Щом го забеляза, девойката почака само за някои допълнителни съвети, които двамата придружвачи й дадоха набързо. Те бяха потвърждение на важните нареждания, дадени й вече преди тръгване от колибата.
Щом ги получи, тя още по-плътно се загърна в наметката си, пресече откритото пасбище и стигна пред голямата порта, зад която беше затворен човекът, за когото тя се излагаше на морален срам, а може би и на някакво наказание.
Пред вратата тя спря за малко — отчасти за да си почине от бързия ход през пасбището и отчасти за да събере решителност за изпълнение на задачата, с която се беше нагърбила.
Колкото и храбро да беше сърцето на дъщерята на Денси, все пак то не беше тъй смело в момента. Дали войникът не я извика тук, за да я предаде! Дали няма намерение да я хване в ръцете си? Може би ще я обвини в измяна на краля или пък ще я заплаши с подобно обвинение, за да я накара да приеме неговите любовни предложения, за които вече й беше загатнал.
От друга страна, тези предложения нямаха много обиден характер. Имаше войнишко честолюбие в думите, които бе разменила с Уидърс — защото Уидърс беше този, който я покани да сподели с него часовете му на дежурство.
Тя малко познаваше младежа, преди още той да се запише кирасир, и макар че беше преминал през лоша школовка, тя не вярваше да е станал толкова лош, колкото бяха хората, с които се бе събрал.
Всъщност в този критичен момент едва ли имаше някакво значение дали беше лош. Тя бе отишла твърде далеч, за да мисли да се отдръпне от опасностите. Беше твърде близо до човека, когото обичаше с пялата пламенна страст на пренебрегнатото си сърце, твърде близко, за да се върне, без да направи опит да го види, и ако е възможно, да го спаси. Когато отново си спомни за опасностите, надвиснали над него, тя отблъсна мисълта за това, което би могло да я сполети, приближи се безстрашно и почука тихо, но решително на вратата.
Почти веднага след условния знак по плочите от другата страна се чуха стъпки от войнишки ботуши, които приближаваха внимателно и предпазливо. Някой идваше към вратата.
Като стигнаха там, стъпките престанаха да се чуват и вратата се отвори тихо, което показваше, че човекът, който изтегли резето, очакваше някого.
Тих шепот стигна до ушите на тази, която чакаше да влезе; той беше много по-различен от обикновените резки думи на часовоя „Кон е там?“
— Ти ли си, сладка Бетси? — попита войникът и без да чака отговор, продължи — Влез, мило момиче! Така копнеех да стане дванайсет, че мислех, никога няма да удари. Струваше ми се, че старият часовник е занемял. Рядко се случва да очакваш с такова нетърпение нощно дежурство. Влез!
Момичето преодоля обзелото го стеснение, прие поканата, прекрачи прага и влезе в арковидния вход, който образуваше нещо като засводен коридор между вратата и двора.
Този коридор се осветяваше само от лампата, която, поставена долу при вратата, за да даде знака — изпущаше слаба светлина. Тъй като в този момент Уидърс не искаше по-силно осветление, лампата остана там, където си беше.
Тя светеше достатъчно, за да се забележи страничната врата, водеща в склада — импровизираната тъмница на Хенри Холтспър, която часовоят трябваше да охранява най-внимателно. Веднага щом влезе в коридора, очите на неговата посетителка се отправиха към тази врата и погледът й се връщаше постоянно там, въпреки усилията, които Уидърс полагаше да го задържи върху себе си.
Той не можеше да не забележи разсеяния вид, с които предполагаемата му любима слушаше любовните му обяснения. Забеляза как погледът й се обръща постоянно към вратата на склада и това му причини мъка, но не се досети, а само се раздразни, че тя обръща толкова малко внимание на ласките му.
Да би подозрял истинската причина за безразличието на Бет Денем, вратата на Холтспъровата тъмница не би се извъртяла върху пантите си тази нощ — поне докато дежуреше Уидърс.
— Хайде, госпожице Бетси! — каза той, опитвайки се да спечели поне малко повече от нейното внимание. — Не говори сега за тази работа. Можеш да предадеш съобщението на благородника по-после. Няма да трае дълго, предполагам?
— Само една минутка — отвърна Бет — и точно затова искам да се свърши по-скоро.
— А! Така ли — каза Уидърс, който започна да се ласкае от мисълта, че любимата му иска по-бързо да свърши с неприятната си поръчка, за да се отърве. — Аха! Добре, разбира се, госпожице Бетси…
— Нали знаеш — прекъсна го момичето, — човек винаги трябва първом да свърши работата си. Първо работата, после удоволствието.
— Ами! — измърмори Уидърс. — Не винаги — поне не за тебе и мене. Нека работата почака малко.
— О! Не, не! — отвърна Бетси, ставайки все по-нетърпелива. — Ако дамата, която ме изпраща, разбере, че така се бавя, ще имам неприятности. Няма да ми даде възнаграждението, което ми обеща. Ти не можеш дори да си представиш колко нетърпелива ще е, докато чуе отговора, който трябва да й занеса!
— О! По дяволите нейното нетърпение! Остави я да чака — прекъсна той Бетси.
— Не, мастър Уидърс! Бъдете разумен. Представете си, че вие бяхте затворен и някои очаква известие от вас — аз например. Тогава бихте ли казали: „Нека почака!“ Умолявам ви, не ме задържайте сега — можете да ме видите и утре. Елате в колибата и стоите колкото си искате. Татко няма да е в къщи и можете да бърборите колкото си щете глупости.
— Каква прелъстителна сирена! — каза нейният обожател, видимо доволен от приятната програма, която тя му начерта. — Добре! Съгласен съм. Но ти трябва да ме целунеш, преди да влезеш вътре, и да ми обещаеш още една целувка на излизане.
— С удоволствие! — с готовност отговори изпълнителката на Девойката Мариан. — Ето целувката. Вземи я.
И без да чака Уидърс да я прегърне или да се приближи към нея, тя протегна шия и притисна устни до грубата буза на войника.
— Ето! — беше възклицанието, което последва след шумното мляскане от целувката. — Доволен ли си?
— Не, мила Бетси! Не биха ме задоволили и сто хиляди целувки. Един мъж никога не се насища на тази сладост — той винаги иска още. Ах! Нека другите да въздишат по момичетата от Фландрия. Аз обаче предпочитам английското девойче. По-хубаво от него няма!
— Умееш да ласкаеш! Хайде сега! Изпълни обещанието си, ако искаш и аз да изпълня моето, като излизам.
— Ще го изпълня, сладка! Но слушай! Не вдигай шум вътре. Ако началникът на охраната мине насам и открие какво става, от часовой ще ме направи на затворник, преди да съм казал „едно“. Ах! Хайде, целуни ме пак, преди да влезеш!
Без колебание момичето подаде бузата си, за да бъде целунато от нетърпеливите устни на войника- любовник, и като промълви някакво неясно обещание, че ще позволи повече от една целувка, когато излезе, вратата на склада се отвори за нея и тя безпрепятствено влезе в тъмницата на Холтспър.
Глава XLII. Взаимио недоверие
През целия този ден арестуваният патриот се беше тревожил в своята тъмница. Откакто го задържаха, с него се отнасяха като с престъпник — килията и храната му бяха като на осъден вече.
В малката стая, в която го бяха затворили, нямаше никакви мебели. Само дървен материал и няколко вехтории — нито стол, нито маса, нито легло. Вместо тях имаше една груба пейка. Той седеше на нея и от време на време се облягаше, но не променяше често положението си, защото това беше трудно — беше вързан, сякаш е престъпник. Ръцете му бяха извити зад гърба и китките здраво стегнати, а за да се осуети всякакъв опит за бягство, глезените му бяха вързани един за друг с въже.
Той дори не се беше опитвал да се освободи. Беше безсмислено. И да би могъл да се измъкне от въжетата, които го стягаха, пред него бяха заключената врата и часовоят, който през цялото време стоеше или се разхождаше отвън.
Макар че силно чувствуваше нанесената му обида и съзнаваше голямата опасност, в която се намираше животът му сега, той имаше други мисли, конто бяха още по-горчиви.
Обект на тези размишления беше Мериън Уейд — тя и нейната бяла ръкавица. Не онази, която той с
