съдилища, които отговарят на характера на тяхното провинение и наказание.
— Ами! — възкликна Скарт, след като прочете писмото. — Тази работа за мене ли е? Да ме карат да ставам шпионин! Кралят забравя, че аз съм джентълмен. Първата заповед ще изпълня с готовност. Моята част има нужда от новобранци. Надявам се, че като се увеличи броят на хората, ще получа и чин полковник, който отдавна трябваше да ми дадат. А колкото до това, да подслушвам в странноприемниците и да давам ухо на всяка глупост, която Джак казал на Джейм, а Джейм повторил на Колин — надлежно украсена от селската фантазия, нищо подобно няма да сторя. Освен ако — допълни той с многозначителна усмивка, — освен ако кралицата ми заповяда. За да угодя на нейна сладка светлост и прислужник ставам, и да подслушвам кръчмарските клюки съм готов. Я! Какво е това? Тук има още нещо — послепис! Може би, както в женските писма, най-важната част от писмото е в послеписа.
„След горното съобщение негово величество беше допълнително уведомен, че един от поданиците на негово величество на име Холтспър, с кръщелно име Хенри, повече от всеки друг се стараел да поощрява гореспоменатите подривни идеи и се предполага, че споменатият Холтспър е съзаклятник и активен деец между враговете на управлението на негово величество. Ето защо заповядвам и нареждам на капитан Скарт да наблюдава действията на споменатия Холтспър и ако нещо в неговото поведение изглежда достатъчно, за да бъде обвинен пред Стар Чамбър, заповядвам на капитан Скарт да пристъпи към арестуването на споменатата личност. По този въпрос негово величество се доверява на съобразителността на капитан Скарт и вярва, че той няма да действува без основание — още по-малко, да арестува един поданик на негово величество, който впоследствие може да се окаже невинен, и така да се опетни името и управлението на негово величество.
— Шпионин! — възкликна Скарт, скачайки на крака, след като прочете послеписа, — Шпионин, казваш, а? Благодаря ти за задачата. Имай вяра в мене, добри кралю. Отлично ще изиграя ролята си. Нали казах? — продължи той, като се разхождаше из стаята и размахваше победоносно хартията над главата си. — Жените са умни — те винаги запазват най-важното за края. Предпочитам послеписа пред цялото писмо. Така, мастър Хенри Холтспър, знаех си аз, че у тебе има нещо гнило — още като вдигна оня тост, за да ме обидиш. Аха! Ако не те хвана за кълката — както казва Уил Шекспир, — да не се казвам Дик Скарт, капитан на кралските кирасири. Почакай, внимателно трябва да върша тази работа — внимателно и предпазливо. Кралят ме съветва така. Но аз няма да прибързам. Знам кога да бъда буен и кога спокоен. Искат се доказателства. Това няма да е трудно, предполагам, и един червен бунтовник ще застане на подсъдимата скамейка. Ще намеря доказателства. Бъдете спокоен, ваше величество. Ще намеря или ще ги измисля — доказателства, които ще задоволят този съвестен съд, Стар Чамбър. Ха! Ха! Ха!
И като се изсмя подигравателно, той излезе от стаята, сякаш да търси доказателствата, които с такава сигурност вярваше, че ще намери.
Глава XXXIII. Уил Уолфорд
Ние оставихме хубавата Бет Денси с разтуптяно сърце и с очи, приковани върху човека, когото обожаваше, очаквайки го да влезе в бащината й колиба.
Но не само нейните очи наблюдаваха Хенри Холтспър, не само нейните гърди се вълнуваха, когато той приближаваше. Още едно сърце биеше лудо като нейното, но с много по-различни чувства. Това беше сърцето на нейния отблъснат обожател.
След като се раздели с жестоката си любима, Уил Уолфорд тръгна между дърветата, без да гледа къде отива. Изгледите за щастлив живот като съпруг на Бет Денси, за който той отдавна мечтаеше, бяха станали неясни и мрачни от току-що получения решителен отказ и светът на младия дървар, колкото и да беше малък, сега изглеждаше съвсем разрушен.
За известно време той не можа да намери друго, за което да мисли или да говори, а само повтаряше заканата, с която си тръгна.
Но този безразсъден гняв трая кратко време. Отново му дойде наум, че любимата му беше облечена в празничната си премяна, а ведно с това се промъкна и съмнението, че тя очаква някого. Тази мисъл забави стъпките му и го накара внезапно да спре.
Макар че го отпратиха така нелюбезно, макар че любовта му беше безнадеждна, той реши да открие кой е щастливецът-съперник, за когото беше облечена тази премяна. Че съществуваше такава личност, той не се съмняваше. Държанието на девойката — нетърпението й, за когото беше при нея, желанието й той да последва и настигне баща й и най-после вратата, затръшната под носа му — всичко това показваше, че тя желае да се отърве от него, колкото може по-скоро. Дори и със скования си ум грубиянът бързо се убеди в това.
Ако той все още имаше някакво съмнение по този въпрос, то съвсем се разпръсна от лая на кучето, който в този миг достигна до ушите му. Едва ли кучето лае по него! Някой друг съперник бе привлякъл вниманието на животното. А кой би могъл да бъде той освен човека, за когото косите на Бет Денси бяха сресани толкова кокетно?
Ревнивият селянин се огледа и тръгна обратно към колибата, сякаш лаят на кучето му заповядваше да стори това.
Но връщането му назад беше съвсем различно. Вместо да се перчи безразсъдно както преди, сега той се приближи с инстинктивната предпазливост на човек, който познава гората. Той се прикриваше зад дънерите на дърветата и прибягваше от едно дърво до друго, сякаш се страхуваше да не стрелят по него из засада от колибата.
Когато стигна до откритото пространство няколко ярда пред оградата, той спря за последен път и се притаи зад един храст див чимшир, чийто гъст тъмен листак го закриваше напълно от погледа на всеки, който е в колибата или пред нея.
След като застана там и хвърли само един поглед, той разбра кой е дошъл и защо лае кучето. Ако това беше грубият кирасир — последното завоевание на Бет или дори офицерът, който на празненството така безцеремонно я целуна, Уил Уолфорд би се измъчил от присъствието както на единия, така и на другия. Но мислите му станаха далеч по-страшни, когато видя, че не е нито единият, нито другият, а много по-опасен съперник — неговият собствен покровител, — закрилникът на Девойката Мариан.
Да беше друг, Уил Уолфорд щеше да изскочи от скривалището си, тоз час да се покаже и може би да му заповяда веднага да си отиде. Но след като беше видял битката в саксонския лагер — а знаеше и други неща за характера и качествата на Черния конник, — някакъв благоразумен страх от този човек го накара да остане на мястото си.
Кучето, щом позна новопристигналия, спря гневния си лай и като опъна веригата си, весело завъртя опашка. Беше ясно, че кавалерът не идваше за пръв път в колибата на Дик Денси.
Когато Уолфорд разбра това, облакът върху лицето му стана по-тъмен, а болката в сърцето — по-остра. Още по-мъчителни станаха чувствата му, когато видя Хенри Холтспър да влиза в колибата и чу да разговаря с девойката. От това личеше, че тези двама са разговаряли приятелски и друг път, че вече са се разбрали!
Сянката на някакво жестоко намерение се появи върху навъсеното чело на Уил Уолфорд. Въпреки страха от силния противник ревността го подтикваше да извърши — или да се опита да извърши — тъмно деяние. Без съмнение миг по-късно ревността щеше да го накара да размаха ужасната дърварска брадва, ако една
