който свири на танцьорите, без самият той да танцува. Той искаше да изпитва удоволствие, отговарящо на представата му за него, и знаеше какво иска. И една сутрин той каза:
— Очи на газела, мисля, че няма какво повече да научиш.
Думите му паднаха върху мен като гръм от ясно небе. Притиснах се до него ужасен и промълвих:
— Обичаш ли ме? Ти не искаше само да ме учиш, нали? Ще страдаш ли, когато си отида?
— Нима си се научил вече да разбиваш сърца? — усмихна той. — Никога не съм те учил на това.
— Но кажи ми, обичаш ли ме?! — Откакто майка ми умря, не бях искал това от никого.
— Никога не се осмелявай да му кажеш това! Ще реши, че си отишъл твърде далеч.
Погледнах го в очите. Той се предаде и ме прегърна като дете и това дори не ми се стори странно.
— Наистина те обичам и когато си отидеш, ще бъда самотен и неутешим. — Говореше така, сякаш успокояваше дете, което се страхува от духове и тъмнина. — Но този ден ще дойде. И би било жестоко да ти давам обещания. Може и никога да не те видя повече. Или ако се случи, може би няма да мога да разговарям с теб. Да не си помислиш тогава, че съм те излъгал? Обещах ти да не те лъжа за нищо! Но когато служим на великите, те стават наша съдба. Не разчитай на никого и на нищо, а сам си направи подслон от бурите. Разбираш ли?
На челото си Оромедон имаше белег от рана, стар и избледнял. Това го издигаше в очите ми. Сред приятелите на баща ми човек без белег почти не приличаше на мъж.
— Как си получил това? — попитах аз.
— Бях хвърлен от коня си при един лов — от същия кон, който ти яздиш сега. Както виждаш, той още е мой. Те не се отнесоха зле с мен. Но Той не може да понася дефектни неща. Така че гледай да не се провалиш по същия начин.
— Щях да те обичам, дори и целият да беше покрит с белези — признах му аз. — И Той изгони ли те?
— О, не. Много добре се грижат за мен. Там нищо не се прави грубо. Просто вече не прилягах на изящната ваза или на скъпоценния камък. Никога не си създавай въздушни кули. Това е последният ми урок. Дано не се окажеш твърде млад, за да го разбереш, макар че си достатъчно пораснал, за да ти потрябва. Хайде да ставаме. Ще се видим утре сутрин.
— Да не искаш да кажеш, че утре е последният ни ден?
— Може би. Всъщност остана само още един урок. Никога не съм ти показвал правилните действие при Прострацията16.
— Прострацията! — повторих озадачен. — Но тя се прави само пред Царя!
— Точно така — отвърна той. — Е, доста време ти трябваше, за да се сетиш.
Вцепених се. И извиках силно:
— О, не! Не мога да го направя! Не мога! Не мога! Не мога!
— Хубава работа! След всичките ми усилия? И защо ме гледаш с тези големи очи така, сякаш съм ти донесъл смъртна присъда вместо щастие?
— Но защо не ме предупреди по-рано? — вкопчих се ужасен в него, докато под ноктите ми потече кръв.
Той нежно разхлаби ръцете ми.
— Достатъчно намеци ти подхвърлих. Мислех, че ще се досетиш. Всъщност ето каква е работата. Преди да те допуснат до двореца трябваше да бъдеш одобрен. Допуска се, че ти би могъл и да се провалиш. В такъв случай, ако имаше представа за какво те подготвяме, щеше да се окаже, че знаеш твърде много.
Хвърлих се по лице и се разтресох от плач.
— Ела — каза той и избърса сълзите ми. — Наистина няма от какво да се страхуваш. Той преживява сега тежки времена и има нужда от утеха. Сигурен съм, че ще се справиш. А аз зная какво говоря.
3
Прекарах няколко дни в двореца преди да бъда представен на Царя. Мислех си, че никога няма да успея да се ориентирам в огромния лабиринт от разкош. Навсякъде имаше високи колони от мрамор, порфир или малахит с позлатени капители и богати орнаменти. На всяка стена имаше цветни и емайлирани барелефи, които изглеждаха като живи фигури. На тях бяха изобразени маршируващи воини или пратеници с дарове, или данъкоплатци от далечните краища на империята. Някои водеха бикове или камили, а други поднасяха кани или злато. Винаги, когато губех пътя, ми се струваше, че съм попаднал сред официална церемония от надути царедворци.
В крилото на евнусите не ме посрещнаха особено топло, може би защото бях предопределен за привилегирована служба. По същата причина обаче никой не се отнасяше зле с мен. Сигурно се страхуваха да не си отмъстя по-късно.
На четвъртия ден видях Дарий.
Той пиеше вино и слушаше музика. Стаята гледаше към малка градина с фонтан и вътре се носеше аромат на лилии. На дърветата бяха закачени златни клетки с най-различни редки птици. Музикантите бяха оставили инструментите си, но ромонът на водата от фонтана и чуруликането на птичките се смесваха в нежен, галещ слуха концерт. Градината беше оградена с високи стени и беше част от уединението на стаята.
Той седеше на възглавници и съзерцаваше потъващото зад хълмовете слънце. На малка масичка до него бяха оставени кана с вино и една празна чаша. Веднага разпознах в Дарий човека, който присъстваше на рождения ден на баща ми. Но тогава той беше облечен в обикновени дрехи за езда. Сега робата му беше пурпурна, примесена с бяло, и носеше Царската митра17, но не официалната, а тази, която се носи всеки ден. Брадата му беше сресана и лъщеше като коприна, а от него се носеше аромат на арабски есенции.
Тръгнах към него със сведени очи, следвайки Управителя на двореца. Никой няма право да гледа Царя и затова не разбрах дали той ме позна и дали спечелих одобрението му. Когато произнесоха името му, аз се проснах по очи, както ме бяха научили, и целунах пода пред него. Пантофите му бяха от мека, изсушена ярешка кожа, тъмночервени на цвят и бродирани с пайети и златни нишки.
Един евнух взе таблата с виното и я постави в ръцете ми. Докато излизах заднишком от Аудиенцията, ми се стори, че чух едва доловимо раздвижване на възглавниците.
Същата нощ бях допуснат до Спалнята, за да участвам в събличането. Нищо особено не се случи. Само ми дадоха да държа някои неща, докато гардеробиерът ги отнесе. Опитах се да извърша всичко с грация и да не посрамя учителя си. Но по всичко изглеждаше, че той беше изпреварил събитията и ме бе научил на неща, които все още не се искаха от мен. Както разбрах, в началото винаги се проявяваше известно снизхождение към новаците. На следващата вечер, докато чакахме Царя да дойде, един стар евнух, на който всяка една от бръчките му говореше, че е врял и кипял в дворцовия живот, прошепна в ухото ми:
— Ако Негово Величество ти направи мълчалив знак, не се оттегляй с останалите. Трябва да изчакаш и да видиш дали има още някакви заповеди за теб.
Припомних си уроците: гледах внимателно изпод клепачите си за знака, и си намирах работа по подобаващ начин.
И когато останахме сами, разпознах сигнала да се съблека. Оставих дрехите си така, че да не се виждат. Не успях да докарам само усмивката. Бях много уплашен и усетих, че тя ще изглежда като глупаво ухилване. Приближих се сериозен и доверчив и, като видях, че той е отметнал завивката, затаих надежда, че всичко ще мине добре.
В началото ме целуваше и дундуркаше като кукла. След това предугадих какво се иска от мен, тъй като бях добре подготвен. По всичко личеше, че съм одобрен и желан. Разбира се, както ме беше учил Оромедон, никога не показах, че насладата ми причинява болка. През цялото време докато бях с Дарий, той с нищо не показа дали знае, че и евнусите могат да чувстват нещо.
Но човек не казва такива неща на Царя на Царете, освен ако той не го попита.
Аз бях предназначен да се забавлява с мен, точно както любовта, птичките, фонтана и лютните. И твърде скоро се научих да се справям с тази задача, без да провокирам или да дразня достойнството му. Той никога не ме обиди, не ме унижи, и не се държеше грубо с мен. Отпращаше ме учтиво, ако все още беше буден, а на следващата сутрин често пристигаше подарък от него. Но и аз вече се бях научил да разбирам
