— Ба! — възкликна дърварят. — Не бързам чак толкоз. Работата ми с баща ти ще почака, доде се върне. Но на тебе имам да кажа няколко думи, дето няма какво да се отлагат. Много си се издокарала тази сутрин! Да не би да има някой друг празник? Да не би да има панаир?
— Издокарването ми, както го наричаш, няма нищо общо нито с празник, нито с панаир. Не съм облечена по-различно от друг път. Облякох си само новата пола и блуза, защото, защото…
Въпреки остроумието си госпожица Бетон се позатрудни да намери обяснение за това, че бе така празнично облечена.
— Защото — прекъсна я дърварят, забелязвайки нейното смущение, — защото чакаш някого. Затова е „защото“, Бет Денси! — продължи той и ревността му се засили и го направи по-смел. — Не се опитвай да ме заблуждаваш. Аз не съм чак толкова сляп глупак, колкото ме мислиш. Докарала си се е хубавите си дрехи, за да посрещнеш някого, когото очакваш. Оня наперен войник, предполагам? А може би самия джентълмен от Стоун Дийн? Не бих се учудил дори, ако чакаш неговия ням индианец. Ти не си придирчива, Бет Денси, никак! Всичко, каквото попадне в мрежата ти, все е риба — все ти е едно.
— Уил Уолфорд! — извика момичето, почервенявайки от неговите обиди. — Забранявам ти да ми говориш така, ти или кой го и да е друг. Ако нямаш нищо друго да ми кажеш, можеш да си вървиш.
— Но аз имам да ти кажа нещо и смятам да ти го кажа сега, Бет.
— Кажи го тогава и свършвай! — отвърна девойката, сякаш искаше по-скоро да сложи край на разговора. — Какво е то?
То е това — отговори дърварят, като се приближи до нея и заговори с по-сериозен топ. — Бет Денси, няма защо да ти казвам колко много те обичам. Ти го знаеш добре.
— Казвал си ми го сто пъти. Не искам да го чувам пак.
— Но ти ще го чуеш. И този път, казвам ти, ще бъде последният.
— Радвам се.
— Това е то, дето исках да ти кажа, Бет Денси — продължи влюбеният, без да обръща внимание на това, че тя постоянно го прекъсваше. — Снощи видях баща ти и двамата се уговорихме. Той дава пълното си съгласие.
— За какво, моля?
— Как тъй за какво? Да те взема за жена.
— Виж ти! — възкликна момичето с презрителен смях. — Ха! Ха! Ха! Значи това имаш да ми кажеш, тъй ли? А сега, Уил Уолфорд, чуй пък аз какво имам да ти кажа. Ти сто пъти досега си ми казвал, че ме обичаш, и преди малко обеща това да бъде последният път. Аз сто пъти съм ти казвала, че няма смисъл, и сега ти го казвам за последен път. Веднъж завинаги ти заявявам, че никога няма да стана твоя жена — никога! Никога!
Последните думи бяха силно подчертани, за да бъдат убедителни, и селският обожател се сви от тях, като че бяха унищожили и сетната, му надежда.
Но той се сепна само за миг. Не беше в природата му да оставя да го уязвяват, без да отвърне, и отговорът скоро дойде.
— По дяволите тогава! — извика той, като вдигна дългата брадва и я размаха заплашително над главата си. — Ако не станеш моя жена, Бет Денси, ти няма да станеш жена и на никого другиго. Кълна ти се, че ще убия първия мъж, за когато се омъжиш, и тебе заедно с него, ако доживея да видя деня, в който двамата ще станете едно.
— Махни се, проклетнико! — извика момичето, изплашено и възмутено. — Не искам да слушам заплахите ти. Махни се, махни се!
И като каза това, тя се оттегли в колибата и тръшна вратата под носа му.
— По дяволите, лъжлива повлекана такава! — изкрещя отблъснатият обожател. — Аз пък ще удържа думата си, та ако щат и да ме обесят за това!
След тази жестока закана той метна брадвата на рамо, прескочи изпочупената ограда и навлезе в гората, като отново повтори:
— Ще удържа думата си, та ако щат и да ме обесят! Известно време вратата на колибата беше затворена.
Тя беше залостена отвътре, защото момичето бе доста изплашено и се страхуваше да не би Уил да се върне. Дивият поглед изпод белите вежди би изплашил всяко женско сърце. Той изплаши дори и Бет Денси.
След като залости вратата, тя отиде до един от прозорците и започна да наблюдава. Видя го, че си отива.
— Отиде си и това ме радва по две причини — си каза тя. — Какъв проклет човек! Винаги съм го мислила за такъв. А баща ми иска да ме жени за него! Никога — никога! Ще кажа на татко какво ми рече. Може това да го накара да мисли другояче за него. Ех-ех! Страхувам се, че Холтспър няма да дойде днес! А кога ще го видя пак? На свети Михаил пак ще има празненство. Но дотогава има много време. А рядко се случва човек да го срещне на пътя, където не е и удобно да го заговориш! О! Да можех да си измисля някаква работа в Стоун Дийн! Бих искала татко по-често да ме праща там. Ах! Колко съм глупава! Каква полза от това? Мастър Холтспър е твърде важен, за да обръща внимание на едно бедно селско момиче. Да се ожени за мене той не може, а може би няма и да иска. Но аз не желая да се жени за мене, искам само да ме обича!
Кучето, което не се обади през време на бурната среща между Бет й селския й обожател, сега залая отново.
— Дали е пак Уил? — извика девойката, като се върна към прозореца и погледна навън. — Не, не може да бъде, кучето, гледа в обратната посока. Или татко се връща, или… Това е той! Той е! Какво да сторя? Трябва да отворя вратата. Ако види, че е затворена, няма да влезе. А аз искам да влезе!
Като каза това, тя отиде до вратата, отлости я и внимателно я отвори.
Но не излезе на прага. Някакъв инстинкт я спря. Ако стореше това, посетителят щеше само да попита и като разбереше, че баща й не е в къщи, щеше да се върне обратно или да продължи пътя си. Това не й харесваше, защото тя искаше той да влезе вътре.
Той идеше пеш. Това беше добре. От прозореца тя го наблюдаваше как приближава. Следеше го е разтуптяно сърце.
Глава XXXII. Съобщението най-после се получава
Ричард Скарт, капитан от кирасирските войски на негово величество и довереник на кралицата, седеше в стаята си в жилището на сър Мармадюк Уейд.
Наблизо имаше една малка масичка, до която той лесно посягаше, а върху нея имаше кана с вино и сребърна чаша. Той три пъти беше пълнил чашата и три пъти беше изпразвал съдържанието й до последна капка. Но упоителното питие, макар и погълнато в такова количество, не можа да разпръсне тъгата, която беше завладяла душата му.
Ето вече трети ден той беше под покрива на сър Мармадюк Уейд, а планът, който беше начертал, за да се сближи с рицаря и неговото семейство, нямаше почти никакъв успех.
Семейството се придържаше към строга етикеция и изглеждаше, че освен това, което необходимостта налагаше, между семейството и неканените му гости не можеше да се създаде никаква близост.
Но войникът не обръщаше голямо внимание на тези обстоятелства. Той очакваше времето да заглади неприятната случка, с която започна запознанството им. Знаеше, че има език, който може да приласкае дори и дявола, и вярваше, че в близки дни с думи ще премахне неприязненото отношение и ще установи близост, ако не съвсем приятелска, то поне такава, която ще му създаде желаните от него възможности. Да, струваше му се дори, че вече е постигнал някакъв успех в това отношение и не оттам идваше горчивата болка в душата му, която той се мъчеше да успокои с обилно проливане на винената чаша.
Мъката му идваше от другаде. Това, което отначало беше само подозрение, сега беше почти положително — той беше предварен в сърцето на една хубава жена, която вече обичаше с неописуема жар; предварен, и то от човека, който така ужасно го унижи пред нейните очи.
Въпреки това той не губеше надежда. Ричард Скарт беше дворянин, твърде уверен в собствените си достойнства, за да се отдаде лесно на отчаянието. Много пъти преди това той бе успявал да охлади заети
