— Истината е, храбри ми Робин Худ — каза Скарт извинително, — че нея сутрин аз и моят приятел, корнетът, бяхме пийнали малко повечко ей от това, а нали знаеш, когато човек…
— Да, дявол да го вземе! — отвърна селякът, вече твърде приятелски настроен към своя прекрасен събеседник, който можеше да стане негов влиятелен покровител. — Когато човек пийне малко повечко бира, той вече не е отговорен за пакостите, които може да направи. Знам, че само на смях целунахте момичето. По дяволите! Аз бих направил същото. Да, бих го направил.
— А! Чудесно момиче е тази Девойка Мариан. Разбирам, че е ваша любима, а, мастър Уолфорд!
— О! Да-а, нещо подобно — отвърна дърварят горделиво.
— Щастлив човек сте вие! Предполагам, че скоро ще се ожените?
Уолфорд отговори на този въпрос двусмислено и неясно.
— Като човек — продължи капитанът, — който има доста голям опит в женитбите — защото съм имал една-две жени, — бих ви посъветвал, след като хубавата Бетси стане госпожа Уолфорд, да не й позволявате повече такива истории с поднасяне на цветя!
— По дяволите! — възкликна ревнивият влюбен. — Какво искате да кажете с това, господине?
— Искам да кажа, че бях свидетел на малката случка в стария лагер и да ви кажа право, останах доста изненадан. Ако някой заслужаваше да получи тия цветя от Девойката Мариан, то това беше човекът, който пръв се застъпи за нея. Това бяхте вие, мастър Уолфорд, което може да докаже и моят череп, който още ме боли, щом си спомня за тая случка.
— Да ме вземат дяволите, аз бях! Черния конник нямаше защо да се бърка, нали?
— Ни най-малко! Ти и аз можехме да уредим тази дреболия помежду си и аз тъкмо се готвех да ти искам извинение — защото разбрах, че съм сгрешил, — когато този човек се намеси. И той го направи само за да се издигне в очите на момичето. Ясно ми беше, че го направи за това, макар че тогава не познавах нито тебе, нито него. Но после научих нещо, което не оставя място за съмнение.
— Научили сте нещо ли? — възкликна Уолфорд, като скочи от стола си и заинтересовано се наведе към капитана. — Ако знаеш нещо за Девойката Мариан — искам да кажа, за Бет Денси, и за него — кажи ми и…
— По-спокойно, Уолфорд. Моля ти се, седни си на стола. Ще ти кажа всичко, каквото знам, но за да се уверя, че правилно са ме осведомили, трябва да науча нещо повече за тази личност, която наричате Черния конник. Може би ти ще ми съобщиш нещо, което ще ми помогне да открия, че той е същият, чието име чух да свързват с името на Девойката Мариан или Бет Денси, както казваш, че се наричала хубавицата.
— Какво искате да знаете за него? — попита Уолфорд, готов да каже всичко, което знаеше за Холтспър.
— Всичко — отвърна Скарт, като забеляза, че съвсем не е нужно да се преструва на сдържан. — Що се отнася до мене, аз знам само името му. Все пак може би не е бил той, който…
— Който какво? — бързо попита нетърпеливият слушател.
— Ще ти кажа веднага, мастър Уолфорд, имай само малко търпение. Къде може да се намери Черния конник?
— Къде може да се намери ли?
— Да, къде може да се види?
— Виждал съм го най-често в „Главата на сарацина“, надолу по пътя, почти до Ъксбридж.
— Какво? Не, мой храбри Робине, не те питам това, а къде живее?
— Къде му е домът ли?
— Да! Къде му е домът.
— Не много далеч оттук, на около миля, оттатък гората Уопси, в една голяма падина сред хълмовете. Мястото се нарича Стоун Дийн. Едно особено старо жилище, доста разрушено, бих казал.
— Среща ли се с хора?
— Е, ако под хора разбирате хубави жени и други подобни, мисля, че няма такова нещо. И изобщо няма жив човек, докато слънцето свети. Като падне нощта…
— Аха! Неговите приятели обикновено го посещават през нощта — прекъсна го Скарт с поглед, в който се четеше задоволство. — Това ли искаш да кажеш, мастър Уолфорд?
— Не, не винаги. Аз съм ходил в Стоун Дийн повече от двайсет пъти, откакто той е дошъл да живее в старата къща — в разни часове съм ходил и никога не е имало жива душа през деня освен мене и Дик Денси. Там има един особен прислужник, който той доведе със себе си — казват му индианец.
— Но мислиш ли, че мастър Холтспър има посетители през нощта?
— Да, има — много.
— Кои са те?
— Не познавам никого от тях. Не са от този край или поне така изглеждат, защото пристигат целите покрити с кал и прах, като че идват отдалече. Те ще се съберат в неделя през нощта — тъй пише в писмата, дето разнесохме. Аз самият разнесох шест, а Дик Денси двойно повече, пък да не говорим за цял куп, дето ги занесе в западния край на графството един човек, когото не познавам. Струва ми се, че ще е голямо събрание.
— Другата неделя през нощта ли, казваш?
Явно въпросът беше зададен с голям интерес, защото веселият тон на разпитвача изведнъж се промени и стана съвсем сериозен от разкритията, които Уил Уолфорд правеше.
— Идущата неделя през нощта!
— В колко часа?
— В дванайсет.
— Сигурен ли си за часа?
— Ами разбира се, защото и аз трябва да съм там заедно с Дик Денси, за да се грижим за конете на господата. За много коне ще трябва да се грижим — не знам как ще се оправим, защото господата ще дойдат без прислужниците си. Но какво беше то, мастър? — попита дърварят, връщайки се към мъчителната мисъл, която все още го занимаваше. — Вие казахте, че знаете нещо, което се случило между Бет Денси и него? Ако е той и ако го е направил, да ме вземат дяволите, ако не изпълня заканата си, та, ако щат да ме обесят за това!
— Какво да е направил?
— Да се е подиграл с Бет — това искам да кажа. Какво знаете, господин капитан? Моля ви се, кажете ми го!
— Виж какво — отвърна изкусителят, като говореше бавно и внимателно, сякаш да печели време, за да измисли нещо по-убедително. — Аз самият не мога да ти кажа, че знам нещо — искам да кажа, нещо положително. Чух само, и то съвсем случайно, че са видели твоята девойка Мариан в гората с един мъж, и то в много необикновен нощен час.
— Коя нощ? — задъхано попита дърварят.
— Чакай да видя! Дали не беше нощта на празненството? Не. Следващата нощ, ако си спомням правилно.
— Дявол да я вземе! Същата нощ, когато отидох в Рикменсорт с ония писма. Ах!
— Аз нямаше да знам, че е бил тоя приятел, Холтспър, защото човекът, който ми съобщи това, не каза, че е бил той. Казаха ми само, че човекът, който и да е той, бил облечен в хубава кадифяна дреха, с касторена шапка с черни пера. Но от това, което сам видях, и от това, което ти току-що ми каза, струва ми се много вероятно това да е бил Черния конник. Видели са ги в гората близо до Стоун Дийн. Ти казваш, че той живее там. Това изглежда подозрително, нали?
— Той е бил! Знам, сигурен съм. Ах! Ако не си отмъстя и на нея, и на него! По дяволите тази лъжлива повлекана! Ще си отмъстя! Ще си отмъстя!
— Може момичето да не е толкова виновно. Той е богат човек, този Холтспър, и може да я е подмамил с пари. Златото върши голяма работа в тия случаи.
— Ох! Ако е било само за нари, бих го понесъл по-лесно. Не! Не е това, господине, не е това! Сигурен съм, че не е това. Тя го е направила, да я вземат дяволите!
— Може би ние грешим. Може би нещата не са стигнали толкова далеч, колкото си мислиш. Във всеки случай аз бих те посъветвал, да оставиш момичето на мира и да гледаш да си отмъстиш само на човека, който го е измамил.
