своя дом в гората, хиляди мили надалеч, спомени за младините си, за мургавите си приятели и техните игри, спомени може би още по-скъпи — за майка си, за сестра си?
Но това не нарушаваше спокойната му стойка и дял половин час той остана неподвижен, изпълнен с безмълвни спомени.
Едва когато забеляза първите лъчи на зората, прокрадващи се над хребетите, покрити с букове, той се по-оживи. Но и тогава само очите му се движеха.
Вместо към небето те бяха насочени към земята и разглеждаха едно пространство пред вратата, където обърканите отпечатъци от конски подкови говореха за многото конници, които скоро бяха напуснали това място.
За известно време индианецът задържа погледа си върху земята, без да проявява особен интерес към следите. И въпреки това гой гледаше накъде отиват те може би само поради навика, придобит и упражняван от най-ранно детство.
След малко погледът му обхвана по-голямо пространство и нещо, на няколко крачки от него, като че ли по-сериозно привлече вниманието му.
Неподвижната му стойка изведнъж се промени; той се спусна по стълбите и бързо тръгна по настланата с пясък пътека, която водеше към лявото крило на къщата.
Като стигна до ъгъла, наведе се, сякаш за да разгледа някакъв предмет в краката си.
Постоя неподвижен няколко мига и продължи — все още с приведено тяло — към задната част на жилището.
Вървя бавно, но без да спира, докато стигна зад зданието. Погледът му се спря на една тясна врата, която водеше в източното крило, и той се загледа в нея някак си изненадан. Сигурно не го учуди самата врата, защото той я знаеше. Учуди го това, че вратата беше отворена.
Откакто бе в Стоун Дийн, тази врата беше винаги не само затворена, но и заключена. Тъй като единствено той и господарят му имаха право да я отключват, естествено, изненада се, като я видя да зее.
Може би той не би обърнал внимание на това обстоятелство, ако нямаше нещо друго, свързано с отворената врата. Беше забелязал следи от краката на двама души, ясно отпечатани върху влажната пръст. Те обикаляха покрай стената на малко разстояние от зида. Близо до ъгъла на зданието към тях се присъединяваха трети стъпки и оттам следите на тримата продължаваха заедно и се губеха между следите на конете около главния вход.
Тези стъпки бяха привлекли индианеца, както стоеше на стълбите, и проследявайки ги, той стигна до страничната врата.
Да изследва следите на човек или животно, където и да са те, е навик, почти инстинкт, у всеки индианец и подтикнат от тази особеност на своя народ, Ориол беше побързал да разгледа „знака“.
Действието бе придружено с размишление. Колкото и малко да разбираше причините на политическите планове, с които господарят му беше зает, преданият слуга знаеше, че трябва да се пази тайна и да се наблюдават хората, с които е във връзка. Подобна смътна мисъл го накара да обърне внимание на следите. Той си спомни, че през главния вход беше извел всички благородници, когато си отиваха, така както ги беше въвел, когато пристигаха. Спомни си, че всички си бяха отишли направо. Кои от тях тогава бяха ходили зад къщата, без той да ги забележи?
Имаше три вида ясни отпечатъци от стъпки, които не отиваха към задната страна на къщата, а се връщаха към фасадата. Едните бяха от подковани обуща. Те можеха да бъдат следи от обущата на някой от тримата помагачи. Но другите два вида отпечатъци бяха на благородници.
Индианецът стигна до това заключение интуитивно, но в този миг мислите му се прекъснаха, като видя страничната врата отворена — обстоятелство, което засили зараждащото се съмнение, че „знакът“ означава нещо.
Без повече да разглежда следите, той тръгна към вратата, влезе вътре и премина през тесния коридор, който водеше до стаята, където Скарт и неговият корнет мълчаливо бяха присъствували на среднощното събрание.
Дори при слабата светлина в тази необитавана стая острият поглед на индианеца изведнъж различи следи от хора, които скоро са били тук. Наистина отворената врата потвърждаваше това, но и дебелият пласт прах, който с години се беше натрупвал по пода, показваше ясно, че наскоро някой е минал по него с провлечени стъпки и Ориол се увери, че в тая стая са идвали хора, които са си отишли само преди час- два.
Разкъсаните паяжини по прозореца не отбягнаха от вниманието му, нито пък малкото чисто кръгче върху стъклото.
Ориол погледна през него и можа да види цялата стая, в която доскоро бяха гостите на господаря му. Той видя и своя господар, вече сам, седнал пред писалищната си маса, не съзнаващ, че го наблюдават.
Индианецът се готвеше да почука на стъклото и да съобщи за това, което бе открил, но като се сети за своя недостатък и че ще може да говори само със знаци, промъкна се обратно през коридора с намерение да влезе в библиотеката през главния вход.
Дневната светлина беше вече достатъчно силна, за да може Ориол да разгледа следите по-подробно, и той се забави малко, проследявайки ги отново, с надежда да намери някакво разрешение на тази загадка. Слънцето още не беше изгряло, но червените лъчи на зората вече обагряха хребетите на околните вериги и озаряваха върховете на високите дървета, издигащи се около старото жилище Стоун Дийн. Светлината, която падаше върху гарвановите гнезда, беше събудила птиците и те започнаха весело да грачат.
Дали от крясъка на гарваните, или от шумоленето на плъховете, които се гонеха из празните долапи и зад разрушената дървена облицовка на старата кухня, или пък поради друга необяснима причина, но така стана, че в този важен момент дрямката на Грегъри Гарт се прекъсна.
Хъркането му изведнъж спря, той се стресна и събуди.
Но това стряскаме имаше и по-сериозни последствия, защото наруши равновесието му върху буковата скамейка, която беше доста тясна; той се строполи на твърдите каменни плочи на пода и така се удари, че дъхът му спря за няколко мига.
Когато, дишането му се възвърна, а заедно с това и разумът му, който за известно време беше доста объркан, бившият разбойник скоро разбра причината на сполетялото го нещастие.
Неприятното падане върху каменния под обаче му отне всяко желание пак да легне на несигурното легло и той се измъкна навън, за да провери по слънцето — неговия верен съветник — колко е часът.
Предишната сутрин Грегъри притежаваше часовник — по честен начин ли го бе получил, не е нужно да се казва, но този уред сега тиктакаше в чекмеджето на един лихвар от Ъксбридж, а стойността му, която бившият разбойник носеше в малкото си джобче, не можеше да го осведоми за времето.
Всъщност той не беше спал повече от двадесет минути, но сънищата му, почерпени от богатия му житейски опит, го накараха да вярва, че е спал по-продължително.
Той доста се изненада и не се зарадва, като отиде до вратата и поглеждайки навън, разбра по небето, че още е много рано и че въпреки всичките си сънища не е спал повече от половин час.
Вече мислеше да се върне пак на пейката, дето спеше, когато хвърли един поглед наоколо и забеляза мъжка фигура, която бавно завиваше край единия ъгъл на къщата. Позна, че е Ориол.
Грегъри знаеше, че Ориол е домакинът на дома или поне държеше ключовете на килера с вината, и се сети, че с помощта на индианеца би могъл рано тая сутрин да получи една чашка, която да го освежи след неспокойния сън.
Той тръгна навън с намерение да изяви желанието си, когато забеляза, че Ориол върши нещо твърде странно. С полуприведено тяло и очи, напрегнато впити в земята, индианецът бавно се движеше покрай къщата, все край стената.
Като забеляза това странно придвижване, Гарт не го прекъсна, а застана до ъгъла на зданието и започна да го наблюдава.
Разбойникът се изненада, когато видя, че индианецът тихо се приближи до една врата, която стоеше отворена, и с дебнещи стъпки, като на най-опитен крадец, се промъкна вътре, сякаш се страхуваше да не го открият на местопрестъплението!
— Х-м! — промълви Грегъри и заканително поклати рошавата си глава. — Не е чудно мастър Хенри да
