вече сърца — защо да не успее и този път?
Колкото повече виното се качваше в главата му, толкоз по-силно той се бореше с убеждението, създадено у него от последното му разузнаване. Ръкавицата в края на краищата не беше сигурно доказателство. Ръкавицата, която бе намерил, без съмнение беше на Мериън Уейд, но какво основание имаше да смята, че именно еша на тази ръкавица беше видял на шапката на Хенри Холтспър? Ръкавиците от бяла еленова кожа бяха модерни по това време, модерно беше и да ги украсяват със злато и коприна. Дъщерята на сър Мармадюк Уейд не беше единствената дама, която носеше бели ръкавици. Защо пък тази ръкавица да бъде нейната?
Той имаше много причини, за да дойде и до обратното заключение. Беше установил, че семейството не е познавало съперника му преди това, че той е бил представен на Мериън Уейд едва един час преди дуела, а след това не е говорил с нея.
Така гледаше Скарт на случката е двете ръкавици, смятайки я за случайно съвпадение.
Но после идваше срещата в парка — срещата, на която той беше свидетел. Можеше ли тя да бъде случайна? Можеше ли тя да има друг освен любовен характер?
Малко вероятно беше. Но въпреки това ревнивият Скарт под влияние на виното сериозно се отдаде на тази мисъл и започна почти да храни надежда, че е така. Уви, това трая само миг — къс и мимолетен — и после отново изпадна в съмнение.
Сега вече Хенри Холтспър беше станал кошмар в живота му, срещу който трябваше отсега нататък да насочва своята най-горчива омраза. Той вече беше направил нещо, за да се осведоми за общественото положение и характера на своя съперник, но беше научил твърде малко. Някаква тайна обгръщаше действията на Черния конник и Скарт можа да разбере само, че той е богат благородник, който отскоро се е заселил наблизо, а домът му е една стара къща, известна под странното име Стоун Дийн.
Скарт научи също, че Холтспър е непознат на повечето, ако не и на всички изтъкнати семейства, които живееха наоколо, макар да казваха, че той дружел с други, от по-далеч, и че досега се е държал настрани от съседите си не защото нямал възможност да се запознае с тях, а защото нямал желание.
Говореше се, че част от живота си бил прекарал в колониите в Америка, а фактът, че го виждаха придружен от един млад индианец, който му служеше за телохранител, потвърждаваше този слух.
Скарт не научи нищо друго за своя победител, освен че за някакви услуги често използувал двама души от близката околност — един дървар на име Денси и един от същия занаят, по-млад, наречен Уолфорд.
Капитанът на кирасирите не би си направил труда да събира тези сведения, ако нямаше предвид някакъв план, но и досега той не виждаше много ясно за какво могат да му послужат те. Всъщност никога през живота си капитан Скарт не се беше чувствувал по-безпомощен да се отърве от съперник, застанал на пътя му така нахално, както сега.
Да предизвика врага си и да се бие пак с него не можеше и да се помисли, особено след такъв край на последната битка. Животът на Скарт му беше подарен и законите на честта му забраняваха да поиска втора подобна среща, дори и да имаше желание за това. Но допирът на шпагата на кавалера му беше показал колко остра е тя и той нямаше никакво желание да я предизвиква отново. Макар че горещо копнееше за отмъщение, той не мислеше да го търси по този начин, а все още нямаше ясна представа по какъв друг начин да го намери.
Той бе отдал на тези свои мисли повече от час, но облакът, който все още засенчваше намръщеното му чело, показваше, че са били безплодни. Виното, поглъщано на големи глътки, беше изпито напразно. Желанието за отмъщение, подхранвано дори по този начин, не можа да му подскаже план, който да го задоволи.
Най-после изглежда, че му хрумна идея, за изпълнението на която му трябваше още един човек. Той се изправи, тръгна към вратата и бързо излезе от стаята.
Върна се след малко, следван от един войник — младеж, чието лице можеше да мине за приятно, ако изразът му не беше някак си мек, почти глупав.
— Е, Уидърс, — попита офицерът, щом влязоха в стаята, — видя ли двамата дървари?
— Само единия, капитане. Старият, Денси, още не се беше върнал, но дъщеря му каза, че го очаква през нощта.
— А другия?
— Уъл Уолфорд ли? Да, капитане, видях го и му предадох вашето съобщение.
— Аха, значи ще дойде при мене, така ли?
— Страхувам се, че няма, капитане.
— Защо?
— Странен човек е този Уъл Уолфорд. Познавах го още преди да напусна графството и да се запиша вън войската. Той е опак човек, такъв си е.
— Но защо ще е опак с мене? Той знае, че не бих му сторил зло.
— След това, дето се случи, той се страхува да ви срещне, капитане. Затова мисля, че няма да дойде.
— След това, дето се случи ли? А какво се е случило? Ти ме учудваш, човече!
— Искам да кажа, капитане, след онова, дето се случи между вас и него ей там в стария лагер.
— Между мене и него ли? За кого мислиш, Уидърс? За Черния конник ли, както селяните наричат този…
— Не, капитане, аз говоря за Уъл Уолфорд.
— А какво, ако мога да попитам, се е случило между мастър Уъл Уолфорд и мене? Не си спомням човек с подобно име.
— Спомняте ли си Робин Худ, капитане? Оня, който се одързости да удари ваше превъзходителство с лъка си?
— О-хо! Това ли е то? Разбирам — продължи Скарт полугласно. — Уъл Уолфорд от гората Уопси и храбрият разбойник от шеруудската гора са една и съща личност, така ли? Не е чудно тогава, че този приятел не иска да ме види. Ха! Ха! Но аз ще се опитам той да забрави всичко. Една-две лири положително ще бъдат достатъчни да удовлетворя мастър Уолфорд за това, което той изглежда, че смята за обида към любимата му. А удара по моя шлем аз ще му простя лесно, защото, доколкото си спомням, той счупи дръжката на оръжието си. Значи това е Робин Худ. Ако не греша, ние лесно можем да се сприятелим. Във всеки случай от това, което забелязах тогава, не ми се вярва той да е в добри отношения с моя враг. Уидърс!
— Моля, капитане! — каза войникът, като козирува отново, сякаш очакваше да получи някоя заповед.
— Искам да ме заведеш до жилището на този Уолфорд. Предполагам, че има някъде къща, или като истинския Робин Худ се скита навсякъде и спи под сянката на дърветата?
— Той живее в една бедна колиба, капитане, недалеч от колибата на Дик Денси.
— Тогава можем да посетим и двамата, а тъй като по-старият дървар щял да се върне в къщи през нощта аз няма да отида по-рано от утре сутринта. Колко е далече гората Уопси?
— По-малко от две мили, капитане. Тя е нагоре по пътя, към Биконсфийлд.
— Ясно. Ще отида на кон. След сутрешната проверка погрижи се да оседлаят сивия ми кон, и твоя също. А сега върви си в лагера. Не казвай на никого от приятелите си, нито пък на някой от тукашните си познати по каква задача излизаш, иначе ще си навлечеш неприятности! Тръгвай!
Войникът отдаде чест, с което показа, че е съгласен с предупреждението, и напусна своя командир.
— Глупав човек е този Уидърс — си каза офицерът, когато войникът се отдалечи. — Не е човек, какъвто ми трябва. Това, че познава, околността — а той единствен от моите вагабонти е бил тук преди, — ме принуждава да го натоваря с тази задача. Може би Уил Уолфорд ще бъде по-интелигентен Aide-de-camp52. Nous vefrons.
И с тези мисли Скарт се отпусна на стола и отново се отдаде, на мрачните си размишления, които вече бяха измъчили нещастния му ум.
Те пак започнаха да го терзаят както преди и за него беше цяло облекчение, когато вратата още веднъж се завъртя на пантите си и подчиненият му влезе в стаята.
Не че Стъбс му носеше някакви весели новини или по лицето му се четеше нещо насърчително. Тъкмо обратното — корнетът не изглеждаше по-весел от капитана си и беше в това настроение от заранта.
