повече дори — да подбуди най-силното чувство в душата му, да му хвърли ръкавицата, знак за любов и за война. Дали някога някоя Уейд, някоя жена от семейството Уейд, е проявила такава нескромност?
Това беше смела постъпка дори и за смелата и красива Мериън. Нищо чудно, че тази постъпка бе последвана от неприятни размишления.
Тези две причини за нейното безпокойство бяха ясно определени, макар че тя не им обръщаше голямо внимание.
Имаше и трета, както казахме, която, макар и смътна, я тревожеше най-много. Тя говореше за опасност — опасност за нейния любим.
Дъщерята на сър Мармадюк Уейд не беше безразлична към събитията и вълненията на своето време. Макар че беше далеч от кралския двор — и добре, че беше, — тя знаеше за измамата и корупцията, които царяха там. Във висшето общество, от което беше заобиколена, тези въпроси се разискваха всеки ден и поради умерените, но все пак твърде либерални схващания на своя баща тя често имаше възможност да чуе и двете страни на въпроса. Душа, така надарена като нейната, не би могла да не различи истината и много преди това време тя беше почувствувала любов към истинската свобода в нейната републиканска форма и омраза към жалката „свобода“, която даваше управлението на краля. В политическо отношение тя беше много по-напредничава от своя баща и неведнъж нейният съвет беше ръководил неговите колебливи решения. И може би, за да вземе той решението, до което най-после стигна — да се определи на страната на парламента и народа, — повлияха повече съветите на Мериън, отколкото последната обида, нанесена му от краля.
Мериън беше доволна от решението, радваше се, че баща й се подчини на повелята на времето и стана член на народната партия, от която тя отдавна се възхищаваше.
Подобно сърце не можеше да не съзре у Хенри Холтспър своя герой, своя неопетнен идол — такъв се стори той на Мериън Уейд. Различен от всички мъже, които тя познаваше — различен по убеждения, постъпки и външен вид, по своите радости и скърби, чувства и способности; различен от ония пълзящи подлизурковци, лъжекавалери, които носеха любовни знаци — дълги къдрици, и вечно дрънкаха за двореца и краля. В него тя видя типа на мъжа-герой, достоен за любовта на жената, за нейното обожание.
Видя го и го обикна!
Но въпреки нейното пламенно възхищение тя знаеше че той не е безсмъртен, нито пък неуязвим. И той попадаше под човешките закони — не под законите на нежната страна в живота, мислеше си тя, но — на опасната.
Тя подозираше, че животът му е в опасност. Подозираше това от слуховете, които от време на време достигаха до нея за неговото смело, почти безразсъдно държание, когато се отнасяше до въпроси, враждебни на кралския двор. До деня на празненството в бащиния и парк тя, беше чувала да се говори за това само шепнешком, но после, когато той връхлиташе върху Скарт, чу от собствената му уста високо изречените думи
Тя го обикна за тези думи. Но тя го обичаше дори преди да ги беше чула и повече от това не би могла да го обича.
— Братовчедке Лора — каза тя, докато и двете се събличаха. — Ти сигурно си много щастлива. Какво облагодетелствувано малко създание си ти!
— Защо, Мериън?
— Защото много хора те обожават, а най-много човекът, когото ти самата обожаваш.
— Мили боже! Ако това е всичко, аз съм щастлива. Такава трябва да си и ти, Мериън, и то по същите причини. Ако мене ме харесват много хора, пред теб се прекланят всички. Що се отнася до мене, аз не искам всички да са влюбени в мене — искам само един.
— И това е Уолтър. Да, мисля, че си права, братовчедке. И аз като тебе не бих искала да съм кокетка. Едно сърце ми е достатъчно — един любим.
— И това е Хенри Холтспър.
— Ти знаеш вече твърде много, дете, за да отричам.
— Защо аз да съм по-щастлива от тебе? Ти имаш своя кавалер, както и аз. Без съмнение той те обича толкова, колкото и Уолтър — мене. И ти го обичаш, предполагам, макар че не съм сигурна дали го обичаш толкова, колкото аз обичам Уолтър. Какво тогава, Мериън?
— Ах, Лора! Твоят любим е в безопасност и положително ще бъде твой цял живот. А моят е несигурен и в опасност.
— Несигурен? Какво искаш да кажеш с това, Мериън?
— Представи си, че баща ми откаже да даде съгласието си. Тогава?
— Тогава аз знам какво ще направи дъщеря му.
— Какво ще направи?
— Ще избяга с него. Искам да кажа, не с уважаемия родител-рицар, а с любимия си — Черния конник. — Всъщност колко романтично ще бъде да те отвлекат на този прекрасен кон! Повярвай ми, Мериън, завиждам ти за тази възможност.
— Засрами се, глупаво дете! Не говори така!
Докато я смъмряше, Мериън леко се изчерви. Мисълта за бягство не беше нова за нея. Тя беше я вече занимавала и тъкмо затова не искаше братовчедка й да говори за нея, дори и на шега. Беше мислила за бягство съвсем сериозно и пак би помислила, ако сър Мармадюк се окажеше упорит.
— Но ти спомена за опасност — каза Лора, променяйки темата. — Каква опасност?
— Ш-т! — извика Мериън, отдръпвайки се бързо от огледалото — златните й коси се разпиляха като слънчеви лъчи по снежнобелите й рамене. — Чу ли нещо?
— Вятъра ли?
— Не! Това не беше вятърът. Няма вятър, макар че е като пред буря. Стори ми се, ме чух коне да вървят по чакълестата пътека. Загаси светлината, Лора, за да можем да идем до прозореца и да видим.
Лора доближи хубавите си устни до свещта и я духна.
В стаята стана съвсем тъмно.
Както беше разсъблечена, Мериън се приближи към прозореца и разтваряйки предпазливо пердето, погледна към поляната.
Тя не можа да види нищо, защото беше тъмно като в рог.
Вслуша се още по-внимателно, със слух, изострен от мисълта, че някаква опасност заплашва любимия й — предчувствие, което я измъчваше през целия ден.
Тя наистина беше чула тропот от копита върху чакълестата пътека, защото сега го чу отново, но не тъй ясно, както преди; с всеки миг тропотът ставаше по-далечен.
Този път и Лора го чу.
Може би това бяха жребчета, излезли от пасбищата и тръгнали из парка! Но отмерените удари на копитата им и случайното звънване на подковите им показваха и на непривикналите уши, които се вслушваха, че това са коне, управлявани и яздени от хора.
— Някой излиза. Кой може да бъде в този нощен час? Наближава дванайсет.
— Вече е дванайсет — отговори Лора. — Тази игра на карти ни задържа толкова дълго. Беше единадесет и половина, когато я свършихме. Кой може да излиза тъй късно?
Двете момичета стояха в засводения прозорец, опитвайки се с поглед да пробият тъмнината навън.
Усилието им щеше да бъде напразно при този непрогледен мрак, но точно тогава една ярка светкавица проряза небето, освети поляната и паркът можа да се види чак до оградата му.
Прозорецът на спалнята на Мериън гледаше към алеята, която водеше на запад. Близо до мястото, което извикваше у нея приятни спомени, сега — при блясъка на електрическата главня — тя видя нещо, което увеличи тревогата й.
Двама конници с тежки наметки яздеха надолу по алеята с гръб към къщата, сякаш току-що бяха я напуснали. Те не се обърнаха. Ако в този миг бяха сторили това, щяха да видят гледка, която би ги върнала назад.
В един широк еркерен прозорец с нисък перваз и тънки напречни рамки, които едва ли можеха да прикрият фигурите им, стояха две хубави момичета, красиви девици, облечени в леки нощници, приближили глави и с голи ръце, прегърнали се една друга през рамене, бели като ризите, метнати небрежно върху им.
