В това кратко време от десет минути в гордата душа на Бетси бе настъпила промяна, превръщайки я от себепожертвователен приятел във враг, отдаден със същата страст на унищожаването на Холтспър.
В оскърбеното й сърце бе настъпил обрат, който разтърси душата й издъно и я изпълни с буйното желание за отмъщение. Тя беше видяла човека, когото лудо обичаше — за когото бе рискувала ако не живота си, то поне свободата и доброто си име, в обятията на друга — руса и красива съперница; ръцете му я бяха обгърнали любовно, устните му горещо се притискаха до нейните устни. Нищо чудно, че сърцето на страстната селянка, обезумяла от тази гледка, се бе поддало на желанието за отмъщение!
— Тръгвайте! — извика тя, като направи знак на кирасирите да я последват. — Напред към пътя за Хеджърли!
— А конете ни? — каза началникът на стражата.
— Не, не! — отвърна момичето. — Докато ги вземете, той вече ще е някъде, дето не бих могла да го намеря. Тръгвайте, както сте; аз отговарям, ако не го настигнем. Те ще са без коне, докато излязат от гората Уопси. Тръгвайте, ако искате да хванете пленника си.
Другите бяха склонни да тръгнат веднага пеш. Уидърс, който по известни вече причини трябваше да бъде най-нетърпелив от всички, сякаш се колебаеше.
— Да не искаш да ни заблудиш, Бетси? Ти ме изигра веднъж тази нощ и да ме обесят, ако те оставя да ми се изплъзнеш, докато не го хвана!
— Глупости! — възкликна момичето. — Нали ти казах защо му помогнах да избяга. Дамата, която ме изпрати, беше готова да си даде очите, за да го види. Но сега той отиде с другата и аз знам, че тя много ще се зарадва, като чуе, че са го върнали обратно в тъмницата му. Колкото щеше да ми е благодарна, че съм му помогнала да избяга, два пъти повече ще даде, за да го хванат пак, като й разкажа какво съм видяла. Не ставай глупав. Ти ще пострадаш, ако той избяга. Тръгвай с мене и обещавам ти, че ще го заловим.
Вероятността затворникът му да се изплъзне и последиците от това, тъй ясно представени пред невнимателния часовой, изведнъж сложиха край на нерешителността му и без да се противи повече, той се присъедини към другите; водени от момичето, те се впуснаха да преследват затворника.
Вместо да тръгне към мястото на срещата, което тя самата бе съобщила на Холтспър, Бет изведе кирасирите от парка през съвсем друга пътека. Тя знаеше, че досега беглецът трябва да е намерил тези, при които го беше изпратила, и че не е вече в парка, а върви по задния път — към Биконсфийлд. Нейното намерение беше да го пресрещнат и това все още можеше да стане, като се премине бързо по една добре известна й странична пътека, извеждаща на пътя, по който той щеше да тръгне. Затова тя поведе преследвачите по тази пътека.
Като стигнаха на пътя, те започнаха да се движат по-бавно. Дъждът беше спрял и току изведнъж луната се появи на ясното небе. Началникът на стражата, който беше опитен разузнавач, им заповяда да спрат.
— Няма защо да вървим по-нататък — каза той, разглеждайки пътя. — Никой не е минал оттук преди нас. Виждаш ли, моя хубава водачко, няма никакви следи.
— Значи сме ги изпреварили — отвърна момичето. — Знам, че по този път трябва да минат. Сигурна съм.
— В такъв случай по-добре да чакаме тук — каза началникът на своите хора. — Мястото е много добро за засада. Тези храсти ще ни скрият от очите на всеки, който идва по пътя. Тихо! Сигурен съм, че чух глас!
Войниците, които разговаряха шепнешком, послушаха заповедта на своя началник, смълчаха се и се ослушаха.
Наистина чуваше се глас, човешки глас. Той звучеше като пъшкане на болен! Чуваше се глухо и идваше отдалеч.
— Звучи, като че някой нещастник предава богу дух — промълви един от кирасирите.
— Кукумявките кряскат между дърветата — предположи друг.
— Ш-т! — възкликна отново началникът. — Чувам други гласове — наблизо. Ш-т!
— Добре — каза той, след като се ослуша за известно време. — По пътя зад нас идват хора! Сигурно са те! Хайде! Трима от вас — на тази страна, а другите — от другата страна на пътя. Стойте тихо, докато приближат съвсем. Като ви дам знак, скочете върху тях. Бързо, другари! Не мърдайте, докато не чуете сигнала ми!
Войниците се подчиниха веднага и се оттеглиха в храсталака. Някои коленичиха между храстите, а други останаха прави, но се прикриха зад дънерите на буковете.
Началникът им се прикри по същия начин, а водачката се беше отдалечила на доста голямо разстояние и сега стоеше и трепереше между дърветата като някой гузен обвинител; страхуваше се да наблюдава гледката на залавянето, което тя бе ръководила до успешния му край.
Глава XLVIII. Отново заловен
Като стигна до задния край на градината, Холтспър излезе от изкопа и пресече откритото пасбище към гората. Все още беше доста тъмно, та не можеха да го видят — поне от далечно разстояние, но хората, които стояха в сянката на дърветата, забелязаха, че той се приближава.
Ниско, особено подсвирване му показа, че е забелязан, и то от приятели, защото в свирката той позна ловния сигнал на своя стар слуга Грегъри Гарт.
Не беше нужно да отговаря. Миг след това Гарт застана до него, придружен от бракониера.
Планът за по-нататъшните действия не беше разискван много време.
Всичко беше предварително обмислено, дори до обстоятелствата, които биха могли да се появят неочаквано.
Денси трябваше да избърза до своята колиба, където Ориол пазеше коня на Гарт — коня от кралските конюшни. Заедно с кончето на Денси това бяха единствените ездитни животни; осигурени за случая. Но тъй като Денси нямаше да тръгва с тях, защото в този момент бягството му не беше необходимо, а индианецът можеше да ги следва пеш така бързо, както ако беше на кон, сметнаха, че двата коня са достатъчни.
Жилището на дърваря се намираше близо до пътя за Оксфорд, а понеже щеше да се изгуби време, за да се преведат конете до задния път, който минаваше покрай Хеджърли, решиха Денси и индианецът да изведат конете по една тясна пътечка през гората Уопси и там да се срещнат с Холтспър и Гарт, които щяха да тръгнат пеш по успоредния, но по-малко използуван път.
В този план, хитро измислен от Гарт, се вземаше предвид, че може да бъдат преследвани, а в такъв случай преследвачите вероятно ще се движат по главния път.
След като уговориха срещата, бракониерът пое пътя към жилището си, а Гарт поведе Холтспър по пътеката през гората, която вече познаваше; прехвърлиха се през оградата на имението и тръгнаха по конската пътека към Хеджърли.
След половин миля те стигнаха до мястото, където гората Уопси граничеше с пътя, отделена от него с грубо скована ограда.
Гарт вървеше напред и известно време мълчеше, сякаш зает с някакви тайни планове.
— Няма скоро да се съмне — каза той най-сетне, поглеждайки към небето. — Май че ще имам време за тази работа.
Забележката беше отправена по-скоро към него самия, отколкото към спътника му. Гарт като че искаше да успокои мисълта си за нещо, което му се виждаше съмнително.
— Ще имаш време за какво? — попита Холтспър, който бе чул думите му.
— О, нищо важно, мастър Хенри, една дребна работа, дето трябва да я свърша ей там в гората. Няма да трае повече от десет минути; а сега няма време — ще ви я разправя, като се върна. А! Ето я пролуката, която търся. Ако вървите бавничко, ще ви настигна, преди да сте излезли от гората. Ако не, моля ви се, почакайте ме малко. Докато мигнете три пъти, ще съм тук. Бързо ще се върна.
Като каза това, бившият разбойник се вмъкна през пролуката, запъти се към дърветата и скоро изчезна в гъстата гора.
Холтспър тръгна по пътя с по-бавни крачки, като се питаше каква може да бъде причината, която така неочаквано отне странния му водач.
Но скоро мислите му го пренесоха при тази, с която неотдавна се бе разделил, и докато вървеше под
