— Да, заради траура. Багоас, какво ти е?… Изглеждаш зле! Всичко е заради тази ужасна топлина. Ела тук в сянката… Да не би това да означава нещо във Вавилон?
— Прави се само, когато умре Царят.
И двамата млъкнахме. Най-накрая той проговори:
— Но те сигурно са му казали това, когато той е заповядал.
Побързах към двореца, като се надявах да го намеря сам. Ако ги запалят сега, това все пак би могло да предотврати поличбата. Премъдри Боже! Нима не му стигна това, което успя да направи за Хефестион?
Но Александър вече бе извикал при себе си една тълпа хора и привършваше плановете за погребалните игри. Сериозните персийски лица ми подсказаха, че и други са се опитали да го предупредят.
Старите евнуси от двореца, които бяха доживели да видят огньовете три пъти угасени, си шушукаха тихо и извърнаха очи към мен. Не се присъединих към тях.
Храмовете останаха тъмни до залез слънце. През целия ден Александър се занимаваше с игрите. Вече нямаше какво толкова да се прави по тях, но той просто не можеше да спре.
Те продължиха близо половин месец. Всички най-добри артисти от всички гръцки земи бяха тук. Ходех на представленията най-вече, за да наблюдавам лицето му. Спомням си само една от пиесите — „Мирмидонците“98, в която Тетал и преди беше играл за Александър. В трагедията ставаше дума за Ахил и за смъртта на Патрокъл. Самият Тетал наскоро бе загубил скъп приятел — един актьор, който умря по пътя от Екбатана насам. Но Тетал преодоля мъката. Той беше професионалист. Александър гледаше, но духът му не беше тук. Познавах този поглед — същият, както когато изваждаха стрелата от тялото му.
Като че ли музиката му действаше добре. Когато артистите свиреха, той изглеждаше освободен от себе си. След това даде прием за всички победители и намери най-подходящите думи за всеки. Казах си, че може би прекалено многото огън и пламъци са изгорили и прогонили от него последните остатъци от лудостта му.
Той отново започна да ходи до реката и да наблюдава обучението на моряците. Проведе състезания за гребците и предложи награди. Тогава пристигнаха пратениците от Гърция.
Дойдоха да го поздравят с успешното завръщане от края на света. Носеха златни корони, изящни произведения на бижутери и свитъци писма на уважение и почит. Дойдоха дори и завистливите атиняни, изпълнени с неискрените си похвали и поздравления. Той знаеше, че те лъжат. Но въпреки това им даде в замяна докараните от Суза статуи на Освободителите — Хармодий и Аристогитон, за да ги поставят обратно в града си. Докато им ги поднасяше като дар, сякаш съвсем случайно той посочи кинжалите им и ми хвърли един поглед.
Последни пристигнаха пратениците от Македония.
Те не бяха като останалите. Регентът Антипатър, когото Кратер трябваше да смени, бе изпратил сина си да говори от негово име.
Царица Олимпиада го беше мразила през всичките години на неговото регентство, което датираше още от времето на Филип. Мое дълбоко убеждение е, че тя всъщност винаги бе искала да управлява вместо него. Антипатър знаеше за всичките й клевети и интриги. Може би затова той бе сметнал, че те най-сетне са оказали някакво влияние, и той е извикан, за да бъде даден под съд. Ако приемем, че е така, то Регентът постъпи много глупаво като изпрати точно сина си Касандър99. И това, разбира се, при условие, че наистина е имал добри и честни намерения.
Когато и да ми разказваше за детството си, Александър винаги бе споменавал този, младеж с отвращение и ненавист. Те не се харесали още от пръв поглед и това продължило по време на учението им. Един път дори се сбили. Причината, поради която Касандър бе оставен в Македония бе, че Александър просто не би могъл да го изтърпи в армията си.
И все пак Касандър бе помогнал на баща си да потуши някакво въстание в южна Гърция и се бе справил добре. Несъмнено те и двамата се надяваха, че това сега ще го представи в добра светлина. След толкова много години той пристигна почти като чужденец. Само дето този чужденец и Александър се възненавидяха още в първия миг, както бе станало и преди.
Този Касандър беше арогантен, луничав и червенокос и носеше старовремската македонска брада. Разбира се, той беше абсолютно чужд на дворцовия живот в Персия. Бях забравил, че такива хора съществуват. И нямаше никакво съмнение — той направо умираше от завист.
Мебелите в Тронната зала бяха сменени за приема на пратениците. Около трона имаше голям полукръг от кресла със сребърни крака. Там имаха право да седят главните приятели на Царя — македонци и персийци — когато той даваше аудиенции. Цялото домакинство стоеше зад него. Сега, след като се бяхме върнали към истинската процедура за провеждането на аудиенции, моето собствено място беше близо до трона. Застанах там, за да наблюдавам Касандър, и докато той чакаше Александър, видях как поглежда към нас, евнусите, сякаш бяхме някакви паразити.
Аудиенцията не тръгна добре. От Македония бяха дошли молители да се оплакват от регента. Касандър постъпи твърде необмислено и прибързано като се намеси, без да го питат, и каза, че тези хора са изминали толкова път само, за да клеветят. Той смятал, че поне един от тях е изпратен от Царица Олимпиада.
Само един човек си позволяваше някога да говори пред Александър срещу нея. И този човек беше мъртъв.
Александър прекъсна аудиенцията и каза на Касандър да го изчака докато приеме няколко персийци.
Да приеме персийци! Варварите с предимство пред него! Яростта се изписа върху лицето му. Той пристъпи назад и персийците, които нямаха ранга на царски Роднини, направиха прострацията.
Касандър се усмихна презрително. Не е вярно, както твърдят някои, че той се изсмял високо. Все, пак той беше пратеник с важна мисия. Нито пък е вярно, че Александър ударил главата му в стената. Нямаше нужда да прави това.
Истината е, че подигравката беше съвсем явна. Предполагам, че гневът му го направи безразсъден и дързък. Касандър се обърна към един македонец, който водеше със себе си, и посочи с пръст. Александър позволи на персийците да станат, поговори с тях, а после им разреши да се оттеглят. След това слезе от трона, сграбчи Касандър за косата и се загледа втренчено в лицето му.
Реших, че ще го убие. Допускам, че и Касандър си помисли същото, но Александър искаше да направи нещо повече от това. Нещо повече от царската власт, която имаше, повече дори от думата на оракула на Амон. Той искаше да унижи Касандър. Македонецът го зяпна, както птичката гледа към змията — беше побелял от чист и неподправен страх.
— Давам ти разрешение да излезеш — каза Александър.
Вратите на залата бяха далеч. Касандър сигурно разбра, че страхът му го беляза с клеймо и всички ние, които бяхме удостоени с презрението му, видяхме това.
По-късно, когато останахме сами с Александър, казах:
— Омраза като тази е много опасна. Защо не го изпратиш обратно в къщи?
— О, не — отвърна той. — Касандър ще се върне и ще каже на баща си, че съм негов враг, ще го накара да вдигне бунт, да убие Кратер и да откъсне и обсеби Македония. Антипатър може да направи това, ако нещо го накара да се уплаши за живота си. Когато не го закачат, той е по-благоразумен. Ако смятах да му навредя, никога не бих взел другия му син като главен виночерпец. Просто Антипатър прекалено дълго беше регент. Не. Докато Кратер не стигне в Македония и Антипатър не я напусне, Касандър ще остане тук, за да ми е под око… Хефестион също не можеше да го понася.
Преди време щях да го помоля да нареди тихо да премахнат този човек от пътя му. Но вече знаех, че Александър не би направил нещо, за което после да не може да си признае. Това, за което най-много съжалявам в моя живот е, че не го убих тайно, на своя глава. До смъртта си ще се измъчвам от мисълта, че с една малка стъкленица можех да сложа край на тази смъртоносна омраза, която продължи да преследва моя господар дори след смъртта му. И не само него — майка му, жена му, сина му, когото никога не видях, но който щеше да ни даде нещо повече от Александър, отколкото само един спомен.
Лятото дойде. Всички персийски Царе отдавна вече щяха да са в Екбатана. Но аз знаех, че той никога няма да мине отново през онези седем порти. Единствената ми радост бе, че флотата и пристанището го държаха постоянно зает. Бяха минали четири месеца от предсказанието на халдейците. Можех почти да го забравя, ако не виждах строежа на новия храм на Бел.
