елегантно. Почувствах се странно, защото моите дрехи бяха още по-богати. Като го видях, ми идеше да се втурна към него и да го прегърна. Но той се усмихна многозначително и поклати глава. Вече бях научил достатъчно за живота в двореца, за да разбера намека. Нямаше да мине безнаказано, ако забележеха, че си е запазил хапка от яденето, предназначено за господаря. Така че аз също му се усмихнах тайно и го отминах.
Понякога, когато Царят беше с момиче, аз лежах в моята хубава стая, наслаждавах се на аромата от градината, гледах лунната светлина, която се отразяваше в сребърното ми огледало, и си мислех колко приятно и спокойно е да лежиш абсолютно сам. Ако го обичах, щях да страдам. Тази мисъл ме натъжи и засрами. Та той ми беше направил толкова добрини! Беше ми дал собствен кон и подаръци, с които беше пълна стаята ми. Благодарение на него се радвах на уважение в двора. Той не искаше да го обичам, нито дори да се правя, че го обичам. Защо ли въобще трябваше да мисля за това?
Истината беше, че десет години бях обичан от родителите си, които също се обичаха. Бях се научил да ценя любовта и макар че след тях никой не ме беше обичал, тя не загуби значение за мен. Сега бях във възрастта, когато момчетата се държат непохватно и правят първите си грешки, а невъзпитаните момичета им се присмиват пред по-възрастните. Или, като го направят за пръв път с някоя потна селянка, си мислят: „Това ли било?“
Но на мен не можеше да ми се случи нищо подобно.
Любовта приемаше образа на изгубено щастие, примесено с моите фантазии. Моето изкуство имаше толкова общо с любовта, колкото и уменията на лекаря. Бях красив на външен вид — като златната лоза в Спалнята, макар и с много по-нетрайна красота. Знаех как отново да възбудя изчезналия от пресита апетит. Любовта ми беше неизразходвана, а мечтите ми за нея — по-невинни и от мечтите на най-обикновеното момче. Понякога шептях на някоя лунна сянка:
— Наистина ли съм хубав? Това е само за теб. Кажи ми, че ме обичаш, защото не бих могъл да живея без теб.
Сега зная: младостта не може да живее без надежда.
Лятото в Суза е много горещо. По това време на годината Царят би трябвало да бъде в летния дворец в Екбатана, в планината. Но Александър все още обсаждаше Тир и войниците му упорито строяха дига към острова. Това беше всичко, което тогава знаех за тази изключителна обсада. Говореше се, че скоро ще му писне и ще се насочи към вътрешността на страната и тогава Екбатана ще се окаже твърде далеч. Всъщност командирите смятаха, че Царят трябва да остане във Вавилон. Един дори каза:
— Македонският цар винаги е близо до бойното поле.
А друг отговори:
— Така е. Но пътят от Суза до Вавилон е само една седмица, а и генералите там добре се справят сами. Дори по-добре.
Измъкнах се незабелязано. Не беше моя работа да докладвам за хора, които не крояха нищо лошо, а просто си позволяваха да говорят твърде свободно, както някога правеше баща ми. Справедливостта изисква да кажа, че Дарий никога и не поиска това от мен. Той не смесваше работата с удоволствието.
Тогава Тир падна20.
Войниците на Александър бяха пробили дупка в крепостната стена и бяха атакували. Паднало голямо клане. Преди обсадата жителите на Тир бяха убили пратениците на Александър, а после буквално смъквали кожата на войниците му, като изсипвали върху тях нажежен до червено пясък. Тиранците, които оцелели, били взети в робство с изключение на жреците от светилището на Мелкарт. Изглежда, че Александър е почитал този бог, макар да го наричал Херкулес. Всичко това означаваше, че персийските кораби вече нямаха свои междинни пристанища в Средиземно море северно от Египет, като изключим Газа, която едва ли щеше да издържи дълго.
Колкото и малко да знаех за западната част на империята, изражението на Царя ми подсказа колко голямо всъщност е бедствието. Сега пътят на Александър към Египет беше чист. Египтяните ненавиждаха управлението ни, откакто Артаксеркс отново завладя страната им. Той беше осквернил храмовете им и беше убил техния свещен бик. Всички знаехме, че дори нашите сатрапи там „да затворят вратите“ пред Александър, египтяните ще ги атакуват в гръб.
Тогава Дарий изпрати мисия начело с брат си Оксатрес да моли за мир.
Никой не разбра какви са условията, а аз не бях толкова глупав, че да се помъча да изкопча тайни от Царя. Предлагаха ми огромни подкупи, за да го направя. Но човек се учи постепенно и вече смятах за по- благоразумно да приемам малките подкупи. Казвах им, че съм готов да направя за тях всичко, което зависи от мен, макар той да не издава намеренията си — ако приемех по-големи подкупи, би означавало да ги мамя. По този начин те не се настройваха срещу мен, а аз не попадах под подозренията на Дарий, защото никога не исках нищо от него.
Макар че пратениците използваха царските пощенски станции за смяна на конете, висшите сановници не препускат в надпревара с вятъра, както правят официалните куриери. Докато чакахме, животът в двореца замря като въздух преди буря. Прекарвах нощите си сам. През тези седмици Дарий спеше само с жени и почти целият харем се изреди в леглото му. Мисля, че това му вдъхваше увереност, че е мъж.
Когато пратениците се върнаха, новините им бяха остарели. Оксатрес решил, че отговорът на Александър трябва да пристигне по-бързо, и беше изпратил копие от писмото му по царските вестоносци, които пристигнаха половин месец по-рано.
Нямаше нужда да се задават въпроси. Новината се беше разпространила из целия дворец и дори из града. Целият свят би могъл днес да цитира отговора на Александър, дори по памет, както и аз:
Стъписването и шушукането продължи около ден — не мога да си спомня точно. След това изведнъж всичко бе огласено от викове и тръби. Хералдите обявиха официално, че Царят ще тръгне на запад към Вавилон, за да събере и подготви армията си за война.
4
Тръгнахме след седмица. Домакинството никога не се беше приготвяло толкова бързо за път. Дворецът се превърна в лудница. Камериерите се въртяха като мухи без глави. Главният евнух на харема се опитваше да накара Царя да реши кои момичета ще вземе. Управителят на сребърната посуда се обърна към мен с молба да избера любимите му прибори.
Самият Дарий сега нямаше време за мен, чиновниците и генералите, които събираше на съвет, не се нуждаеха от танци, а през нощта беше толкова уморен, че дори спеше сам.
Един ден излязох с коня си покрай речния бряг — там, където растат лилиите през пролетта. Ясно виждах хълмовете над града. От нашата крепост бяха останали само основите. Почти бях решил да отида до там, за да си взема сбогом, но си спомних как капитанът ме качи на коня си, а аз погледнах назад и видях пламъците, които се издигаха на тридесет стъпки, и торбата с главата на баща ми, от която капеше кръв. Върнах се обратно в двореца, за да си приготвя багажа.
Евнусите от Домакинството пътуват като жените от харема — в покрити каруци с възглавници. Никой обаче не очакваше това от мен. Така че заповядах да подготвят коня ми и се опитах да уредя едно магаре за Неши. За съжаление той трябваше да пътува като другите роби — пеш.
Облякох здрави дрехи и взех още един чифт за смяна по пътя, както и танцувалните си костюми. Парите и скъпоценностите сложих в една кесия в пояса си. За всеки случай там сложих малкото си огледало и гребените, както и малко боя за очи заедно с четките. Никога не използвах кармин — никой истински персиец не го използва. Просташко е да боядисваш слоновата кост.
Купих си и една кама. Никога не ми се беше налагало да използвам оръжие. Но докато се учех да танцувам, поне ме обучиха как да я държа правилно.
Като разбраха за камата, по-старите евнуси много се уплашиха и ме помолиха да я оставя. Казаха ми, че
