Не след дълго напуснахме за малко града. |Всяка година, когато снеговете при изворите започнат да се топят, надолу по реката стават наводнения. Заради това хората, които живееха там — те произхождаха от стар асирийски произход — бяха бедни и окаяни. Александър искаше да планира нови водохранилища и канали срещу наводненията и така да разшири обработваемите земи. Това беше само едно пътуване по реката, но аз се радвах, че то ще го накара да се измъкне от стените на Вавилон.
Той винаги бе обичал реките. Корабите се извиваха сред Тръстики високи колкото човешки бой, а отпред стояха лоцмани асирийци, които преглеждаха внимателно каналите. Понякога огромни сенчести дървета се срещаха над нас и ние плавахме през зелени пещери. Друг път си проправяхме път през листата на водните лилии в откритите водоеми. Там реката има много разклонения. Александър, както винаги, стоеше на носа и понякога поемаше управлението на кораба.
На главата му стоеше същата стара слънчева шапка, която носеше в Гедрозия. По някое време реката се разшири между клюмналите полюшвани от вятъра върби. Сред тях се виждаха блокове от древна каменна зидария с протъркани от времето и наводненията фигури на крилати лъвове и бикове с човешки глави. Когато Александър попита за тях, капитанът вавилонец му каза:
— Велики царю, това са гробниците на древните царе, когато тук са управлявали асирийците. Тук са били техните гробища.
При тези думи един внезапен порив на вятъра вдигна шапката от главата на Александър и я отвя зад борда. Пурпурната панделка с диадемата — символ на царствеността — се развърза, отлетя надалеч и накрая се заплете в тръстиките близо до една от гробниците.
Гребците бяха прибрали веслата си, но ние продължавахме да се движим напред. През целия кораб премина шепот на страхопочитание и ужас.
Един от гребците — бърз и мургав младеж — се хвърли в реката, стигна до брега и отвърза панделката. Той спря за миг, както я държеше в ръката си, погледна към калната вода и завърза панделката около главата си, за да я запази чиста и суха. Александър я прие с думи на благодарност. Беше спокоен. Направих всичко възможно да не изкрещя — царствената диадема бе отнесена до една гробница, а след това бе преминала на друга глава.
След като свърши работата си, Александър тръгна обратно към Вавилон. Когато видях черните му стени, ми идеше да се заудрям по гърдите.
Александър разказа на гадателите за знамението и те всички заключиха, че главата, която си е позволила да носи царската диадема, трябва да бъде отсечена.
— Не — каза той. — Момчето имаше най-добри намерения и направи това, което всеки друг би направил. Ако боговете настояват за някакво изкупление, можете да го наложите с бич. Но не го удряйте твърде силно. После го изпратете при мен. — Когато младежът дойде, Александър му даде един талант сребро.
Върнахме се при благоденствието на Вавилон. Певкестас с гордост показа добре обучена армия от двадесет хиляди персийци. В неговата провинция цареше ред и спокойствие. Народът го харесваше повече от всякога. Александър официално изказа похвалите си, а след това се зае да планира създаването на обединена македонско-персийска армия. Никой не се разбунтува. Дори македонците бяха започнали да мислят, че и персийците могат да бъдат хора и воини. Някои наши думи вече преминаваха в тяхната реч.
Дойде и дългоочакваният ден, когато пратениците се върнаха от Сива.
Александър ги прие в Тронната зала. Около него, върху сребърните кресла, се разположиха приятелите и генералите му. Главният пратеник разви церемониално папируса с отговора на прорицателя на Амон. Богът отказваше божествена същност, но все пак Хефестион щеше да има свое място след безсмъртните. Той бе обявен за божествен герой и трябваше да му се принася жертва.
Александър остана доволен. След първоначалната си лудост той сигурно се бе досетил, че Бог не би могъл да пристъпи определени граници. Но така или иначе, Хефестион можеше да бъде боготворен.
Бяха изпратени заповеди до всички градове да му построят храм или светилище. (Тук в Александрия често минавам покрай осветеното празно място на остров Фарос. Предполагам, че Клеомен, който беше тогава сатрап, е откраднал всички пари.) На Хефестион трябваше да се отдават молитви и да му се принасят жертви като Предотвратител на злото. При сключването на тържествени договори страните бяха длъжни да се заклеват и в него, освен в имената на боговете.
(Храмът, който трябваше да бъде построен за него във Вавилон, беше в гръцки стил — с фризове на лапити100 и кентаври. Това място също е празно. Всъщност аз не мисля, че някога е било започвано строителството на което и да било от тези светилища. Е, все пак Хефестион може да е доволен. Той получи своето жертвоприношение.)
Александър покани пратениците на пир в чест на безсмъртието на Хефестион. Всички останали гости бяха негови приятели, които щяха да го разберат. Той беше весел, безгрижен, почти лъчезарен. Човек можеше да си помисли, че лошите поличби са забравени.
В продължение на няколко дни Александър беше изпълнен от щастие — бе зает с проектите за някои от светилищата. Посети Роксана. Тя беше в добро здраве — согдийските жени не обръщат голямо внимание на бременността. После той се захвана с плановете за новата армия.
Това щеше да доведе до промени във всички войски. Когато завърши подготовката по преназначаването на командирите, той изпрати да повикат офицерите, за да встъпят официално в новите си длъжности. Аудиенцията се състоя в Тронната зала. Той вече много добре разбираше какво значение има за персийците съответната церемония. Домакинството бе събрано зад трона.
Първите дни на лятото бяха отминали и навсякъде беше станало много горещо. Той прекъсна аудиенцията по средата, за да заведе приятелите си във вътрешната стая и да ги почерпи с чаша студена вода, примесена с вино. Нямаше да се бавят дълго и затова не си струваше да се оттегляме и пак да се връщаме. Така че зачакахме зад празния трон и се заприказвахме за дреболии.
Никой не забеляза човека, докато той не се оказа сред нас. Той беше в парцаливи дрехи и по нищо не се различаваше от хиляди други, освен по израза на лицето. Всички ние бяхме невидими за побъркания му втренчен поглед. Преди да имаме време да мръднем, той седна на трона.
Зяпнахме ужасени и не можехме да повярваме на очите си. Тази поличба бе най-ужасна от всички. През цялата история на моя народ такова нещо се е наказвало със смърт като най-тежко престъпление. Неколцина от нас скочиха напред, за да го издърпат, но по-старите се развикаха да не го правим. Ако евнуси освободят трона, това би лишило от смелост и мъжественост царството. Те започнаха да ридаят и да се удрят по гърдите и ние се присъединихме към техните вопли. Това успокоява за малко съзнанието и човек няма нужда да мисли.
По-низшите офицери в другия край на залата се смутиха от шума и скочиха на крака. Те сграбчиха човека и го смъкнаха от подиума. А той се пулеше към тях, сякаш бе озадачен от това отношение към него. Александър излезе от вътрешната стая и попита какво става.
Един от офицерите му каза и посочи човека. Беше обикновен войник, невъоръжен. Ако си спомням добре, беше от племето на уксите101. Царят не каза нищо. Предполагам, че уплашените ни викове му бяха казали достатъчно.
Той се приближи към войника и го попита:
— Защо направи това?
Човекът стоеше и мигаше, без следа от уважение, сякаш зяпаше някакъв непознат.
— Ако той е бил изпратен за това — каза Александър, — тогава трябва да разбера кой го е изпратил. Не го разпитвайте преди да дойда.
А на нас той каза:
— Млъкнете. Това е достатъчно. Аудиенцията продължава.
Привърши с назначенията, без да бърза и без да допусне никаква небрежност или нехайство.
Малко преди залез той се качи в стаята, за да смени дрехите си. Сега бяхме във Вавилон и всичко се движеше според церемониала в присъствието на съответните хора. Аз бях този, който държеше Митрата. Разчитайки мислите ми по очите, Александър отпрати останалите веднага, щом етикетът го позволи. После заговори, преди още да успея да го попитам:
— Разпитахме го. Но той не знае нищо, нито дори какво го е довело там. Единственото, което успя да каже, бе, че е видял един хубав стол и седнал на него разбрах, че преди време е бил заплашен с военен съд
