отстъпление, довело до пълен разгром. Никой не може едновременно да бяга и да се бие, докато преследвачът все още може да атакува. Паднало голямо клане и те обвиняваха Царя.
Дълго време бях живял сред хора, които си мереха приказките и не можех да си представя как е възможно някой да изрече подобни думи. Те ме нараниха. Та нали човек живее в името на господаря си и споделя дори неговия срам. Капитанът, който бях чул да говори в Суза, сигурно е бил от хората на Набарзан.
Самият Набарзан беше висок и слаб, с лице на чистокръвен персиец — хубаво и надменно. Държеше се свободно и можеше да се смее от сърце, макар че често го правеше без видима причина. В двора ме поздравяваше много любезно, но нищо повече. Не бих могъл да кажа дали харесва момчета или не.
Той и Бес изглеждаха много странно заедно. Набарзан, слаб като клечка, облечен в обикновени персийски дрехи, и огромният Бес, с гъста черна брада и гръден кош като на мечка, в кожените си дрехи и верижки от необработено злато. Те бяха войници, срещнали се по време на война. Излязоха бързо от навалицата в залата, сякаш бяха нетърпеливи да си поговорят насаме.
Повечето хора не си държат езика зад зъбите и скоро цял Вавилон знаеше какво е станало на съвета. Царят беше предложил цялата персийска армия да се оттегли в Бактрия. Там можел да събере още войска от Индия и Кавказ и да укрепи източната част на империята или нещо подобно.
Набарзан бил този, който се изправил и цитирал думите от първото предизвикателство на Александър, когато още го считаха за хлапе и самохвалко —
И така решили армията да остане във Вавилон.
Да се оттеглим в Бактрия! Да предадем без бой древната земя на Кир с цялото и население, при това персийско! Да предадем сърцето и люлката на нашия народ! Дори аз, който нямах нищо освен спомени и една разрушена крепост, бях потресен до дъното на душата си. Какво е почувствал Набарзан разбрах по лицето му.
Същата нощ Дарий ме задържа при себе си. Опитах се да мисля за добрината, която проявяваше към мен, и да забравя останалото.
Скоро след това, когато една сутрин му прислужвах в личните покои, в преддверието влезе един беловлас, но изправен старец. Това беше сатрапът Артабаз, който преди години беше въстанал срещу Артаксеркс, а след това живял в заточение в Македония по времето на Филип. Отидох при него и попитах дали иска да му донеса нещо, докато чака. Надявах се, че ще се заприказва с мен и го попитах дали някога е виждал Александър.
— Дали съм го виждал?! Та аз съм го държал на коленете си! Беше хубаво дете. Да, дори в Персия човек би казал, че е красив. — Артабаз потъна в мислите си. Беше много стар и би могъл да остави на многобройните си синове задължението да следват Царя на война. Помислих си, че и той като повечето старци е станал разсеян, когато изведнъж светлите му очи се присвиха под гъстите побелели вежди: — И не се страхува от нищо. Въобще от нищо.
През пролетта Александър се върна в Тир. Там извършил жертвоприношения и провел нови игри и състезания. Изглежда, че е молил боговете за тяхната благосклонност. А когато дойде лятото, шпионите донесоха, че е тръгнал към Вавилон.
5
Пътят от Вавилон до Арбела е триста мили и върви нагоре по долината на Тигър.
Александър се беше насочил на североизток от Тир, за да заобиколи арабските пустини. Оттам щеше да тръгне надолу към Двуречието. Дарий се отправи на север заедно с цялата армия и домакинството.
Вече описах безкрайната, проточила се на много мили колона от хора. Но този път армията зае цялата равнина между реката и хълмовете. Сякаш земята раждаше хора вместо жито. Докъдето и да стигаше погледът, се виждаше само едно и също — хора, коне и камили. Обозът бе разделен на малки кервани, и се придвижваше по най-добрите пътища. Сърпоносните колесници се движеха отделно. Те имаха дълги, извити ножове, които стърчаха от колелата им и от платформата. Един войник, който недовиждаше, попадна на пътя им и целият беше насечен. Затова ги държаха на голямо разстояние от нас, сякаш бяха прокажени.
Домакинството пътуваше най-леко. Ездачите, които ни съпровождаха като охрана, се движеха пред нас и ни насочваха по най-равния терен.
Александър пресече Ефрат. Преди това той бе изпратил авангарда да построи мост над реката. Царят от своя страна изпрати Мазей, сатрапът на Вавилон, да ги спре с войската си. Но македонците постъпили хитро. Те потапяли в реката огромни камъни и така се придвижвали напред. Когато Александър пристигнал с цялата си армия, конницата на Мазей била принудена да се оттегли. Мостът бил завършен на следващия ден.
Скоро пристигнаха новини, че е преминал и Тигьр. Не беше възможно и там да се построи мост — не случайно наричат Тигър „Стрелата“. Но македонците чисто и просто я преплували. Самият Александър скочил пръв във водата, за да проучи мястото за преминаване. Бяха загубили малко багаж, но нито един човек.
След това изгубихме следите му за малко. Оказа се че е изоставил равнината и накарал хората си да заобиколят хълмовете от север, където времето е прохладно.
Когато разбрахме за техния маршрут. Царят избърза напред, да избере място за битката. Според генералите му той бе загубил при Иса, защото нападнал Александър в теснините и не могъл да разгърне изцяло огромната си армия срещу малкото македонски войници. На около шестдесет мили северно от Арбела има чудесна широка равнина. Така и не я видях лично. Когато Царят влезе в сражение, ние останахме в града, заедно със златото и багажа.
Арбела е сив и древен град, разположен на хълмове. Наистина е много стар — строен е още от асирийците. В това съм сигурен, защото жителите му все още почитат Ищар. Тя гледа всички от храма си — ужасно стара, с огромни очи, стискаща стрелите си.
Настана голяма бъркотия докато намерим жилища за жените. От своя страна войниците също търсеха укрепени помещения за съкровището и квартири за гарнизона. Трябваше да подготвим и къща за Царя, в случай че има нужда от нея. Залисани в суматохата, не остана време да усетим, че сме в навечерието на битка.
Едва се бяхме нанесли, когато чухме викове и ридания на улицата. Тълпа от жени се беше втурнала към храма. Почувствах се странно още преди да видя предзнаменованието. Луната беше изядена от тъмнината. Зърнах как нейната последна светла извивка угасва кървавочервена.
Втресе ме. Хората стенеха. Тогава прогърмя резкия войнишки глас на Набарзан, който каза на войниците си, че луната е скитник, какъвто е и македонският цар, и, че поличбата се отнася за Александър. Всички около него се ободриха. Но от стария сив храм, където жените вече хиляда години служеха на Ищар, все още се чуваха вопли и ридания, както вятърът свисти в короните на дърветата.
Дарий изпрати цяла армия от роби на бойното поле, за да изравнят земята за колесниците и конницата. Шпионите му бяха казали, че македонската конница е малобройна, и че нямат никакви колесници, камо ли пък с ножове.
Следващата новина ни донесоха не шпиони, а един пратеник. Това беше Тирей, един от камериерите евнуси на Царицата. Александър го беше изпратил, за да съобщи на Дарий, че тя е починала.
Започнахме да я оплакваме и се заудряхме по главите, както изискваше обичаят. След това Царят ни отпрати. Чувахме как крещи високо и как Тирей плаче от страх. Накрая евнухът излезе — целият треперещ и раздърпан от скубането на косата си и късането на дрехите си.
Тирей беше взет в плен Иса, но по-старите евнуси го познаваха добре. Настаниха го на възглавници и му дадоха вино. Надавахме ухо да не би Царят да ни извика, но отвътре не се чуваше нито звук. Тирей постави ръка на гърлото си. Беше червено и по него имаше белези.
Бубак Египтянина, Главният евнух на Домакинството, каза:
— Не е хубаво да се носят лоши новини на великите.
Тирей изхриптя:
— Защо не плачете?! За бога, оплаквайте, оплаквайте!
