.
Убеден противник на кралете, Холтспър тържествуваше. Републиканските му чувства, изразени пред събранието, което току-що се разтури, така високо одобрени от тези, които ги изслушаха, не можеха да не отекнат във всяко английско сърце; патриотът чувствуваше, че наближава времето, когато подобни чувства не би трябвало да се изразяват само на тайни съвещания, а да се заявяват смело и открито от народната трибуна.
Още веднъж кралят беше заставен да свика своята „Камара“58. Парламентът трябваше да се избере след няколко дни — този прочут парламент, известен след това под името „Дългият парламент“. От изборните сведения, които беше получил, Холтспър знаеше какви са повечето от държавниците, които щяха да участвуват в него. Начело с хора като Пим и Хемпдън, като Холс, Хейзлъриг, Вейн, Мартин, Кромуел и още множество известни патриоти, които щяха да участвуват в заседанията, би било странно, ако не можеше да се направи нещо, за да се спре приливът на потисничество, който толкова отдавна заливаше, страната и потопяваше под позорните си вълни всяка проява на свобода в Англия.
Ръководен от подобни мисли, Хенри Холтспър пристъпи към възложената му задача.
Повече от час той беше зает с изпълнението й, прекъсвайки само за миг, и то когато ласкавите любовни мисли се промъкваха в душата му и пропъдиха тежките мисли за държавата и войната, които напоследък запълваха живота му.
Той почти привършваше работата си, когато индианецът влезе и го прекъсна.
— Какво има, Ориол? — попита Холтспър изненадан, като вдигна поглед от книжата си и забеляза развълнуваното лице на своя прислужник. — Случило ли се е нещо? Изглеждаш така, като че е станало нещо нередно. Надявам се, че не сте се скарали с Гарт за бакшишите?
Индианецът направи отрицателен знак на това обвинение, което знаеше, че е казано само на шега.
— Няма нищо особено с Гарт, така ли? Какво има тогава, храбрецо мой?
На този въпрос Ориол отговори, като вдигна единия си крак с ходилото нагоре и в същото време погледна към земята с гневно възклицание.
— Ха! — каза Холтспър, който разбираше тези знаци така лесно, като че бяха написани на хартия. — Следи от враг?
Ориол изправи три пръста отвесно към тавана на стаята.
— Трима, а не един! И то трима мъже! Е, може би с тях ще се справим по-лесно, отколкото с три жени.
След тази полушеговита забележка кавалерът като че за миг се отдаде на мисли, които не бяха свързани с новината, донесена от неговия прислужник.
— Какво има, Ориол? Какво си видял? — попита той, връщайки се към това, което индианецът му бе съобщил.
Ориол отговори, като направи знак на господаря си да го последва, а в същото време се извъртя на пети и тръгна навън от стаята, после през външната врата и край лявото крило на къщата. След него вървяха Холтспър и Грегъри Гарт; и тримата започнаха да изследват следите.
Пак ги проследиха до страничната врата; следите вървяха в обратна посока.
Нямаше съмнение, че двама от тия, които са ги оставили, са излезли оттам. Третият, който е бил с подкованите обуща, ги е посрещнал, когато са излезли, и после е тръгнал с тях до фасадата, дето следите се губеха между конските отпечатъци.
Никакви следи не водеха към страничния вход. Но тъй като нямаше друг начин да се влезе в тази задна стая освен през стъклената врата, а тя положително не беше отваряна, ставаше ясно, че двамата, които са излезли от страничния коридор, трябва и да са влезли оттам.
Това, че нямаше отпечатъци, които да водят нататък, означаваше нещо друго. То доказваше, че хората, които се бяха натрапили по такъв начин, са влезли вътре преди дъждовната буря и са си отишли чак когато тя е спряла. С други думи, двама души са стояли в тази стая през повечето, ако не през цялото време,
