През целия ден тя мисли за това, което беше видяла сутринта. Човекът, когото обичаше, когото обожаваше с целия плам на моминското см сърце, този човек — пленник в ръцете на един жесток и отмъстителен враг; като престъпник, бе показан пред всички, пред нея; влачен и охраняван от войници- грубияни, опозорен — не, не опозорен, защото подобно отношение към един благороден патриот не може да го опозори, — не опозорен, но застрашен!
И все пак не това изтръгна парещите, сълзи от очите на Мериън Уейд! Не това я накара ла припадне на пода. Уви, не! И сълзите, и припадъкът се дължаха на нещо друго, а не на това, че Хенри Холтспър е в окови. Това не бяха сълзи на състрадание, а сълзи горчиви, избликнали от извора на любовта, размътен от ревност. Те идваха от цветята, поставени на шапката на Черния конник. Мериън видя увехналите цветя и със своето заблудено въображение ги позна.
Как можеше той да ги носи в такъв момент! В часа на своето нещастие, сякаш многото погледи щяха да ги направят по-святи.
Тази мисъл лиши Мериън Уейд за миг от съзнание.
Тя възвърна съзнанието си, но не и спокойствието на душата си.
За нея този ден беше ден на страшни мисли. Всеки час беше изпълнен с мъка, всяка секунда — с ужасни чувства.
Любов и ревност, състрадание и омраза се сменяха през целия ден и всяко чувство на свой ред беше обсебвало измъченото й сърце.
Сега беше полунощ и лошите чувства бяха победени — възтържествували бяха добрите. Любовта и състраданието бяха взели надмощие!
Мериън Уейд се готвеше да извърши нещо, което щеше да докаже не само дълбочината на нейната любов, но и благородството на това чувство.
Ако Холтспър би могъл да я види в този миг, ако би могъл да разбере намеренията й, той щеше да оттегли обвинението, което бе изрекъл в момент на дълбока горчивина.
Глава XLIII. Посетител в тъмницата
Изглежда странно, че двама души могат да имат една и съща мисъл по едно и също време. Тези, които разбират от психология, не биха се изненадали от подобно съвпадение.
Еднаквите обстоятелства имат еднакви последствия както в духовния, така и в материалния мир; пример за това може да бъде еднаквата мисъл, породила се едновременно у Мериън Уейд и Елизабет Ленен — у една благородна дама и у едно момиче от ниско потекло.
И двете бяха влюбени в един и същи човек — затворника Хенри Холтспър.
И двете бяха измислили план, за да го освободят от затвора, и ако тук има нещо необикновено, то е, че плановете им бяха съвсем еднакви.
Кадифената наметка с качулка, която скриваше лицето и тялото на Мериън Уейд, беше сложена със същото намерение, както и дрехата с подобна кройка, но от по-друга материя, която обвиваше фигурата на дъщерята на Дик Денси.
И двете се готвеха да извършат едно и също нещо.
Може би имаше известна разлика в средствата и очакванията от изпълнението на задачата, но разлика в намеренията нямаше — нямаше разлика и в часа.
И двете бяха избрали среднощния час.
И съвпадението не беше случайно.
Мериън Уейд като Бет Денси не разчиташе на случайността по отношение на час, в който смяташе да, опита това, което беше намислила.
През деня тя бе направила проучвания и бе избрала средствата си.
С помощта на една доверена прислужничка — също стара позната на войника Уидърс — тя беше разбрала, че той ще бъде на пост при затворника от дванадесет до два часа през нощта.
Беше научила освен това някои подробности за характера на този заслужаващ доверие часовой, които я караха да мисли, че той няма да се окаже изключение от общото човешко правило и че златото — ако е в достатъчно количество — ще приспи угризенията на съвестта му. А тя се беше сдобила с достатъчно злато.
Дори и без да се имат предвид тези съображения, среднощният час би бил най-удобен във всяко отношение.
Всички, които живееха в къщата, както и гостите, щяха да са си легнали вече и щеше да бъде по-малко вероятно планът й да бъде разкрит и да не се осъществи.
По една случайност между пристигането на двете посетителки пред вратата на тъмницата на Холтспър имаше десет минути разлика и в този случай селското момиче имаше предимство пред благородната дама.
В момента, когато Бет Денси стоеше пред вратата, Мериън Уейд се измъкваше тихо от стаята си, за да премине на тъмно по голямото стълбище, през притихналите зали и коридори на бащиния си дом.
В тихата си килия Холтспър чу часовника да удря дванадесет с тъжни, тържествени удари, които много си схождаха с неговите мисли. Беше дванадесет часа посред нощ.
— Бих искал да е дванадесет утре по обед — каза си той, когато ударите спряха. — Ако правилно съм разбрал разговора, който чух тази сутрин, по това време аз ще бъда далеч оттук. Така — значи ще ме отведат в Тауър. А след това — да, а след това какво? Дръвникът, може би? Защо се страхувам да произнеса тази дума? Не би трябвало да се боя от нея; и без това знам, че отмъщението на онази проклета жена, която ме преследва през целия ми живот, ще се задоволи само е главата ми, щом не можа да спечели сърцето ми. Аз виждам в тази работа ръката й — нейната ръка, която е написала послеписа в онова съобщение! Или ако не го е написала сама, тя го е продиктувала. Бих искал по-скоро да се махна оттук. Дори и в затвора Тауър няма килия, ужасна като тази — от едната страна на стената — адът, от другата — раят. Когато Мериън е тук, аз мога да мисля само за рая. Тя — така скъпа за мене, така близо до мене — диша, кажи-речи, същия въздух, а е забравила, че съществувам! Може би… Ха! Отвън се чуват стъпки! Часовоят разговаря с някого! Женски глас! Предполагам да е някоя от прислужничките. Измъкнала се е, за да побъбри с часовоя за туй, което се е случило през деня. Не е ли малко късно за едно момиче? Може пък сама да е избрала този час? Завиждам на това слугинче и на любимия му войник, че могат така лесно да се виждат. Може би трябва да им завиждам и за това, че така лесно започват и свършват любовта си. Такова нещо като разбито сърце при тях не съществува. Утре той може да си замине — в други ден тя ще бъде весела както винаги! Колко по-различна е моята любов! Раздялата не й влияе. Дори и ужасите на Тауър не биха могли да я убият. Тя ще свърши само под брадвата на палача, ако такава бъде съдбата ми. Те приближават към вратата. Ако сложа ухо на ключалката, може би ще чуя какво казват, макар че си говорят тихо. Нямам желание да слушам грубите им любовни тайни, но възможно е да чуя нещо за себе си или за нея! Струва си за това да подслушвам.
Затворникът стана и успя да се задържи прав, но из веднъж се отпусна на пейката и само защото съумя да запази равновесие, не падна на пода.
— Кълна се в добрия свети Витии! — възкликна той, развеселен от своята несполука. — Забравил бях, че краката ми не са свободни. А пък това, което щях да чуя, може би не си струва усилията. Нека задържат тайните си — каквито и да са те — за себе си.
Като реши това, той отново седна на пейката и замълча, заслушан както преди.
В това време двамата бяха приближили вратата и сега думите им ясно се чуваха в склада.
— Така! — продължи Холтспър, като послуша малко. — Влюбени, както и предполагах. Казва, че иска да я целуне! Тази дума се чу по-ясно от другите. Я! Натискат вратата! Виж ти! Ключът се върти в ключалката. Да не би да идват тук?
Отключването на вратата беше отговор на въпроса; в следния миг тя тихо се завъртя на пантите си и се полуотвори. Срещу мъждукащата светлина отвън Холтспър успя да различи две фигури — едната беше женска.
Мъжката фигура бе по-близо, макар че и фигурата на жената не беше далеч.
Като отвори вратата, часовоят надникна в стаята, но личеше, че няма намерение да влезе.
— Спите ли, господарю? — попита той с тих, любезен глас, малко по-висок от шепот.
