идол, да го наричат крал и да падат по очи, за да го боготворят!
Не обичам много да говоря. Аз виждам само един престъпник, който заслужава нашите обвинения, и той не е нито съветник, нито секретар, нито епископ, а техният господар. Пред мене, господа, не стои вече въпросът, дали трябва да ни управлява добър крал, или лош крал, а дали изобщо трябва да имаме крал!
— И аз тъй мисля! — извикаха Хенри Мартин и още неколцина с млади и смели души, а из стаята се разнесе общ одобрителен шум.
Това бяха безумни думи, дори и на това тайно събрание. Въпросът — „с крал или без крал“ — беше започнал да се оформя в умовете на неколцина, но сега за пръв път той бе изречен. Това беше първото изречено предупреждение, което започна да събира тъмните облаци над главата на Чарлз Стюарт, докато той падна окървавен на ешафода!
— Достатъчно! — каза задъхано Скарт с почти неразбираем шепот, поемайки най-после дъх. — Достатъчно за моята цел. Нали чу, Стъбс?
— Чух, ей богу! — отвърна помощник-шпионинът, като се стараеше да говори тихо като своя началник.
— Сега можем да си вървим — каза Скарт. — Няма какво повече да видим или да направим — поне за мен няма вече нищо интересно. Ха! Кой говори сега? Този глас! Сигурен съм, че съм го чувал и преди!
Като каза това, Скарт отново доближи око до чистото кръгче на стъклото.
Той внезапно се отдръпна назад, сграбчи ръката на своя подчинен и промълви:
— Кой мислиш е тук?
— Не се сещам, капитане.
— Слушай тогава! — и като доближи устни до ухото на своя приятел, прошепна с бавни срички: — Сър Мармадюк Уейд.
— Така ли?
— Виж сам: виж и чуй! Но гледай и слушай добре, защото думите, които ще чуеш, могат да ти спечелят твоята любима.
— Как капитане?
— Не ме разпитвай сега — бързо отговори Скарт и пак започна да внимава съсредоточено.
Наистина този, който говореше на събранието, беше сър Мармадюк. Но речта му бе много кратка, защото достойният рицар не беше оратор, и той беше почти завършил, докато Скарт и корнетът успеят да се наместят така, че да го чуят.
Но достатъчно беше и това, което стигна до ушите на капитана, за да му даде всичко необходимо за зловещите намерения, които в този миг бяха започнали вече да се оформят в дяволския му ум.
В малкото думи, които се отрониха от устата на неговия хазаин, Скарт можеше да открие достатъчно улики за измяна. Наистина присъствието на сър Мармадюк на това място, заедно със силното подозрение, което кралят вече имаше към него, щеше да бъде достатъчно доказателство за Стар Чамбър.
— Сега можем да си вървим — прошепна Скарт, като се промъкна към вратата и повлече след себе си своя подчинен. — Тихо, корнете! — продължи той, когато, хванати за ръка, преминаваха тъмния коридор. — Ботушите ти скърцат като кораб при мъртво вълнение! Стъпвай, като че вървиш по яйца!
Докато той правеше тази шеговита забележка, излязоха на открито и поздравявайки се взаимно шепнешком, продължиха да се прокрадват напред като двама престъпници, избягали от затвора.
— Ако оня приятел — каза Скарт — успее да измъкне конете ни, тогава ще можем да се похвалим, че сме свършили добра работа. Хайде.
И Скарт тръгна покрай стената към фасадата на жилището.
Продължиха да се движат предпазливо както преди. Макар че бяха вън, все още не бяха сигурни дали няма да бъдат открити и заподозрени.
Небето беше по-ясно, отколкото преди, защото гръмотевичната буря беше преминала, разпръснала облаците и напоила земята с дъжд.
На ъгъла на зданието те забелязаха фигурата на мъж, застанал под сянката на едно дърво. Това беше Уолфорд. Като ги видя, той тръгна да ги посрещне.
— На предната врата няма да има никой — промълви той, когато беше толкова близо, че да го чуят. — Стойте на стъпалата, но не показвайте лицата си. Ей сега ще доведа конете.
Като каза това, предателят ги остави и изчезна към конюшните. Те се подчиниха на нарежданията му, застанаха, дето трябваше, и разговаряйки все още шепнешком, зачакаха той да се върне.
Както Уолфорд обеща, конете бяха доведени мигновено — единият воден от него, а другият — от Денси.
Денси беше твърде зает да разглежда златната монета, светеща в ръката му, за да се сети да погледне лицето на този, който му я даде.
— Това се казва щастие, Уъл — каза той, обръщайки се към своя другар, когато двамата конници отминаха. — В конярската работа изглежда, че има повече сметка, отколкото да сечеш дърва. Ако всичките са толкова щедри, колкото тези, тази нощ ще бъде май доходна.
Уолфорд се съгласи с вдигне на раменете и многозначителна усмивка, която в тъмнината остана незабелязана от нищо неподозиращия крадец на сърни.
Тъкмо тогава Грегъри Гарт пристигна въоръжен с кана пиво, навярно тайно измъкнато от килера, и прекъсна разговора им, или по-точно — даде му друга насока, защото разговорът продължи, придружен от обилно пиене на домашно пиво.
Глава XXXVI. Взето е решение за арест
Двамата шпиони си тръгнаха тихо. Те разговаряха шепнешком, докато стигнаха отвъд вратите на Стоун Дийн, а там, вече като не се страхуваха, че ще ги чуят, заговориха по-високо.
— Какъв голям лов ще бъде този — забеляза Скарт, говорейки на себе си и отчасти на своя спътник.
— Какво, капитане? — попита Стъбс.
— Да пипнем цялото това гнездо от конспиратори.
— Наистина, ей богу!
— Ще ми донесе полковнишкия чин в кърпа вързан. А ти, мой достойни корнете, ще станеш капитан Стъбс.
— Ами! Тогава защо не се опитаме да ги хванем?
— Защото чисто и просто не можем. Докато нашите вагабонти се качат на конете и дойдат, всичките тези безделници ще са си отишли. Аз разбрах, че вече свършват, и затова излязох толкова бързо. Да, да! — продължи той замислено. — Те ще се пръснат по четирите посоки, докато дойдем. А освен това, освен това той може да се измъкне в тъмнината и после трудно ще го намерим. Какво ме интересуват другите? Него трябва да си осигуря аз, а това ще стане най-добре при дневна светлина. Утре той ще бъде мой; а в други ден лейтенантът от Тауър56 ще си го прибере; после Стар Чамбър; а после — ешафода!
— Но, капитане — каза Стъбс в отговор на тези думи само част от които успя да чуе. — А какво ще стане с нашия достоен домакин сър Мармадюк? Не може ли да хванете и него?
— Когато пожелая — ха, ха, ха! И слушай, Стъбс! Искам да ти кажа нещо по този деликатен въпрос. Аз ти обещах повишение. Кралицата по моя препоръка ще се погрижи да го получиш. Но ще дам съгласието си само при известни условия, при условия — чуваш ли?
— Чувам. При какви условия, капитане?
— Че няма да казваш нито къде си бил, нито какво си чул, нито пък какво си видял тази нощ, докато не ти разреша да говориш.
— Нито дума, ей богу! Обещавам.
— Много добре. Ако искаш да те нарека капитан, в твой интерес ще бъде, достойни корнете, да удържиш обещанието си. След време ти може би ще разбереш причините, поради които искам да пазиш тайна; да — след време наистина ще ги разбереш. А дотогава нито думичка за това, къде сме били тази нощ, особено за сър Мармадюк Уейд. Е! Благородни рицарю! — продължи капитанът на себе си. — Сега аз
