Не можах да прочета нищо по лицето му. Александър нямаше оръжие, но ръцете му бяха много силни. Приближих се до него и коленичих. А после взех ръката му и я целунах.
Той се взря напрегнато в мен. Накрая каза:
— Ти скърбиш за него.
В първия момент не успях да се сетя за разкъсаните ми от тръните дрехи, за разраненото ми лице и ръце. Сграбчих едно съдрано парче от кафтана си и го разпорих от горе до долу.
Той ме хвана за косата и наведе назад главата ми, за да разгледа лицето ми. Казах му само с очите си: „Когато ти се върнеш, аз ще те чакам. Ако съм жив. Ако не — значи такава е била съдбата ми.“ Струваше ми се, че ме претърсва цяла вечност с обезумелите си очи. Най-накрая каза:
— Ти го доведе, когато умираше Буцефал. Ти го почете, когато той те спаси от пустинята. Ти никога не си желал неговата смърт.
Както бях коленичил, сграбчих отново ръката му и започнах да хваля пред него мъртвеца. Това беше моята изповед, макар че той не го знаеше. Аз бях приветствал радостно неуспехите и недостатъците на моя съперник. Аз мразех неговите добродетели и достойнства, но сега с болка ги измъквах на бял свят от там, където желанията ми ги бяха погребали. Достойнствата на Хефестион, облени в кръвта ми. Сега той оставаше победител. Завинаги.
Очите на Александър блуждаеха. Не чу и половината от това, което казах. Пусна ме и се върна в самотата си. След малко легна и покри лицето си.
Остана да лежи там и на другия ден. Не прие утеха от никого. Макар че не ми позволи да се погрижа за него, не ме и отпрати. Всъщност почти и не усещаше, че съм там. Генералите на своя глава прекратиха игрите и наредиха знамената да бъдат сменени с траурни венци. Селевк, който все още не беше убил лекаря в случай, че Александър промени решението си, не се осмели да попита отново и го обеси. Балсаматори започнаха работата си с тялото на Хефестион. През нощта, без въобще да ме забележи, Александър ме остави да му дам вода. Успях тихомълком да донеса възглавници в стаята и спах там. На сутринта го видях как се събуди от кратък сън и се отдаде на спомени. През този ден той плака така, сякаш току-що се бе научил как се плаче. Видът му беше като на човек, изпаднал дълго време в безсъзнание, който едва сега идва на себе си. Веднъж дори ми благодари за нещо. Но лицето му беше чуждо и не се осмелих да го прегърна.
На другата сутрин се беше събудил преди мен. Стоеше с една кама в ръката си и режеше косата си.
За миг си помислих, че вече е съвсем откачил и че след малко ще пререже своето или моето гърло Гърците в наши дни полагат само по един кичур от косата си върху погребалната клада. Но тогава си спомних Ахил, който остригал косата си след смъртта на Патрокъл. Така че аз потърсих ножа за подстригване и му рекох:
— Нека аз да го направя. Ще го направя така както искаш.
— Не — отговори той, без да спира да реже. — Не, трябва сам да го направя.
И все пак той се изнерви, когато стигна отзад и ме остави аз да го довърша, така че да може веднага да излезе. Разбуден от мъртвешкия си живот, той изчезна като дим, с широко отворени очи.
Попита къде е Хефестион. Но балсаматорите го бяха потопили в разтвор от селитра. Попита дали лекарят е бил обесен (Селевк беше постъпил много благоразумно) и нареди тялото му да бъде приковано на кръст. А после заповяда в знак на траур да острижат гривите на всички коне и мулета в армията. И накрая — да махнат златото и среброто от бойниците на Екбатана и всичките седем стени да бъдат боядисани в черно.
Следвах го, където можех, в случай че съвсем изгуби разсъдъка си, или се вдетини. Знаех че е полудял. Но той различаваше къде се намира и с кого е. Изпълниха всичките му заповеди. Лекарят Главкос почерня от накацалите гарги.
Следвах го по петите, но не твърде близо — не исках да разбере, че съм подире му. Внезапно той се натъкна на Евмений, който го забеляза твърде късно, за да успее да се скрие. Не можах да видя лицето на Александър. Но затова пък видях ужаса в очите на Евмений. Той знаеше много добре, че го подозират, че е желаел смъртта на Хефестион.
Скоро след това на площада пред двореца се появи богата катафалка със закачени по нея траурни венци. Предадоха на Александър, че приятели на умрелия са я построили като посветен на него погребален дар. Той отиде да я види. Евмений беше първи. Той отдаде на Хефестион пълното си въоръжение — доспехите и всички оръжия. А те бяха великолепни и много скъпи. Следваше го цяла процесия. Дойдоха всички, които се бяха карали по някакъв повод с Хефестион.
Александър гледаше всичко със спокойствието на дете, което са излъгали, но което знае, че не може да бъде заблудено. И той ги пощади — не заради преструвките им, а заради разкаянието им, и страха им.
Когато те свършиха, дойдоха да оставят даровете си тези, които наистина бяха обичали Хефестион. Изненадах се колко бяха много.
На следващия ден Александър обмисли погребението. То трябваше да се състои във Вавилон — новата столица на империята, където неговата гробница щеше да остане във вековете. Спомням си, че когато Дарий бе помолил за мир след падането на Тир, предложил като откуп за майка си, жена си и децата си десет хиляди таланта. Александър реши да похарчи за Хефестион дванадесет хиляди.
Грижите по погребението успокоиха малко разсъдъка му — избра архитект за царската клада, която трябваше да бъде висока двеста стъпки, планира И организира погребалните игри, в които трябваше да участват три хиляди състезатели. Беше спокоен и педантичен във всичко.
Нощем, когато си лягаше, Александър постоянно ми говореше за Хефестион, сякаш споменът можеше да го съживи — какво са правили като момчета, какво е казал той за това или онова, как е обучавал кучетата си. И все пак аз чувствах, че има нещо неизказано. Чувствах очите му, когато бях с гръб. Аз знаех. Той мислеше колко мъка е причинил на Хефестион с това, че се е влюбил в мен. И смяташе, че трябва да изкупи това. Той щеше спокойно и безшумно да ме отблъсне, да не ми обръща внимание и по този начин да накаже себе си и да отдаде своя дар към мъртвия. Знаех, че ако веднъж вземе твърдо решение, той щеше да го изпълни.
Главата ми работеше трескаво — като преследван елен, който не усеща, че бяга.
— Хубаво е, — казах аз, — че Евмений и останалите отдадоха своето към паметта му. Сега той е в приятелски отношения с тях и вече е забравил тленния гняв. Сега, когато е поставен сред безсмъртните, той е загрижен единствено за теб.
Александър се дръпна настрани и остави кърпата в ръцете ми. Притисна с длани очите си толкова силно, че се уплаших да не ги нарани. Не знам какво видя в тази тъмнина. А когато излезе от нея, каза:
— Да… Да… Да… Така трябва да бъде. Нищо друго не е възможно.
Оправих завивките и го сложих го да легне. И тъкмо излизах, когато той скочи в леглото и очите му заблестяха:
— Още утре ще изпратя да попитат прорицателя на Амон.
Измънках нещо и изпълзях навън.
Какъв ли нов завой бях дал на неговата лудост? Когато му казах за безсмъртните, аз разсъждавах като персиец. Това бяха душите на безгрешните, които Реката щеше да пощади, за да отидат в Рая. Но Александър мислеше като грък. Да! Той щеше да попита оракула дали да се отдадат на Хефестион почести като на Бог.
Хвърлих се на леглото си и заплаках. Той беше решил това и щеше да го направи. Замислих се за египтяните — най-стария народ — надменни и презрителни заради дългата си история. Те ще му се присмеят, си казах. Те ще му се подиграят! Тогава си спомних. Та самият Александър бе вече божество. Амон го призна. А без Хефестион той не би могъл да понесе дори безсмъртието.
Мъката ми беше толкова силна, че изпразни главата ми от всичко и заспах.
На другия ден Александър избра жреци, пратеници и дарове за Бога. А след още един ден те поеха към Сива.
След това той стана много по-спокоен. Безумието му утихваше с всеки изминал ден, макар че всички живееха в постоянен страх от него. Приятелите му направиха лични дарове за погребението. Евмений даде най-много. Несъмнено си беше спомнил деня, когато палатката му изгоря. Но въпреки щедрите дарове той бе готов да извърви цяла миля повече, само и само да избегне възможна среща с Александър.
Ходех да яздя из хълмовете, за да се избавя поне за кратко от болката и злочестината. От височините
