Но и това стана и Холтспър отново се намери в заграденото от живия плет пространство.
Забавянето му попречи на първоначалния му план. Когато тръгна към вратата, той я чу отново да се завъртва на пантите си и видя в отворената врата очертанията на една женска фигура.
Миг след това тя зави край ъгъла на зданието и продължи към верандата.
Холтспър спря и за миг се поколеба дали да се представи.
Не грешеше ли относно целта на нощното посещение в двора? Какво не би дал, за да научи тайната, която бе поверена на този доверен часовой!
Ако грешеше — колко неприятно би било тогава да се срещнат! Не че се страхуваше от изневяра. Не! Подобна мисъл дори не му мина през ума. Но неудобството от такова свиждане, смущението — всичко би останало за негова сметка.
Колебанието му трая само миг. Може би това бе последният път, когато щеше да има възможност да поговори с Мериън Уейд.
Тази мисъл заедно с убеждението, че правилно е разбрал целта на нейното идване тук, отново го окуражиха и промъквайки се през храстите, той застана до нея и произнесе името й.
Неговият глас достигна така неочаквано до слуха й през развихрилата се буря.
— Ти ли си, Хенри! — каза тя, обзета от първото чувство — радостта, че го вижда свободен и спокоен.
Но после сякаш си спомни как е получил свободата си — нахалните думи на неговата освободителка още звучаха в ушите и — и държанието й внезапно се промени; гордата дъщеря на сър Мармадюк Уейд стана надменно сдържана; имаше право да се държи така.
— Сър! — продължи тя, опитвайки се да изглежда безразлична. — Изненадана съм да ви видя тук. Очаквах, че сте далече.
— Трябваше да бъда, но…
— Няма защо да се въздържате да кажете причината. Знам я. Лесно е да се разбере.
— Мериън!
— Вашата освободителка без съмнение скоро ще намери възможност да бъде с вас?
— Значи ти знаеш как съм избягал? — извика Холтспър, който, зарадван от откритието, че Мериън е била в неговата тъмница, не обърна внимание на язвителния й тон. — Ти си била там! Видяла си…
— Вашата заместничка ли, господине? Не е чудно, че се тревожите за тази, която ви е направила такава голяма услуга. Мога да ви докладвам, че тя е в най-добро настроение, горда от постижението си, но малко нетърпелива, може би защото иска да избяга с вас. Не се тревожете за нея. Няма да ви накара да я чакате дълго. Жена, надарена с толкова изобретателност, ще се справи лесно дори и с двайсет часовои.
— Мериън!
— Колко жалко, че не се обръщате с „Бетси“. Колко жалко, че тя ви задържа тук, и то в такова лошо време. Аз самата ще избягам от него. Лека нощ, сър, или добро утро — което предпочитате.
— Мериън — Мериън Уейд! Не си отивай! Не ме оставяй така! Една дума само — чуй ме!
Не беше трудно сега за Холтспър да застане в положението на молител. Посещението на Мериън в затвора и предполагаемата цел на това посещение отново го бяха уверили в любовта й, в която той доскоро се съмняваше.
Молбата я спря. Тя звучеше твърде искрено, за да й устои.
— Аз не чаках нея — продължи Холтспър, разбирайки сега по-ясно поведението й, което го изненада. — Аз чаках тебе, Мериън — тебе!
— Подобна плитка лъже е недостойна за вас, господине, недостойна за един джентълмен. Невъзможно е да сте очаквали да видите мене! О! Колко слаба бях аз да сложа доброто см име в ръцете на човек, който…
— Който би дал живота си, за да го запази от най-малкото петънце. Повярвай ми. Мериън Уейд, аз останах само защото исках да говоря с тебе. Видях те тъкмо когато бързах да си отида. Не съм очаквал подобна възможност, изпратена ми от небето! Видях те, че приближаваш вратата и влизаш вътре. Трябва ли да ти описвам надеждата, която трепна в сърцето ми, когато си представих, че може би идваш за мене? Не мога — думите са слаби да изразят това, което почувствувах, което чувствувам!
Предавайки се, гордото момиче се обърна към него както цветето се обръща към своето божество, слънцето, от което получава всичките си радости.
Както листенцата на цветето се разтварят от гальовните слънчеви лъчи след продължителна влажна, тъмна нощ, така и сърцето на Мериън Уейд се съживи с нов живот, с нова надежда и радост, докато слушаше тези искрени уверения.
До този миг тя не беше изпълнила думите си. Подслонът беше наблизо, но тя не се беше възползувала от него, а когато любимият й спря да говори, тя сякаш вече не мислеше за подслона.
Качулката все още висеше на раменете й и главата и беше изложена на бурята. Дъждовните капки блещукаха по гъстите й златни коси и се губеха вътре в тях. Те радостно се гонеха по топлите й, поруменели страни; струяха по диплите на скъпата й наметка, свободно влизаха в гънките, но тя не ги забелязваше.
Ако преди малко нещастието я караше да не усеща бурята, то сега щастието я правеше да не я забелязва.
Молбата на Холтспър не беше отхвърлена и той не беше отблъснат, когато се приближи. Позволено му бе да прояви любовната си грижа. И взимайки нежно ръката на любимата си, тон я поведе към верандата.
Бурята продължаваше да бушува, но никой от тях не я забелязваше. Те се бяха спасили от друга буря, много по-опасна от сблъскването на природните стихии, бурята на най-силните човешки страсти — ревността и любовта. Битката бе преминала. Ревността бе избягала от бойното поле и оставаше любовта да тържествува в сърцата на двамата.
Глава XLVI. Далеч — далеч оттук!
Спокойствие след буря, ден след нощ, слънчева светлина след тъмнина — с всяка от тези природни промени може да се сравни смяната на чувството на ревност с чувството на любов. Но и в най-добрия случай тези примери са бледи и ние трябва да потърсим в самата душа по-верни изразители на тези две нейни най-крайни и противоречиви чувства.
Във връхната точка на промяната или по-точно веднага след това се изживява най-голямото сътресение, независимо от това дали е от болка, или от щастие.
Да изпитат сътресение от щастие беше жребият на Хенри Холтспър и Мериън Уейд, докато стояха запазени под навеса на верандата. И за двамата това бе миг на непомрачима радост, подобна на която бяха изпитали само веднъж, когато прегърнати под зеления свод на кестеновите дървета, с устни, които не лъжеха, те предадоха сърцата си едно на друго.
Ако тогава някой беше чул взаимните им клетви, изречени с нежно и убедително красноречие, което само любовта може да даде, едва ли би повярвал, че между тях отново ще се появи недоверие.
Но то се появи и може би не трябва да се съжалява за това. Сега то бе изчезнало и като последствие бе дошло щастието, по голямо — ако подобно нещо е възможно — от щастието при първата им среща, когато отдадоха душите си една на друга. Сега и двамата изпитаха повторно удоволствието пак да отдадат сърцата си. Ревността вече не можеше да смути радостта им и за известно време те дори забравиха ония нищожни знаци, които я бяха причинили: тя — увехналите цветя, а той — злокобната ръкавица.
Съвсем естествено беше предмет на разговор да бъдат причините за последното недоверие между тях. Така и стана.
Взаимна изненада последва взаимните въпроси, макар че никой от тях не можа да даде на другия такова обяснение, каквото той очакваше.
Цветята на шапката на Холтспър и ръкавицата на шлема на Скарт бяха еднакво необясними загадки.
За ръкавицата Мериън знаеше само че я беше загубила, че я беше търсила — тя не каза защо. — но безуспешно.
Холтспър все още носеше касторената си шапка. До този миг наистина той не бе имал възможност да я свали. Едва от десет минути насам ръцете му бяха свободни.
