удоволствието. Той наближаваше петдесетте и въпреки баните, балсамите и парфюма вече бе започнал да мирише на стар човек. Понякога в царското легло, единственото ми желание беше да сменя този огромен и брадат мъж с гъвкавото и нежно тяло на Оромедон. Но уви — не се полага на изящната ваза или на скъпоценния камък да избират собственика си.
Ако вътрешно недоволствах, достатъчно беше да си припомня предишната си съдба. Царят беше човек, преситен от удоволствия, но нежелаещ да се откаже от тях. Доставях му това, което искаше, и той беше доволен и благосклонен към мен. Когато си спомнях за онези, другите, за похотливите им груби ръце, за лошия им дъх и отвратителните им желания, се възмущавах от моментното си недоволство и правех всичко, за да покажа на господаря си благодарността, която чувствах.
Скоро започнах да присъствам на повечето от развлеченията му. Той ми подари прекрасен малък кон, за да яздя заедно с него из парка на двореца. Не случайно хората си представят рая като такава градина18. Поколения наред царе бяха засаждали тук редки дървета и храсти, донесени от цяла Азия. Понякога са носели дори цели дървета, заедно с корените и почвата. За целта са били необходими огромен брой каруци, свързани помежду си, и цяла армия градинари, които да се грижат за тях по пътя. Дивечът, предназначен за лов, също беше грижливо подбран. По време на лов го подгонваха към Царя, за да може по-лесно да стреля, и когато убиеше нещо, ние всички го аплодирахме.
Един ден той си спомни, че мога да пея, и поиска да ме чуе. Гласът ми никога не е бил така прекрасен, както на някои евнуси, които далеч надминават женските гласове по сила и красота. Въпреки това, когато бях момче, той беше приятен и чист. Донесох малката арфа, която бившата ми господарка беше купила от пазара. Като я видя, Дарий така се погнуси сякаш бях донесъл някаква мърша.
— Какъв е този боклук? Защо не си поискал да ти дадат истински инструмент? — Той видя, че се уплаших и вече по-меко каза:
— Разбирам, че скромността не ти е позволила. Но махни тази гадост оттук. Когато ти дадат нещо, което става за свирене, тогава ще ми попееш.
След няколко дни той ми подари арфа, направена от черупката на костенурка и чимширово дърво, с ключове от слонова кост. Започнах да вземам уроци при Главния музикант на двореца. Един ден, както си седях край фонтана, и, потопен в спомени наблюдавах последните проблясъци на слънцето, си представях как някъде сред хълмовете на запад залезът озарява останките на моя дом, Дарий ме помоли да попея. Може би под въздействието на обзелите ме мисли си спомних една песен, която войниците на баща ми често пееха край лагерния огън.
Когато свърших, Царят ме повика да дойда по-близо. В очите му имаше сълзи.
— Тази песен — каза той, — ме накара отново да видя бедния ти баща. Какви щастливи дни бяха! Но никога няма да се върнат. Той беше истински приятел на Арсес. Дано Мъдрият Бог приеме душата му. И ако беше останал жив, той винаги щеше да бъде добре дошъл тук като мой приятел. Знай, моето момче, никога няма да забравя, че ти си негов син.
И той постави обсипаната си със скъпоценности ръка на рамото ми. Двама от неговите приятели и Главният камериер на двореца станаха свидетели на тази сцена. От този момент нататък, както той беше предвидил, положението ми в двореца се промени. Вече не бях момче, купено за удоволствия, а фаворит с благородно потекло, и всички бяха длъжни да са наясно с това. А аз разбрах, че дори и да загубя хубавата си външност, той щеше да продължи да се грижи за мен.
Дадоха ми прекрасна стая с изглед към парка във вътрешния дворец, и мой собствен роб — едно египтянче на име Неши, което се отнасяше с мен като с принц. Бях вече на четиринадесет години и външно се променях от момче на юноша. Няколко пъти чух Дарий да казва на приятелите си, че е предугадил, че от мен ще излезе нещо и че съм надминал очакванията му: „Не вярвам в цяла Азия да се намери някой, равен с него по красота.“
Те, разбира се, се съгласяваха, че съм несравним. А пък аз се научих да се държа така, сякаш това наистина беше вярно.
Балдахинът над леглото му беше направен във форма на асма от чисто злато. От нея висяха гроздове от скъпоценности, а в центъра на златна верига се спускаше огромна ажурна лампа. Понякога през нощта, когато лампата хвърляше върху нас своите листоподобни сенки, той ме караше да се изправям до леглото и ме разглеждаше на светлината. Не правехме нищо. Мисля си, че гледката щеше да му бъде достатъчна, ако не беше желанието му постоянно да доказва своята мъжественост.
В повечето нощи обаче той искаше удовлетворение.
Светът е пълен с хора, които винаги искат едно и също, без да могат да понесат и най-малката промяна. Това е досадно, но аз бях длъжен да проявявам въображение. Дарий обичаше разнообразието и изненадите, но му липсваше фантазия. Изпробвах всичко, на което ме беше научил Оромедон, и вече започнах да се чудя кога ли ще дойде денят, когато и аз ще трябва да обучавам моя приемник. Както подразбрах, преди мен беше имало друго момче, което издържало само седмица и го отпратили, тъй като Царят го намерил за безинтересен.
Имах нужда от нови идеи и реших да отида при най-известната проститутка в Суза — една вавилонка, която твърдеше, че се е учила на занаят в някакъв храм на любовта в Индия. За доказателство тя държеше в стаята си една бронзова скулптура на два демона, всеки от които висок шест или осем лакътя, и които се съвокупляваха танцувайки. Постъпката ми едва ли би очаровала Дарий, но все пак се надявах да има полза. Един евнух винаги има какво да научи от такива жени. Все пак те спят с повече мъже от когото и да било друг. Но нейното грубо опипване и държане така ме отвратиха, че забравих добрите обноски, станах и се облякох. Оставих й една златна монета и казах, че плащам за времето, което съм и загубил, но не мога да остана да я обучавам кое как се прави. А тя така побесня, че успя да си възвърне гласа едва когато бях слязъл по стълбата. Сега трябваше да разчитам само на себе си, защото разбрах, че няма по-добър от мен.
След този случай започнах да се уча да танцувам.
Като дете обичах да играя, като имитирах стъпките на по-възрастните или подскачах и се въртях, тананикайки си нещо. Бях сигурен, че ако се понауча малко, от мен ще излезе доста добър танцьор. Царят много се радваше, когато показвах желание да науча нещо ново (аз, разбира се, не му казах за вавилонката) и нае за мен най-добрия учител в града. Не беше като моите детски игри. Трябваше да тренирам като войник, но всичко това беше добре дошло. Именно поради бездействието си повечето евнуси затлъстяваха. Гледах ги как се размотават, клюкарстват и чакат някой да им каже да свършат нещо. За мен беше добре да се изпотявам и да раздвижвам кръвта си.
Така че не след дълго моят учител каза, че съм готов. Царят беше поканил приятелите си в градината с фонтана и аз танцувах за тях. Започнах с един индийски танц, облечен само с парче плат около бедрата и с тюрбан. След това изиграх гръцки танц (за такъв го мислех) с ален хитон и накрая кавказки — с малък позлатен ятаган. Дори принц Оксатрес, братът на Царя, който винаги ме гледаше надменно, защото харесваше само жени, извика „Браво!“ и ми хвърли една жълтица.
Денем танцувах с дрехите си. Нощем също танцувах, но облечен само в сенките, които хвърляше ажурната лампа, висяща от златната лоза. Много скоро се научих да забавям стъпките към края, защото Дарий не ми оставяше време да си поема дъх.
Често си мислех дали той щеше да ме цени толкова, ако Царицата не беше в плен. Тя беше негова полусестра от доста по-млада жена на баща му и можеше да му бъде дъщеря. Казваха, че била най- прекрасната жена в Азия. Разбира се, той не би се задоволил с нещо друго. Но сега царицата беше в ръцете на един варварин, по-млад от нея, и съдейки по делата му, с доста гореща кръв. Естествено, Дарий никога не разговаряше за такива неща с мен. Всъщност, в леглото той почти не говореше.
Някъде по това време се разболях от лятна треска. Бях много зле и Царят дори ми изпрати личния си лекар. Но самият той така и не дойде да ме види.
Спомних си белега на Оромедон. И тъй като огледалото ми казваше лоши новини, ми стана ясно защо. Въпреки това, трябва да е имало нещо в мен, което все още привличаше останалите. Една нощ се разплаках от глупост и слабост. Неши скочи от сламеника си и изтри лицето ми. След няколко дни Царят ми изпрати една кесия със златни дарици19, но отново не дойде лично. Дадох златото на Неши.
Вече се бях възстановил, когато един ден, докато седях сам с Дарий в градината и му свирех на арфа, в двора задъхано се втурна самият Велик везир с някаква спешна новина. Личният евнух на Царицата беше
