заради смелостта, която беше нужна, за да се изповядват подобни чувства по онова време, а смелостта беше добродетел, която можеше да извика възхищението на тази неустрашима хубавица.
Ако имаше нещо, което не й позволяваше да одобрява напълно политическите убеждения на Холтспър, това беше смътното чувство, че поради тях той е в опасност. Това понякога я караше да се безпокои за него.
Думите на Уолфорд бяха превърнали безпокойството й в истинска тревога.
Вярно е, че той може би ги каза, за да я подразни, но много е възможно заплахата му да се отнася до нещо, което се беше вече случило или скоро щеше да се случи.
— Има някаква опасност промълви момичето, когато Уолфорд отмина. — Мастър Холтспър трябва да бъде предупреден и това може би ще трябва да сторя аз. Ще отида — допълни тя, като видя, че баща й безпомощно се е отпуснал на стола си, — ще отида, и то веднага.
Тя дръпна от закачалката наметката си с качулката, метна я небрежно на раменете си и поглеждайки отново към баща си, конто спеше на стола, се приготви да тръгне по недоизречената си работа; когато точно в този миг кучето нададе своя тревожен лай.
Пияният бракониер чу лая, размърда се леко на стола, измърмори нещо неразбрано и потъна отново в лабиринта на пияните си сънища.
— Никак няма да се изненадам — каза Бет, като тръгна на пръсти към вратата, — ако Уил се връща.
— Слава богу, не е той! Някой откъм Стоун Дийн! О! Ако е…
Едно възклицание на разочарование прекъсна думите и, когато една висока, смешно облечена фигура и едно мургаво лице с черни рошави бакенбарди застана близо до нея под клоните на дърветата.
— Това е новият приятел на татко — и негов приятел — промълви момичето. — Чух да казват, че снощи и той е бил в Стоун Дийн. Може би знае нещо. Може би той идва…
— Добрутро, момиченце! — поздрави Грегъри Гарт, прекъсвайки догадките на Бет за целта на посещението му. — Хубаво време. Старата птица прибра ли се вече в гнездото си?
— Искате да кажете, баща ми! — отвърна Бет, без да прояви неудоволствие от странния поздрав и странния въпрос.
— Ами да, за него говоря. Няма друга стара птица в това гнездо, нали? В къщи ли е, ха?
— В къщи е. Заспа на стола си. Виждате ли го, ей там?
— Да, така изглежда. Спи, а? Добре си похърква! Но той май не е само заспал? — продължи Гарт — Е, момиче? — каза той, като видя, че Бет не отговаря на последния му въпрос. — Добре! Не искам да ми отговаряш на въпроса — той все пак ти е баща. Но тук май че понамирисва силничко. Аха! От тези чаши, предполагам.
Като каза това, той вдигна една от чашите на масата и я доближи до носа си.
— Тук е имало „Холандс“. И в другата — допълни той, като помириса и другата чаша. — Има същия „букет“ — както казват французите за техните вина — като вината в Стоун Дийн. На стария надали му трябват две чаши, за да пие, а? Тук е имало и някой друг. Да не си била ти?
— Не! — отвърна Бет малко обидено.
— Не се обиждай, момиче! Шегувам се само. Но кой е бил другият веселяк?
— Един приятел на татко. Вие го познавате, господине. Уил Уолфорд.
— Приятел, на баща ти, а? Голям приятел на баща ти е той, нали?
— Татко много го обича — повече, отколкото трябва може би.
— Тогава значи не е вярно, госпожице Бетси, че ти си много мила с този Уил Уолфорд?
— Мила с него! Кой казва това?
— Е, никой не е казвал, доколкото знам. Но всички казват, че той се държи мило с тебе.
— Затова нищо не мога да направя, нито пък да затворя на хората устата. Защо хората не си гледат тяхната работа!
— Ах, ако беше така, колко весел и приятен щеше да бъде светът. Но те не искат, дяволите да ги вземат! Не искат!
След като изрече тази малко, поостаряла мисъл, Грегъри замълча ли известно време, сякаш тези думи извикаха у него нежни мисли.
— По работа ли идвате при татко? — попита Бетси.
— Зависи — отвьрна Гарт, който изглежда се колебаеше какво да каже. — Старецът май не ми изглежда много за работа точно сега, а?
— Така ми се струва — кратко отговори Бет.
— А може би, госпожице Бетси — продължи Гарт, вглеждайки се изпитателно в лицето на момичето, — може би ти ще свършиш работата, която искам, по-добре и от баща си? Искам…
— Какво искате? — попита Бетси, която нямаше търпение да дочака думите, които Гарт произнасяше доста колебливо.
— Приятел. Не за себе си. За друг един, който е в опасност.
— Кой, кой е в опасност? — попита момичето с нетърпение, което не избягна от наблюдателните очи на този, към когото беше отправен въпросът.
— Един благородник, един истински благородник. Сигурно знаеш за кого говоря.
— Сигурно знам ли? Откъде, сър?
— Значи не си чула какво се случи в Стоун Дийн тази сутрин?
Бет не отговори. Видът й отговаряше отрицателно и изразяваше предчувствието, което въпросът събуди у нея.
— Значи не си чула, че мастър Холтспър беше задържан и отведен от кирасирите на капитан Скарт? Не си чула това, а?
— О! — извика Бет. — Значи това е искал да каже той. Трябваше да се сетя. О, господи, това е било!
— Кой е искал да каже? Какво?
— Уолфорд, Уил Уолфорд. Ах! Негодникът!
— Ти го наричаш негодник. За такъв ли го мисли и баща ти?
— Когато чуе това, и той ще го разбере. Ох! Мастър Холтспър пленник, и то на човека, който е негов смъртен враг! Това е работа на Уил Уолфорд, сигурна съм.
— Защо мислиш така, момиче?
— Той каза, че тази нощ е сторил нещо, което щяло да доведе до такъв край.
— На баща ти ли каза това?
— Не, от злоба към мене го каза, когато вече си отиваше. Баща ми го чу, но той беше твърде, твърде сънлив и не го разбра. Ако го беше…
— Щеше ли да се ядоса като тебе?
— Сигурна съм.
— Добре. И аз така мислех.
— Затворник! О, сър! Къде го отведоха? Какво ще правят с него? Кажете ми, кажете ми!
— Ще ти кажа, когато разбера; точно тази работа, момиче, ме доведе тука. Виждам, че няма смисъл да будим стария сега. Този „Холандс“ ще го държи чак до залез слънце. А в това време трябва да се изправи нещо без негова помощ. Може би ти ще можеш да ми помогнеш колкото него, а дори и повече от него, ако искаш.
— Какво да ви помогна? Ако има нещо, което мога да направя за… за мастър Холтспър! О, ще го направя с удоволствие.
— Точно това искам. Ти сигурно знаеш, че аз съм приятел на мастър Холтспър — стар семеен слуга, и съм готов да дам живота си или почти да го дам, за да го измъкна от лапите на тези кирасири. Аз знам, че капитанът им ще се опита да му вземе главата. О, и ще го направи, ако не намерим как да му помогнем да избяга. Ето за това ми трябваш, госпожице Бетси.
— Кажи ми как мога да ти помогна, готова съм на всичко! — отвърна момичето.
Видът й и начинът, по който каза това, показаха, че говори искрено.
— Тогава няма време за губене — иначе щях да почакам и баща ти да ни помогне. Но нищо. Първите стъпки можем да направим и без него. Ти трябва да отидеш до Бълстрод — там заведоха мастър Хенри
