се върна и сигурен да си, че ще го направя. А засега, мастър Уолфорд, казвам ти довиждане!
Като каза това и остави тоягата си в един ъгъл, откъдето можеше лесно да я вземе отново, Гарт излезе от колибата, внимателно затвори вратата зад себе си и пое обратния път към къщурката, където беше оставил другия пиян — Денси Надяваше се сега да го намери в по-подходящо състояние, за да му помогне да изпълни плана, които отчасти бе намислил, за освобождаването на арестувания му покровител.
Глава XLI. Как бе подмамен един часовой
Оставаха още няколко минути до полунощ на същия този ден, когато три лица излязоха из тясната врата на колибата на Дик Денси и поеха пътеката към парка Бълстрод.
Те бяха двама мъже и една жена, покрита с наметка и качулка, така че възрастта й не можеше да се познае по нищо друго освен по дребната й фигура и леката походка, които показваха, че е млада.
Тъмночервената наметка, с която беше покрита нейната фигура, принадлежеше на Бет Денси.
Придружаваха я собственият й баща и Грегъри Гарт. Тъй като тясната пътечка не им позволяваше да вървят заедно, те се движеха един зад друг — бившият разбойник най-отпред, следван по петте от Денси, а най-отзад вървеше Бет.
Така наредени, те не можеха да си говорят тихо, а тъй като работата, която ги водеше навън в този късен нощен час, трябваше да се извърши тайно, и тримата по негласно споразумение мълчаха през цялото време, докато вървяха по горската пътека.
Едно пасбище, покрито с прищеп и изтравниче, разделяше гората Уопси от парка.
Пътеката пресичаше пасбището и стигаше, до една грубо скована селска стълба, която улесняваше преминаването на оградата. От вътрешната страна имаше широк пояс от дървета — дъбове, брястове и кестени, през които пътеката продължаваше към къщата.
Оттук се стигаше до югозападното крило на жилището на сър Мармадюк; и след като се преминеше гората, вече можеше да се види една част от зданието и стените, които ограждаха задния двор. Градината с плодните дръвчета и декоративните храсти се простираше в тази посока. Оградата на градината, която представляваше окоп и следователно се намираше под повърхността на земята, не се виждаше отдалеч.
След като минаха мълчаливо през стълбата, тримата нощни пътешественици се отделиха от обикновената пътека и тръгнаха към къщата по обиколен път.
Те преминаха горския пояс и все така предпазливо и мълчаливо стигнаха до задната част на жилището, на около стотина ярда от окопа. Там сякаш по взаимно споразумение спряха и застанаха в сянката на дърветата. Предпазливостта им, ако се дължеше на това, че искаха да се укрият, беше излишна, защото нощта беше катраненочерна като предишната, а в небето имаше същите признаци на буря.
Всъщност това бе повторение па електрическото натрупване, което беше смутило атмосферата миналата нощ и което по същия начин щеше да се разпръсне с пороен дъжд.
Между гората и живия плет, кон го заграждаше жилището, имаше едно открито пасбище, осеяно с редки високи дървета.
Ако беше ден или пък имаше луна, от мястото, дето бяха спрели, можеше ясно да се види жилището — задните постройки и западната фасада.
Но сега те можеха да различат само една тъмна купчина, неясно очертана върху мрачния оловен свод на небето, макар че от време на време, когато светкавицата прорязваше небосвода, стените и прозорците, осветени от мигновения й блясък, можеха да се различат така добре, както при дневна светлина.
След като стигнаха до своя наблюдателен пункт, тримата, които идваха от колибата на Денси, продължиха известно време да мълчат, което означаваше, че имат някакъв важен план.
Очите им бяха насочени към жилището и когато електрическата искра освети лицата им, и тримата имаха сериозно изражение.
В никой от западните прозорци не се виждаше светлина и можеше да се предполага, че в този час всички в къщата са се оттеглили да почиват. Но пристройките също имаха прозорци и в един-два от тях проблясваха слаби лъчи, които показваха, че или някои от прислужниците на дома, или войниците, конто квартируваха там, все още не спят.
Голямата порта към двора се виждаше оттам, гдето стояха тримата. Когато блясваха светкавици, различаваше се огромната дъбова сгъваема врата; виждаше се, че е затворена. Но когато беше тъмно, тънка ивица от жълтеникава светлина се промъкваше през една от цепнатините и показваше, че зад нея в свода на вратата гори лампа.
Никакъв шум не подсказваше, че в къщата някой се движи. От време на време от конюшните изцвилваше някой кон в отговор на друг, който се разхождаше из пасбището на имението, или пък някое куче подхващаше след царя на домашните четириноги и със своя лай за кратко време събуждаше ехото на двора.
Докато Гарт и другарите му все още мълчаха, големият часовник на кулата, която се издигаше над жилището, удари дванадесет.
— Съвсем ли си сигурна — каза Грегъри, нарушавайки мълчанието за пръв път, откакто напусна дома на Денси, — съвсем ли си сигурна в часа?
— Съвсем съм сигурна — отвърна Бетси, повтаряйки думите му. — Той каза дванайсет. Каза, че цяла нощ ще е на пост, но от дванайсет до два е неговият ред да пази затворника. Стаята е точно там — зад сводестия вход, — там откъдето идва светлината.
— Старият склад — допълни Денси. — Знам го добре. Колко тлъсти елени съм носил там, преди сър Мармадюк да разбере, че крада дивеча му! Уволни ме и не ме остави вече да се грижа за него — Ех! По- добри бяха ония времена за Дик Денси!
— Каза ли ти да дойдеш точно в дванайсет? — продължи Грегъри, без да обръща внимание на думите на уволнения пазач.
— Не — каза Бет. — Не точно в дванайсет, а малко след това. Каза ми да не се приближавам, докато не мине малко време от смяната на стражата и свободните от наряд — така ги нарече — не си отидат в двора.
— А ти как ще разбереш това?
— Той каза, че ще постави лампата долу на плочите, близо до голямата врата. Когато видя светлината да излиза през долната пролука, да почукам на вратичката и той ще ми отвори.
— Но тя сега свети отдолу и тъй си свети от доста време — преди часовникът да бие. Така ли ти каза той?
— Не. Има една дупка, през която котките влизат и излизат. Той ще сложи лампата там.
— Значи още не е сложена. Трябва да си отваряме очите. Не бива да губим ценно време. Сигурна ли си, че ти каза, че ще те остави да говориш с мастър Хенри?
— Каза ми. Обеща ми честно, защото и аз му обещах нещо.
— Какво му обеща, дъще? — попита Денси със сериозен глас.
— нищо, татко — отвърна Бет, — нищо в сравнение с това, за което го правя.
— Не се тревожи за дъщеря си, Денси. Тя е вече голяма и знае да се грижи сама за себе си. Момичето ще направи само това, което трябва, аз гарантирам.
— Е, и то нямаше да помогне — продължи Бет — и никога нямаше да ме пусне вътре, ако не беше повярвал, че ме изпраща някаква важна дама. Трябваше да го измисля, бог да ми прости!
— Това е благородна лъжа, момиче — каза Гарт окуражително. — Ако всички лъжи са за такава благородна цел, то до една ще бъдат простени горе, сигурен съм.
Като каза това, Гарт погледна благоговейно нагоре.
— Ха! — извика той, като внезапно свали поглед и го отправи към портата. — Ето я там! Лампата е на котешката дупка!
Под едно от крилата на голямата дъбова врата през вече споменатия отвор се забелязваше кръг от слаба жълта светлина. Ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да забележи, че тя идва от лампа с не много прозрачно стъкло. Това беше обикновен фенер от обора и сега изпълняваше постова служба в лагера на кирасирския взвод.
Сигналът беше твърде ясен, за да има грешка.
