Хенри Холтспър.
— Чудесно място! — прошепна Скарт, като погледна през стъклото и видя фигурите на мъже, които се движеха безредно из добре осветената стая, и се вслуша в глъчката. — Тъкмо такава наблюдателница ми трябва. А сега върви си, добри приятелю! — продължи той, шепнейки в ухото на Уолфорд. — След двадесет минути изведи скришом конете ни от конюшнята и ги приготви. Ние ще излезем от главния вход. Твоите уважаеми побратими няма да разберат, че не излизаме от този кошер тук. А ако подозрат нещо, аз нося два вида метал и единият или другият ще ги накара да замлъкнат.
Като избута водача обратно в коридора, Скарт тихо затвори вратата зад него и притегли Стъбс към покрития с паяжина прозорец. Двамата приклекнаха там тихо като два огромни паяка, които очакват жертвата си!
Никой от тях не помръдваше. Не разговаряха вече дори и шепнешком. Те добре знаеха опасността, на която се излагат, ако се открие, че подслушват, знаеха, че могат да заплатят за това с живота си или най- малко да понесат някое жестоко наказание — побой на самото място и позора, който би последвал от подлата им постъпка. Това, което вършеха, не беше дреболия, не беше детска игра на криеница, а смел и опасен шпионаж, в който не само личната свобода, но и животът на много личности се поставяше в опасност — личности измежду най-високопоставените в страната.
Скарт съзнаваше всичко това и ако не беше подтикнат от най-силната страст в природата на мъжа — ревността, — той би се поколебал, преди да се озове в подобно положение. Ако останеше само до политическите му убеждения, то те никога не биха го подтикнали към такава безразсъдна постъпка. Макар и на страната на краля, той не беше от ония, които само от чувство на лоялност биха шпионирали заседание на конспиратори — за каквото смяташе това заседание. Мисълта, която го подтикваше, беше много по- силна.
Той не беше дошъл тук, разчитайки сляпо на случая. Като умел стратег, какъвто беше, Скарт добре разузна терена, преди да навлезе в него. Съучастникът му Уолфорд, действуващ по същите подбуди, го беше снабдил с всички сведения, от които се нуждаеше. От познанството си със стария пазач, който се грижеше за къщата преди Холтспър да я вземе, дърварят познаваше подробно жилището Стоун Дийн — входовете и изходите, лъжливите входове и тайните врати, всяка стълба и всяко ъгълче от избата до тавана. Уолфорд беше уверил шпионите, че в стаята, в която ги скрива, никога никой не влиза и че стъклената врата към по-голямата стая може да се отвори само ако се счупи на парчета. Не само ключалката беше запечатана от ръждата на времето, но и самата врата беше закована здраво за рамката и прага.
Нямаше опасност да ги видят; паяжините изключваха тази възможност. А дали щяха да ги чуят, зависеше само от тях. Затова и капитанът и корнетът гледаха да не вдигат шум, който би привлякъл вниманието на съзаклятниците в другата стая.
Останалото беше лесно. Сред тълпата от непознати гости, които пристигаха, дори хора от къщата да бдяха, пак не биха могли да разпознаят поканените от непоканените, още повече че и другите обстоятелства бяха предвидени и добре известни на Скарт и неговия другар.
Нито Денси, нито Гарт ги познаваха. Ориол също не ги беше виждал, но Уолфорд много повече се страхуваше от инстинкта на индианеца, отколкото от наблюдателността на тия, които му помагаха.
До този момент той успя да залъже и тримата.
Скарт поизчисти от паяжините едно кръгче колкото малка монета, достатъчно, за да може да вижда. С око до стъклото, той вече обгръщаше съседната стая и хората, които бяха вътре.
А подслушването не беше трудно. Дори и най-обикновеният разговор се чуваше ясно през стъклата, а когато някой заговореше по-високо от останалите, всяка дума се различаваше.
Още в началото Скарт забеляза, че шпионира група благородници. Между присъствуващите нямаше селяни. Скоро той се запозна с общия характер на разговора и се убеди в правотата на предположенията си — беше събрание на конспиратори. Така го нарече капитанът-верноподаник, макар че то заслужваше да се нарече събрание на патриоти — може би най-безкористните, които някога са се събирали на този свят.
Въпросите, които се разискваха, бяха различни, но всички се отнасяха до две неща от основно значение: свободата на народа и самодържавието на краля. На открито и в домовете тия наболели въпроси по онова време се разискваха най-много.
Трима-четирима от говорителите изглежда бяха по-високопоставени от другите, защото, когато някой от тях вземеше думата, всички в събранието се смълчаваха от уважение.
Скарт не познаваше тези избрани личности, затова, когато един мъж с благородна външност взе думата, а разговорите секнаха и всички очи се обърнаха към него с поглед, пропит от братска обич, подлият шпионин на двореца не разбра, че слуша най-безкористния патриот, който Англия някога е раждала, славния герой от Чилтърн Джон Хемпдън.
Той не разбра също, че човекът, който се изказа след него, мъж на зряла възраст и може би по- красноречив, е бъдещият обвинител на Страфорд, смелият прокурор, който успешно заведе прословутия ренегат на гилотината.
Скарт не позна, че младият, но сериозен джентълмен, който толкова разпалено говори в полза на една сектантска религия54, е себеотрицателният благородник — сър Хари Вейн, нито пък позна този, който имаше готов отговор за всеки опонент и шега при всеки случай, елегантния мъж, чийто вид на голямо конте криеше сърце, истински предано на каузата на английската свобода — Хари Мартин от Бъркс.
От скривалището си Скарт видя всички тези благородни и смели хора, без да ги познае. Той не се интересуваше от тях, не се интересуваше какво вършат, нито какво говорят. Той беше наострил уши и вперил очи, за да види този, който още не се беше представил, да чуе човека, който още не се беше изказал.
Стопанинът на къщата, събрал всички тези гости тук, беше човекът, когото Скарт искаше да види и чуе. Наистина кралският шпионин беше доволен — казаното досега щеше да бъде достатъчно доказателство против Холтспър, но нужно беше едно слово от неговата уста, една дума, която още по-сигурно да го улучи.
Той не остана разочарован. На това събрание Хенри Холтспър също трябваше да говори. Макар че на него гледаха повече като на човек на делото, отколкото на думите, хората очакваха да го чуят с онази мълчалива сериозност, която говори за по-голямо уважение, отколкото възбуждението на шумния възторг. Като домакин на дома, до този момент той скромно стоеше на заден план, докато го принудиха да вземе думата. И той я взе.
В своята реч, която продължи повече от час, Пим беше изредил пред събранието цял списък от неправди, под които пъшкаше целият народ, реч, която се оказа първоизточник на прочутото слово, произнесено по-късно при смъртната присъда на Страфорд. Тя целеше да накара слушателите да се противопоставят по-енергично, отколкото досега на краля узурпатор. И много от присъствуващите благородници заявиха, че са готови да жертвуват и себе си, и парите си, но да не се подчиняват повече на незаконното изнудване на монарха.
— Защо — каза Холтспър, като се изправи и застана пред своите гости, — защо да продължаваме да говорим със загадки? Аз например се уморих да съм враждебно настроен към подчинените на виновния, а истинският враг все още не е обвинен в престъпност. Нито Страфорд, нито Лоуд, нито Фнич, нито Мейнуоринг, нито пък Уайндбенк са истинските подтисници на народа. Те са само оръдия на деспота. Унищожете ги днес — утре други ще се намерят да заемат мястото им, също така подходящи и жестоки, както са и те. За какво тогава протестираме и ги обвиняваме! Хидрата на деспотизма може да се победи само ако и се отреже главата. Отровното дърво на злото не може да се унищожи, като отрязваме по едно клонче оттук-оттам. То ще стане безвредно само когато се изтръгне из корен!
Някои от господата тук изглежда мислят, че ако обкръжим краля с добри съветници, можем да го накараме да управлява справедливо. Но добрите съветници под влиянието на един безскрупулен двор всеки миг могат да променят своя характер и тогава работата трябва да се започне отначало. Погледнете самия Страфорд! Ако преди десет години се бяхме събрали така, както сме се събрали тази вечер. Томас Уентуърт55 щеше да бъде с нас, пръв в нашите съвещания. Вижте ги гибелните резултати на кралската обич! И така ще бъде, докато хората продължават да издигат някакъв
