Мери Рено
Персийското момче
Ако някой има право да бъде оценяван според критериите на своето време, то това е Александър.
Първа част
Походът на Александър
1
За да не би някой да предположи, че съм син на съвсем неизвестен човек, продаден от баща си през някоя сушава година, мога да ви кажа, че нашият род е много стар, макар и да свършва с мен.
Баща ми беше Артембарес, син на Араксис от Пасаргадите — древното племе на Кир II1. Трима от нашето семейство са се сражавали за него, когато е налагал властта си над мидийците2, а земите си, разположени на хълмовете западно от Суза3, владеем от осем поколения. Бях на десет години и вече изучавах воинския занаят, когато ме отвлякоха.
Крепостта ни, стара колкото и нашия род, беше разположена върху скали и сякаш се срастваше с тях. От там баща ми често ми показваше реката, виеща се през зелените равнини към Суза, града на лилиите. Сочеше и великолепния дворец, разположен на широка изкуствена тераса, и ми обещаваше да ме представи на царя, когато навърша шестнадесет години.
Това беше по времето на Артаксеркс4. Преживяхме царуването му, макар че беше жесток владетел и мнозина аристократи загубиха главите си А баща ми загина, защото застана на страната на неговия син Арсес срещу Багоас — Великия везир5.
На моята възраст би следвало да знам много по-малко за тези неща, ако не беше фактът, че везирът носеше моето име. Името Багоас е много разпространено в Персия; и тъй като бях единствен син и всички ме обичаха, намирах за странно, когато чувах да го произнасят с ненавист. И всеки път наострях уши.
Спомням си, че по това време сановници от двореца и провинциални земевладелци, които по правило рядко виждахме повече от два пъти в годината, започнаха да ни посещават почти всеки ден. Крепостта ни се намираше встрани от пътя и бе добро място за тайни срещи. Радвах се да виждам тези благородни мъже, яхнали великолепни коне, и долавях предчувствие за някакви събития, но не и за опасност, защото никой от тях не познаваше страха. Често те извършваха жертвоприношения пред олтара на огъня. Тогава идваше магът, един здрав и силен старец, който можеше да се катери по скалите като дива коза, и колеше змии и скорпиони. Обичах да гледам как ярките пламъци се отразяват върху излъсканите дръжки на мечовете, върху златните копчета и украсените със скъпоценни камъни шапки. „Така ще продължава — мислех си, — докато един ден, когато стана мъж, и аз се присъединя към тях.“
След молитвата мъжете пиеха заедно свещеното питие, и разговаряха за честността и благородството. От малък бях научен да бъда честен. Когато станах на пет години, ме отделиха от харема с жените и започнаха да ме обучават да яздя, да стрелям и да презирам лъжата. Свещеният огън е душата на Мъдрия Бог. А Тъмната Лъжа е безверие.
Цар Артаксеркс беше умрял неотдавна. И ако причина за смъртта му бяха неговите болести, едва ли някой щеше да го оплаква. Но се говореше, че бил отровен с лекарствата, които вземал. Багоас беше втори след Царя и от много години нищо не ставаше в Персия без неговото знание. Младият Арсес обаче бе навършил пълнолетие и се бе оженил. Тогава Артаксеркс, който вече имаше пълноправен наследник и внуци, се опита да ограничи властта на Великия Везир. И много скоро след това умря.
— Значи сега — каза един от приятелите на баща ми, — тронът се наследява чрез измяна, макар и от законния наследник. Аз самият смятам Арсес за невинен и не се съмнявам в честността му. Но неговата младост и неопитност ще удвоят властта на Багоас — отсега нататък ще управлява той. Нито един евнух преди него не е стигал толкова високо.
— Така е — отвърна баща ми. — Често жаждата за власт е единственото, което ги ръководи. Това е, защото не могат да имат деца. — В този момент той ме видя близо до себе си и ме взе в прегръдките си. Някой изрече благословия.
Най-високопоставеният гост, който имаше земи близо до Персеполис6, но беше дошъл с двора в Суза, заключи:
— Всички сме съгласни, че няма да допуснем Багоас да управлява. Но да видим как ще постъпи с него Арсес. Вярно, че е много млад, но мисля, че везирът си прави сметките без него.
Не зная какво щеше да направи Арсес, ако братята му не бяха отровени. Но тогава той поиска да разбере кои са приятелите му.
Когато заемат престола, владетелите почти винаги променят отношението към роднините си. Но не и Арсес. Тримата принцове бяха почти на една възраст и бяха много привързани един към друг. Това не беше тайна за никого, но Везирът се отнасяше с подозрение към тяхното приятелство. Не мина много време и двамата братя на Арес един след друг получиха колики в корема и умряха.
Скоро след това у дома дойде пратеник, който носеше писмо с царския печат. Аз бях първият, когото баща ми видя, след като отпрати куриера.
— Сине, Царят ме вика и много скоро ще трябва да замина. Запомни добре — може да дойде време, когато човек ще трябва да се бори за Светлината срещу Лъжата — той постави ръка върху рамото ми. — Знам, че ти е трудно да носиш името на един зъл човек, но ако е рекъл Бог, това няма да е за дълго. А и това чудовище не може да го предаде на свои деца. Ти ще бъдеш този, който ще го носи с чест. Ти и синовете на твоите синове.
Той ме повдигна и ме целуна.
Няколко дни по-късно баща ми нареди крепостта да бъде подсилена. Макар че от едната й страна скалите се спускаха почти отвесно, а подстъпите към нея се охраняваха, стените бяха достроени с още два реда камъни и с по-добри бойници за стрелците.
В деня преди неговото заминаване към крепостта се изкачи отряд войници. Носеха писмо с царския печат. Не ни беше съдено да знаем, че то идва от ръката на един мъртъв човек. Цар Арсес беше последвал братята си, а невръстните му синове бяха удушени. Мъжкото коляно на Артаксеркс беше изтрито от лицето на земята.
Баща ми разгледа печата и заповяда да отворят портите.
След като видях всичко това, отидох да играя в градината под кулата. А малко по-късно чух викове и отидох да видя какво става. Пет или шест души влачеха през вратата някакъв човек с ужасно лице. В средата му зееше червена дупка, от която шуртеше кръв към устата и брадата. Човекът беше гол. Върху раменете му капеше кръв от мястото, където трябваше да бъдат ушите. Познах го по ботушите — бяха на баща ми.
Дори и днес понякога си мисля как го оставих да посрещне смъртта, без да кажа нито дума. Бях онемял от ужас. Предполагам, че ме разбра. Докато го влачеха, той ми извика с висок хрипкав глас, ужасно променен от раната на мястото на носа: — Орксин ни предаде! Орксин, запомни го! Орксин!
С отворена уста лицето му изглеждаше още по-ужасяващо. Не знаех дали съм чул думите, които изрече. Бях се вкаменил. Войниците го събориха на колене, хванаха го за косата и издърпаха главата му. Трябваха им пет или шест удара с меч, за да я отделят от тялото.
Заети с това, те забравиха за майка ми. Сигурно беше побягнала към кулата. Но в мига, когато баща ми загина, тя скочи оттам и те не успяха да се погаврят с нея. Докато падаше, тя изпищя — навярно в последния си миг бе забелязала, че аз съм долу. Падна на едно копие дължина от мен и черепът й се пръсна.
Ще ми се да вярвам, че духът на баща ми видя нейната бърза смърт. Мисля си още, че войниците можеха да му отрежат ушите и носа и след като главата му бе отсечена. Везирът едва ли би разбрал това.
Сестрите ми бяха на дванадесет и на тринадесет години. Имах още една, на около девет, от втората
