Някои бяха по своему добри. Когато бях с тях, имах усещането, че трябва да им отвърна по някакъв начин — най-малкото от благодарност. Опитвах се да им доставя удоволствие, тъй като нямах какво друго да им дам в замяна, а те бяха щастливи, че могат да ме научат как да го правя по-добре. Това бяха първите ми стъпки в изучаването на едно изкуство.
Имаше един продавач на килими, който след като свършеше, се отнасяше с мен като с гост — сядахме заедно на дивана, черпеше ме с вино и разговаряхме. Виното ми беше добре дошло, защото той понякога ми причиняваше болка, но аз усещах, че не го прави нарочно, тъй като беше нежен и обичаше да доставя удоволствие. Никога не му признах това — не знам дали от гордост, или от малкото благоприличие, което ми беше останало.
Един ден търговецът ми показа килим, който бил тъкан десет години. Обясни ми, че го е закачил, за да му се наслади преди да го вземе купувачът, който бил приятел на Царя и се задоволявал само с най- доброто.
— Сигурно е познавал баща ти — подхвърли търговецът.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми и ръцете ми се вледеняват. През цялото това време си бях мислил, че произходът ми е запазен в тайна и че името на баща ми е опазено от моето падение. Сега вече знаех, че господарят го е научил от търговеца и се е похвалил с това. И защо не? Везирът, от чието отмъщение бях укрит, бе мъртъв, и това че е бил измамен вече не беше престъпление. Изпаднах в ярост при мисълта, че името ми е било известно на всички, които са ме имали в ръцете си.
Навикът беше притъпил донякъде чувствителността ми по този въпрос. Но не чак толкова.
С удоволствие бих убил някои от клиентите заради това, което знаеха. И когато продавачът на килими ме поръча отново, бях благодарен, че той не беше от тях. Въведоха ме във вътрешния двор с фонтана. Търговецът понякога ме посрещаше седнал на възглавници под балдахина, където разговаряхме преди да влезем вътре. Този път обаче той не беше сам. До него седеше някакъв друг човек. Останах като закован на мястото си до отворената врата и изразът на лицето ми трябва да е издал мислите ми.
— Влез, Багоас — покани ме той. — Не се страхувай, мое мило момче. Днес приятелят ми и аз не искаме от теб нищо друго освен радостта, че те виждаме, и удоволствието да те чуем как пееш. Виждам, че си донесъл арфата си.
— Да — отговорих. — Господарят каза, че така сте пожелали. — Запитах се дали Датис не е поискал да му платят повече за това.
— Ела насам тогава. Ние сме изморени от ежедневните грижи и искаме да облекчиш душите ни.
Изпях им една песен, като междувременно реших, че сигурно са замислили нещо за по-късно. Гостът нямаше вид на търговец. По-скоро приличаше на някои от приятелите на баща ми, макар и да изглеждаше по-изтънчен. Сигурно бе някой покровител на търговеца и след малко щях да му бъда поднесен на тепсия, гарниран със зелени листа.
Лъжех се. Помолиха ме да изпея още една песен и след това разговаряха с мен за дреболии. А после ми дадоха някакъв малък подарък и ме освободиха. Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо. Докато затварях вратата зад себе си, успях да чуя приглушените им гласове и разбрах, че говорят за мен. Е, помислих си, днес работата ми беше лесна. Не знам защо, но останах с чувството, че отново ще срещна другия човек.
И наистина стана така. На следващия ден той ме купи.
Видях го, когато дойде в къщата. Господарят поръча вино. Нубиецът, който им сервираше, каза, че водели някакъв доста труден пазарлък. Той не успял да разбере за какво става дума, тъй като почти не знаеше персийски. Но аз вече се досещах. И когато по-късно господарят ме извика, вече знаех преди още да проговори.
— Е, Багоас. — Усмивката му стигаше до ушите.
— Ти си голям късметлия. Отиваш на много хубава служба. — И срещу много добра цена, си казах. — Утре сутринта ще дойдат да те вземат.
Махна ми с ръка да си вървя. Аз обаче попитах:
— Каква е тази служба, господарю?
— Това ще ти каже твоят нов господар. Гледай да покажеш необходимото уважение. Ти получи тук добро обучение.
Отворих уста да кажа нещо, но се отказах. Само се втренчих в лицето му. Той пребледня и присви алчните си очи. Заповяда ми да изляза. Мисля, че ме разбра и това ми достави удоволствие.
Така, подобно на зелената маймунка, и аз се отправих в неизвестна посока. Господарката ме удави в сълзи. Почувствах се сякаш ме бяха затрупали с мокри възглавници. Разбира се, господарят ме беше продал без нейно съгласие.
— Милото ми, ти беше толкова добро и сладко момче. Знам, че все още тъгуваш за родителите си. Мога да го прочета по лицето ти. Ще се моля новият ти господар да бъде добър с теб. Та ти си още дете и си живееше тук толкова тихо и спокойно!
Поплакахме заедно, и останалите момичета на свой ред ме разцелуваха. Парфюмираните им тела бяха за мен истинско удоволствие в сравнение с нечии други. Бях тринадесетгодишен, но вече имах чувството, че зная всичко.
На другия ден дойде да ме вземе някакъв много важен евнух, който беше около четирийсетте. Беше хубав и личеше, че поддържа фигурата си. Държеше се толкова любезно с мен, че се осмелих да го попитам за името на новия ми господар. Но той се усмихна дискретно:
— Първо трябва да те направим подходящ за неговото домакинство. Не бъди нетърпелив, момко. Ние ще се погрижим за всичко.
Усетих, че крие нещо, но едва ли го правеше от лошо чувство. Прекосихме пазара и тръгнахме към тихите улици, където се намират богатите къщи. През цялото време се измъчвах от мисълта да не би вкусовете на новия ми господар да се окажат твърде особени.
Къщата не се различаваше от съседните. От улицата я отделяше висока стена и имаше огромна, обкована с бронз врата. Във външния двор растяха високи дървета, чиито върхове едва се забелязваха отвън. Всичко изглеждаше старо и достолепно. Евнухът ме заведе в една малка стая, само с едно легло, разположена в крилото на прислугата. В продължение на три години бях спал заедно с главния евнух и неговото звучно хъркане. Виж ти, рекох си, началото е добро. На леглото бяха оставени кат нови дрехи. На вид изглеждаха по-обикновени от моите. Но когато ги облякох, усетих качеството им. Евнухът вдигна с два пръста старите ми дрехи и ги погледна гнусливо.
— Пфу, натруфени и просташки. Няма какво да ги правим тук. Но някое бедно дете навън сигурно ще бъде щастливо с тях.
Предположих, че сега ще ме представят на господаря. Оказа се обаче че все още не ме считаха за достоен да видя лицето му. И още същия ден започна обучението ми.
Къщата беше стара и прохладна. На втория етаж имаше много стаи, разположени съвсем безразборно и гледащи към вътрешния двор. Някои бяха празни, а в други имаше по някой стар диван с раздърпани възглавници или архаичен скрин. Всичко изглеждаше така, сякаш не беше ползвано от години. Минахме през този лабиринт и стигнахме до стая с доста хубави мебели, която приличаше по-скоро на склад, отколкото на място за живеене. В единия и край имаше маса и стол с изящна резба. До тях стоеше огромен шкаф, пълен с различни съдове от емайлирана мед. Ни в клин, ни в ръкав в другия край на стаята беше разположено внушително легло с фино бродиран балдахин. А до него — дори нощна масичка и табуретка за поставяне на дрехите. Много странно обзавеждане, казах си. И всичко беше изрядно излъскано и почистено, независимо от това, че по нищо не личеше някога да е било ползвано. Отвън проядените прозорци бяха обрасли с пълзящи растения и светлината се процеждаше толкова зелена, сякаш се отразяваше в зарибено езерце.
Оказа се, че всичко е направено с определена цел. Тук щяха да ме обучават.
Евнухът, който играеше ролята на новия ми господар, седна в резбования стол. Започна да ме учи как да сервирам едно или друго ядене, да наливам вино, да оставям чашата на масата и как да я подавам на господаря. Държеше се толкова надуто, сякаш беше от голямото добрутро. Въпреки това, никога не ме удари или наруга, и аз не изпитвах лоши чувства към него. Усещах, че страхопочитанието, което ми внушава, също е част от моето обучение. Инстинктът ми подсказваше, че положението ми коренно се е изменило и страхът все повече ме обсебваше.
