— Първо на него, първо на него! И после, ако разбера, че тя е позволила да се подиграят с нея…
— Дали е позволила, или не, не е важно, той не заслужава да му благодариш за това, че се е опитал.
— Ще му благодаря аз! Хубаво ще му благодаря при първа възможност. Почакай да ми падне случай!
— Ако не греша, за това няма нужда да чакаш дълго. Разбрал погрешно тези думи, дърварят погледна към брадвата си с многозначителен и свиреп поглед, който не се изплъзна от острото око на Скарт.
— Наистина — каза последният неодобрително. — Почти винаги може да ти се удаде такъв случай, но може и да не успееш, а има и опасност да те промушат през ребрата. Ако това, което ми каза, е така, както предполагам, няма да има нужда от подобни крайни мерки. Може би аз ще мога да ти посоча по-сигурен и по-безопасен начин да се отървеш от този съперник.
— Ох! Господин капитан! Да щете да сторите това — кажете ми само как — аз ще… аз ще…
— Имай търпение! Много е възможно да ти помогна — прекъсна го Скарт и се приготви да си отива. — Имам нещо наум, което е много подходящо, струва ми се. Но то трябва да се пообмисли и да се направят някои проучвания. Аз ще дойда пак тази вечер след залез слънце. Дотогава ти стой тука. Ако излизаш, дръж си езика зад зъбите. Нито дума на никого за това, което говорихме. Пийни още малко от шишето за настроение. А сега, Уолфорд, сбогом.
След тези прощални думи офицерът излезе от колибата и като отиде при коня си, скочи леко на седлото и замина, следван от своя придружвач Уидърс.
Той не каза на Уидърс нищо от това, което бяха говорили с дърваря. Думите, които се изплъзнаха от устата му, докато яздеше между дърветата, бяха казани съвсем тихо.
— Без съмнение това е една от срещите, за които негово величество така навреме споменава в своето писмо. Ричард Скарт ще присъствува на това среднощно събрание, макар че не е поканен. Ах, да можех само да намеря някаква възможност да подслушвам, обещавам на мастър Холтспър жилище, по-хубаво от това, в което живее сега! О, не се тревожи добри кралю Каролус. Аз с удоволствие ще стана шпионин. Ха! Ха! Ха!
Ликуващ от голямата надежда, с която го изпълниха новонаучените неща, той пришпори сивия си кон, а горите Уопси отекнаха от неговия весел смях.
Глава XXXIV. Подозрително заминаване
Над весела Англия беше паднала нощта на свети Михаил. В този късен час селяните, уморени от празненствата през деня, се бяха прибрали да почиват Ти сънуват. С други думи, беше полунощ.
Макар че празникът беше през такова годишно време, когато небето е ясно, въпросната нощ правеше изключение. Небесносиният свод, който обикновено сияеше над Чилтърнските хълмове, беше помрачен от черни кълбести облаци, които висяха неподвижно и съвсем закриваха небето. Нито лъч светлина от луната или от звездите не стигаше до земята и тясната горска пътека, както и широкият път, едва се различаваха под копитата на конете.
Тъмнината беше непроницаема, но не постоянна. От време на време светкавици пламваха над поляните или осветяваха с тревожния си блясък дълбоките сводове на гората и за миг буките изглеждаха като полирани от сиянието. Макар че въздухът между дърветата не трепваше, а по листата им не беше паднала нито капка дъжд, трите сигурни предвестника на бурята — облаците, светкавиците и гръмотевиците — показваха, че тя приближава. Беше нощ, в която пътникът търси подслон в най-близката странноприемница и остава под нейния покрив, освен ако някоя извънредно важна работа не го заставя да пътува. Въпреки тъмните пътеки и късния час, въпреки че бурята можеше да се разрази всеки миг, някаква подобна работа беше изпратила на път двама души в същата тази нощ.
Докато Мериън Уейд и Лора Лъвлейс разговаряха в стаята, преди да си легнат, под прозорците минаха двама конници с тежки наметки и се отправиха към главния път, сякаш тръгваха надалеко.
Двете момичета се намираха в стаята на Мериън и възнамеряваха да спят в едно легло.
Те обикновено не спяха заедно, защото всяко от тях си имаше своя стая, но една случка ги накара тъкмо тази нощ да нарушат навиците си. Лора искаше да се довери на своята братовчедка, по-голяма от нея, нуждаеше се от съвета й по въпрос, който беше толкова сериозен, че изискваше да се уединят в спалнята.
Наистина през този ден й се случиха две събития, които трябваше да бъдат споделени с приятел. Това бяха неща твърде тежки, за да могат да се понесат от сам човек.
И двете бяха близки по същина, макар и не напълно еднакви. И двете бяха любовни обяснения, завършили с предложения за женитба.
Но имаше доста голяма разлика между мъжете, които бяха направили тези нежни признания. Единият беше нейният собствен братовчед — Уолтър Уейд, а другият, едва ли е нужно да се казва, беше корнетът Стъбс.
Лора без колебание беше отговорила както трябва и на единия, и на другия. Не за това се нуждаеше тя от съветите на своята братовчедка. Отговорите бяха дадени веднага, открито и свободно. На Уолтър утвърдителен, на Стъбс отрицателен — не оскърбителен, но окончателен и категоричен.
Въпросът беше уреден още преди слънцето да залезе и съветите на Мериън бяха нужни само защото малката Лора, по-млада и с по-малко женски опит, искаше да се запознае по-отблизо с подробностите около това най-важно събитие в живота на жената — женитбата.
Но за жалост оказа се, че братовчедката на Лора не можеше да й помогне. Тя не само че не можеше да й даде съвет, а сама се нуждаеше от такъв и смътната надежда, че Лора ще й подскаже някакъв начин, за да облекчи собствените си неприятни мисли, я накара с такава радост да приеме предложението да прекарат нощта заедно.
Какво беше разтревожило мислите на Мериън Уейд?
Нищо — поне нищо друго освен това, което е вече известно и от което можеше да се предполага, че тя дори е много щастлива. Беше се запознала с човека, когото обичаше, беше чула от собствената му уста уверение за взаимна любов. То й беше казано страстно, запечатано и потвърдено с гореща целувка и силна, томителна прегръдка.
Какво още желаеше тя, за да повярва в най-голямото щастие, което може да се изпита вън от пределите на рая?
И въпреки това Мериън Уейд съвсем не беше щастлива!
Каква беше причината за нейното безпокойство?
Имаше ли нещо, което да я кара да ревнува? Съмняваше ли се във верността на своя любим?
Едно просто „не“ ще отговори и на двата въпроса. Тя не изпитваше нито ревност, нито съмнение. Сърцето на Мериън Уейд не се поддаваше лесно на подобни чувства. Отчасти защото знаеше, че не греши, отчасти защото знаеше, че е хубава, и отчасти може би защото инстинктивно чувствуваше силата на това свое качество, нейната любов не се огъваше лесно от съмнения. Преди срещата си със своя любим, първата и последната, която заслужава да се нарече така, тя наистина се беше поддала малко на това неприятно чувство. Но тогава тя все още не беше сигурна в любовта на Холтспър, не беше чула неговото признание, не беше чула клетвите му, изречени с думи, сериозни като вечната истина.
Оттогава тя не изпитваше съмнения. Подозрението тя би презряла като грях. Беше дала своето сърце — сърцето и душата си — изцяло, всеотдайно и дълбоко вярваше, че в замяна е получила сърцето на Хенри Холтспър.
Тревогата й бе предизвикана от друга причина — или по-скоро причини, защото тя имаше три източника на безпокойство.
Първият беше чувството, че е постъпила неправилно, че е нарушила синовния си дълг, и то към родител, чието великодушие я караше да чувствува нарушението още по-силно.
Вторият беше чувството, че е престъпила законите на обществото — неписаните, но добре осъзнати закони на онова високопоставено общество, в което семейството Уейд се беше движило и живяло още от времето на Нашествието, а по всяка вероятност и много преди времето на този толкова известен исторически факт.
Да предизвика запознанство с един непознат, може би авантюрист, а може би и мошеник — ах! Нещо
